Дайте да се посмеем... / Общества / Българи извън България / Българи в чужбина

Рано сутринта е. Дърпаме за последен път от бутилката и стягаме раниците. Кирчо си е забравил обувките, но ни става готино такова. Човече, копеле, можеш ли да качиш врао по сандалета?
Тръгваме. Пътят до Боровец е дълъг и накъсан от спирания. Първият път, още преди Горубляне, шофьорът не спря, когато го помолихме. Дори когато слязохме в автобуса продължи да се усеща много неприятната миризма на недосмляна овчарска с осем ракии и малък джин. Човекът бързо се ориентира в обстановката - стигаше само да махнем, за да се набере връз педала на спирачката.
Решаваме да качим Мусала, защото е готино и гледката сигурно се е утрепала за един коз. Кирчо се оплаква, че ще си изцапа чорапите, затова го оставяме да топли една от кръчмите за завръщането ни.
Гошко е отпред и налага жестоко темпо - девет крачки и дванайсет едри глътки на минута. Първите неиздрържали започват да падат в преспите около пътя. Аз, като по-опитен, купувам още четири бутилки водка. Супер е да вземеш шишето и да го засилиш в някоя морена. Шарените от слънцето стъкълца изпълват въздуха и придават нещо красиво, нещо естествено на неестествено чистото място.
Вървим по пътеката. Някой преложи да вземем лифта, но сме дванайсетина човека и няма да можем да вдигнем кабинката, камо ли да я качим до върха. Всъщност, интересен въпрос е колко души сме. Бройката постоянно се променя, в зависимост от мястото, времето и количеството алкохол.

/Пълни глупости са това с двойното виждане. Обикновени планинарски легенди. Виждал съм кучета на два крака, виждал съм самолетоносач зад опашката на коня, но чак двойно!/

Някои се отклоняват за по шкембе, другите ги настигат с хот-дог и задявка с някакви английски моми. Тук загубихме Григорчо и Кремен. Посегнаха на една по-засукана, а тя взе да пищи. Оказа се съпруга на треньора на отбор по ръгби, дошъл със семейството си да почива в татковината. Явно му се наложи да поработи и през отпуската...
Продължаваме нагоре. Вече трети час газим мръсен сняг и лед. Гошко открадна гумата на един камион, за да можем да надуем вътрешната и да си пием джина по царски. Всъщност така май се правеше на морето. Не сме сигурни, затова носим гумата.
След четири часа и половина започва да става страшно. Вече сме извън Боровец, раниците са поолекнали, а черният дроб е все тъй ненаситен. Газим нагоре. Студено е. Във въздуха не се усеща мирис на вкиснало, полусурови кебапчета и попфолк. Значи сме далече от перлата на планинския ни туризъм. Дърветата страховито са надвесили клони над нас и се поклащат в такт със залитането ни. Аз, като по-опитен, предлагам да се преброим. Четиринайсет човека, от които трима са роми - събирали празните бутилки след нас, защото имали деца да хранят, а такъв берекет рядко се срещал. Посвещаваме ги с мощно ура в компанията и продължаваме изкачването.
Беше тежко. Минусовите температури се отразиха добре на водката, но виното нещо се скапа. Бирата също загуби присъствие на духа, може би от надморската височина. Не сме добре екипирани за зима - наргилето ни не е ветроустойчиво.
Към три часа ни става ясно, че трудно ще качим врао. Скоро ще се стъмни, ние от поне три часа не знаем по кой път се движим. Гошко точно сега намери за необходимо да изпадне в делириум - просто бягство от отговорност. Ромите казаха, че не могат да носят повече амбалаж и също ни изоставиха.
Започнаха да се нижат безкрайни часове. Със сигурност бяхме объркали пътя, но не можехме да се върнем по следите си, без да се изпонарежем на стъклата. Затова продължаваме напред. Моята раница е 120+20 литра. Двайсетте литра бира свършиха, 120-те ракия сериозно ми се опъват. Други са по-компактни. Иванчо е помъкнал чисто нов Дехтер - с пуншен нагревател и Gore-tex-ов черпак. Ще издържим нощта, а по светло ще се ориентираме...
Нещо ми се губи. Когато се свестих, групата се съвещаваше трескаво. Цигарите свършили. Вече наистина става страшно. Тръгваме отново. Залитаме и падаме в снега. По-слабите присядат на морените, за да цъкнат белотче. По-силните трошат лед за уискито на останалите. По братски разделяме последната кисела краставичка и се чудим накъде...
Беше тежко. Но оцеляхме. Мисля, че е свързано със спирта и антифризните му свойства. Дори, малко преди развиделяване стигнахме врао. Накъде горе слънцето вече бе създало златна корона около първенеца на Балканите.
Пусто, от всички страни е отвесен, мама му и врао! Нямаме въже. По-точно имахме, но някакъв от нашите изпадна в пиянска депресия и се усамоти с него. Котките ни оставиха още предишната вечер заради некъв тузар с мерцедес.
Ще покорим врао! Събираме връхните дрехи, режем ги на части и започваме да сплитаме въже. Един избран ще представи групата. Груйчо се наема. Връзваме камък на импровизираното въже и мятаме нагоре. Целуваме юнака и започваме залозите. От тъмното Груйчо с плачлив глас ни казва, че въжето е късо и ще трябва дори гащите си да нареже. Поздравяваме го с планински вик и продължаваме да чакаме със затаен дъх...
Тук някой друг присъствал може да допълни разказа ми. Събудих се в отрезвителното, завит с вестник. Странно, една от статиите бе озаглавена "Гол пиян три часа свалят от Александър Невски"...
Кога най-сетне ще си оправи словореда родната журналистика...