Обичам България. Много искам да направя нещо за нея, но съм просто една малка прашинка от света. За нея пиша тези редове - за прекрасното й име и безмерното й величие, поне това мога да направя. И какво да ви кажа за нея? Вие сами си я познавате - велика и несломима в миналото, а днес упреквана и от чуждите, и от своите. Да, познавате я, но не я оценявате. Нормално, човек оценява нещо чак когато го изгуби. Е, аз загубих щастието да се радвам на въздуха й, на природата й, на прелестта й, и на пръстта й ако щете. Не, не изгубих щастието което тя ми даряваше, по-лошо - продадох го. За какво? Ами поради същата причина която тика 22 000 булгари годишно да търсят път там, където нямат дом, нямат име, нямат нищо. "Ха", ще каже някой", ето един пореден заблуден човечец, който ще се прави на патриот". Приемайте го както искате, аз искам само да разкажа за ежедневието си тук - извън границата на стряхата и крилото на родината, извън границата на спокойствието, извън границата на щастието, извън границата на душевния мир и баланс.
Събуждам се в шест безкрайно тъжна. Във съня си бях в България, бях с близките и с приятелите си, с всичко и с всички на който държа и на лицето ми грееше усмивка. В мига, в който отварям очи пак съзирам студената и непозната стая - да, всичко е било само сън. България сега за мен е сън, сън от които лъха смях и неосъзнато щастие. Щастие, защото аз бях щастлива с роднините, с приятелите ми и сред народа ми. Неосъзнато, защото не разбирах колко много значи родната стряха. Две отчаяни и молещи сълзи се стичат от бездънните езера на очите ми и си мисля, че бих дала всичко, че да се върна в България, а начин да се върна няма. До 18 съм като птица в клетка - надарена с желанието да лети и с криле, но лишена от свободата си. Майка е решила, че няма да ме освободи. И няма да ме освободи не защото на нея и харесва тук, а просто, защото сам сама сред съвсем чужди хора и ледени емоции и тя не би могла да издържи, а трябва, защото е омъжена тук и си има даже малко бебенце.
Приготвям се и излизам от вкъщи. Глупости, какво "вкъщи", аз вече нямам дом. България беше моят дом. Това тук е затвор, където се наказват сърцата и се терзаят душите. Чакам си училищния автобус и се чудя какво ли правят в този момент бивщите ми съученици и учители. Пристига автобусът. Качвам се и се опитвам безуспешно да разредя безкрайната печал в сърцето като се заговарям с тукашните ми съученици. Май малко им завиждам. Завиждам им, че си нямат и на представа, какво е чувството, когато в продължение на година и половина духа скита из родината, а тялото броди на никому мило и на никому драго на 1600 километра от дома и народа. Аз съм така - сърцето, мислите и духа в България, а тялото като окаян просяк се скита надалеч и търси утеха там, където не съществува. Не зная къде съм. Някой беше казал, че човек който се опитва да бъде на две места едновременно , е никъде. Мисля, че е вярно.
Влизам в час и се опитвам да се съсредоточа. Защо да се съсредоточавам? Тези неща вече съм ги учила в България. Нищо нека се съсредоточа върху урока, че отново усещам тези предателки - сълзите ми как искат да разкрият крехката си, ранима съшност пред света.
Свършва училището за днес. "Прибирам се", не не се прибирам, да се прибереш значи да се върнеш в къщи, а аз просто влизам в мястото където сега живея или по - точно, съществувам някак - затворът, както често го наричам. Говоря си малко с майка, колкото да чуя неповторимия звън на родния език. Ах, колко ми липсва и речта ни!После се затварям в стаята, пускам компютъра и посещавам някой БГ сайт като този. Този е специален - има много талантливи автори и аз им се радвам искренно. А българите сме наистина интелигентни хора. Помня колко възмутена бях миналата година (7-ми клас), когато госпожата питаше за формулите за лице и периметър на квадрат и правоъгълник и никой от класа не знаеше.
Тук не отварям учебник и пак съм най - добрата в класа,а в България не бях нищо особено в училище.
Телефонът звъни - някой приятел пита дали ще излизам. Рядко излизам, често нямам настроение. Пък и да излизам пак няма какво да правя, няма развлечения, кафета, дискотеки, няма такива чудеса. Студени хора - само бачкане или учене и ако имаш отличителен късмет - един почивен ден седмично, в който освен да спиш или да разчистваш няма какво друго да правиш. И днес не ми се излиза, май ще си остана в сградата на затвора - дали на двора или в самата сграда все си е затвор. А и като изляза се натъжавам още повече, липсва ми старата, хубава природа и околна среда, старите истински и открити хора. Липсват ми дори тротоарите.
Гледам сериалчета до вечерта. Те могат да бъдат и положителни -някои ми действат разтоварващо и дори ме карат да се усмихна. Но това не е истинска усмивка, разбира се, отдавна съм забравила какво е да се смееш от сърце. Това е просто фалшива усмивка, може би полудявам - смея се от мъка.
Зачерквам датата от календара и броя колко още остава до завръщането ми. Помня лятото, когато си дойдох в Българиа за месец, повече не ми беше разрешено да остана. Първите дни се чувствах като чужденец, чужденец в собствената си държава, а после и като предател. През целия си четиринайсетгодишен живот най - много съм мразела предателствата, сега и аз съм предателка - предадох народа си и самата себе си. И все пак бих искала да отбележа, че не го направих по свое желание, просто майка ми така реши и всяка съпротива беше излишна.
Лягам си, сега отново ще бъда за малко в България - поне на сън. Ето ги отново - поредните сълзи предателки напират от очите ми, но този път не мога да ги спра, а и вече съм свикнала с тях. Те са част от всеки мой час. Дълго плача и чакам да дойде сънят и накрая зспивам в сълзите си и отново сънувам България...
Е, кажете ми завиден ли е живота на емигранта? Бих му сложила с удоволствие края. Но се заклех и пак се заклевам, че ще оцелея и ще се боря в името на България. Зная, че ще се върна едва навършила осемнадесет. Ще се върна в къщи, в истинския ми дом, след дълго отсъствие и навярно пак ще плача заради всичко, което изгубих, а то е много, ужасяващо много, но кълна се, ще се върна сред моя народ. Един народ, една съдба, една традиция, една вяра и един проблем, разбира се. А емигрантът - той е като окапал лист, отвян незнайно накъде от вятъра. Нашият народ е велик, кой ли друг е оцелял след пет вековно робство. И кой друг е като нас? Нали в сърцата сме богати, не сме с ампутирани чувства като хората, който срещам всеки ден тук -извън България. Парите не струват нищо пред стойността на чувствата, ако не вярвате, помислете си бихте ли искате да съществувате като мен, на място където освен пари притежавате единствено сълзи и нищо друго? Моля ви, не правете мойта грешка, не предавайте България, повярвайте ми така предавате най - много себе си!

Te mogat da poletqt ,zashtoto sa uvereni che mogat...

пожелавам ти касмет във всичко,добре си направила че си напуснала тая даржажа

az ne bih q napusnala nikoga ,obi4am q pove4e ot vsi4ko.maika mi se omaji za italianec i nqmah drug izbor prosto

Te mogat da poletqt ,zashtoto sa uvereni che mogat...

Мило момиче,
Пише ти една майка,която подобно на твоята е избрала децата и да живеят в чужбина.
Сигурна съм,че ти е трудно,но предполагам е било още по трудно за твоята майка да вземе това решение да се омъжи за чужденец и да заведе и теб в неговия дом.
Доколкото разбирам от писаното си на около 18 год и мислиш да се отделиш от семейство си...Ако е така защо не отидеш да поживееш в България,да започнеш работа... Ако успееш да си създадеш нормален начин на живот просто си остани,ако ли пък не-се върни в Италия.Сега имаш избор.Ако не беше живяла в Италия нямаше да знаеш как е там.
Не е задължително да ти е лошо положението в България.Има хора който живеят по добре от някои други емигранти.
Мойте деца също искат да живеят в България,но за тях Бг е безгрижното детство което имаха.Никой никога не ги е ангажирал с проблемите,който ни накараха да емигрираме.Аз от своя страна ги насърчавам да учат език и ако решат да се връщат ще ги подкрепя.

Желая ти успех и много щастлива 2006 год!

Bulgaria vse pak e blizo. Italy ne e Amerika. Horata ne sa chak tolkova zombirani kakto tuk.
Ti si edno chudesno momiche i shte stane tova, koeto jelaesh. Kasmet!

mnogo uspeh i 6tastie i na teb prez novata godina.
mislq 4e vseki ima pravo da jivee v sobstvenata si darjava.
abe 6te ostisakm o6te 2 godinki i si idvam i vaob6te za emigraciq ne iskam da slu6am :)

Te mogat da poletqt ,zashtoto sa uvereni che mogat...

Мило моми4е бьди доволна и благодарна на маика си 4е е успяла да те откьсне от мизерията и безпьтието в Бг.Аз имам син и дьщеря по4ти на твоята вьзраст посещават ме тук за по 2 месеца през лятото и понякога през другите ваканции.Синьт ми ще се дипломира тази година,и е мн.благодарен на мен 4е през вси4ките тези години не е усетил липса на финансови средства за у4ение и т.н. и е с надеждата да доиде при мен за да продьлжи образованието си и да тьрси реализация за в бьдеще,но тук при мен или някьде другаде по света.А дьщеря ми е категори4на никога при мен или баща си(с когото сме разведени от пове4е от 15 год.)тя ме4тае за друга страна и упорито следва ме4тата си.А моята цел е да успея да импомогна да реализират ме4тите си.Защото те 4удесно виждат и знаят и могат да направят сравнение:какво е тук и там(Бг.)Така 4е един сьвет огледаи се наоколо,вземи това което може да ти даде Италия,намери си приятели.Не мисли и не се терзаи излишно.А времето ще покаже дали си направила правилния избор.Клю4ьт на твоята болка е в твоите рьце.

Мила мамо,
един некадърник си е некадърник и в България и в чужбина. Да се оправдаваш с "мизерията и безпьтието в Бг" е меко казано смешно, а да подтикваш децата си да ходят да лижат нечий немски задник, вместо да запретнат ръкави тук, е направо глупаво
Момичето прекрасно ти е разказало нещата. Свалям му шапка! За съжаление стара чанта, като теб, никога няма да разбере за какво става дума.
...и не се тикай в мизерните и безпътни Бг-форуми да даваш акъли, както всички видяхме potencialno_luda си има достатъчно.

Сбогом, мила мамо - вечен чужденец и натрапник на гъза на географията,
където никой не те е викал.

Мили ми ве4ни 4ужденецо,що щеш на гьза на географията а не завьрнеш в свидната си родина и не запретнеш рькави та да се бориш за просперитета и и светлото и бьдеще ами си стоиш кротко и тихо и лижеш не4ии задник а тук си много ербаб да изказваш мнение,след като никои не ти го е искал.

Ядосваш ма вече. Земи го намери туй "ч" най-после.
Няма да се боря за просперитета и за светлото бъдеще, а за себе си, докато ти дишаш по витрините на магазините и цъкаш като часовник, щото трябва да си платиш наемчето, осигуровчиците, да си налееш бензинец за евро и двайсет, да пиеш кафенце за три евро, да си купиш дънки за 60 евро, цигарки за 4 евро, да издеяниш месеца с 500, че да можеш догодина да сложиш 300 евро в джоба и да си додеш. И да ни научиш на пестеливост.
Затуй си налягай задника , хапвай соев салам от 6 евро и пести, че иначе ще ни гледаш само по форумите или през крив макарон.
А сега чао и приятни сънища!