Когато вървиш и се усмихваш години, години по-късно и когато всеки ъгъл от един толкова голям град е ароматът само на един човек. Когато продължаваш да дишаш тържествено само при идеята, че ще видиш лицето, чиито пори можеш да изброиш наум. Когато градът е студен, мрачен и полюсно зимен, а разкопчаваш якето си, за да не се раздере ципът от перкусионните удари на сърцето ти. Когато чуваш катедралния смях на Единствения. Когато прегръдката е по-важна от всякакъв вид секс. Когато сънищата запълват всички останали дни, а мислите винаги политат в правилната посока... Когато видиш най-нежните клепачи на света, да потрепват насън беззащитно, а после най-изпитателният поглед да хвърля гранати в беса си. Когато с всяко мигване запечатваш образ за най-съкровения фотоалбум..
Тогава не можеш да спреш контрабндното промъкване в сърцето. Не можеш да изчакаш проверката и да поискаш деклариране на всички ценности. Тогава не се плаща мито. И тогава забравяш, че и в твоето сърце има бежански лагер, пред който Гуантанамо си е направо спа-курорт...

Като лед красиво! :-)

това е страхотно!

(макар, че финалната част с гуантанамо ми идва прекалено, но иначе е страхотно описание, много ми пасва може би точно в този момент)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите