Жените на живота ми / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Днес те ще се съберат. Всички. За първи път от години. Аз ще ги посрещам - само от представата за това ме тресе сух огън.. Те са толкова смайващи. Смазващи. Властни. Жени, направени от сухи черни корени, земя, вино и светъл мед. Те са като четирите елемента. Вечни.

Първата е създание от преданията. Горска фея - дребничка, едва стигаше до рамото ми. Крехка. Зад крехкостта са черните корени - жилави, усукани, нечупливи. Непрегънати. Тя е една много стара горска фея. Не помня цвета на очите й - избеляха с времето. Тихия глас, пред който замръзвахме в почит. Тя е като Пра- майка - началото и края. До нея расте бор - дребен, сух и черен като нея.
Чувам вятъра из сухите ноемврийски треви. Слънцето не знае какво прави тук в средата на късната есен, търкаля се, отразява светлината си в парчетата строшени стъкла, черния бор, разпилените камънаци. Коленича - тя е по право първа. Не ме е срам - на нея й се покланяха всички. Пред такава жена гордостта е нелепа измислица.

Втората е вечна като земята. Дива като земетресение. Разрушаваща и помитаща, смазваща в яростта си. Обичаше да кара конете в галоп, права на капрата. Нямаше укротия, и насищане на земя и простор нямаше. Обичаше оръжия - ножове, кавалерийски саби, ханджари, пазеше ги, събираше ги, говореше им като на живи същества. Обичаше диви, неопитомени животни и не позволяваше да ги дресират - приличаше си с тях. Обичаше да мирише прясно изораната земя; казваше, че от земята идва всичко, що е дадено и отредено човеку. От пръст сме и в пръст ще идем, и хляба ни от нея е даден, и ветровете от нея се сътворяват, и никой не успял да се изтръгне от обятията й.
През ноември земята мирише различно - сухо, уморено, на полусън. Когато седнеш, те всмуква в себе си. Когато чувам, че тя идва, не ставам - знам, че допирът ми със земята ще я умилостиви, и дивите й коне няма да минат в галоп отгоре ми. Нейните коне - вече без нея.

Третата е светъл замръзнал мед. Златист кехлибар и златист лед. Златистото сияние на косата й, златистото сияние около нея. Сиянието в нея не е златисто - то е тъмносиньо, с цвета на очите й. Златист лед и син лед. Кожа със снежен цвят. Вдигната глава, вирната брадичка. Трапчинка на брадичката. Осанка на кралица. Мълчание на кралица, която знае, че думите са повече от излишни в нейно присъствие. Имаш единствено правото да й се подчиняваш с достойнство, и правото да й се наслаждаваш. Тя има правото да те обича и го упражнява като всяка кралица - тя умее да обича по кралски и без повече думи от крайно необходимите.
Посрещам я мълчаливо, скланяйки глава в отчетлив жест на почитание - кралиците знаят, че „чест” не е дума, а състояние на духа.

Четвъртата е вино - ту тежко и черно, ту светло рубинено и палаво. Помня смеха й привечер в овощната градината. Няма и никога повече няма да има смях като нейния - искрящ, омайващ, опияняващ. Когато тя се смееше, виното в чашите ни менеше цвета си, смееше се с нея, следваше извивките на смеха й - ту тъмни, в дълбокото, кадифено-черни като тежък мавруд, с червени искрици, ту рубинени, погълнали цялата светлина на зимните дни, белотата на коледните снегове, блясъка на небесните светила, летните огньове и слънчевите зайчета по листата на овошките. Когато тя се смееше, светът се смееше с нея, и животът имаше вкус, и земното притегляне губеше смисъла си.
Посрещам я с усмивка и чаша от младото вино - тя знае мъдростта на смеха, знае вечността на сетивата, знае как животът мени цветовете си, и цветовете се менят един в друг, и че в това е целият му смисъл.

Посрещам жените на живота ми на едно почти забравено селско гробище. Малко по-надолу, в селото, между планината и равнината, е започнало тяхното начало. Тук, най-после събрани заедно, е тяхната вечност.
И те се посрещат една друга. Четири жени, като четирите елемента. Моята кръв, моето начало.Техният край. Тяхното отрицание. Тяхната непречупена смирена гордост. Тяхната ярост. Тяхното мълчание и техният смях. Аз - тяхното продължение.
Целувам им ръка.

--------------------------------------
Кои са вашите жени на живота?

П.С. Текстът, по-горе, е едно изпълнено обещание.

Тази вечер те ще дойдат. И четирите. За пръв път всичките ще се съберат заедно, на едно място. Жените на живота ми. Жените, които разкъсаха сърцето ми на четири части и всяка от тях си прибра по парче, като скъп спомен от детството, оставен да тлее забравен на някой стар таван.

Първата е създание от сънищата. Тя е като фея от приказките – мъничка, крехка, а усмивката й може да разтопи и ледник. Липсват й само крилцата – нежни и ефирни, покрити с цветен прашещ от царството на Морфей. Прашещ, от който са направени мечтите… Тя ме дари с първата ми целувка. Целувка, която ме разтърси из основи, от която по тялото ми пробягаха горещи и хладни вълни, целувка, която откри за мене един нов свят. Целуна ме, а после се засмя със звъна на хиляди камбанки и побягна в нощта, оставяйки ме в обятията на любовта. Смехът й – ромон на планинско поточе, ме преследва и досега, макар и само в сънищата ми. Името й на старобългарски означава вятър… Вятъра е донесе при мене, вятъра я и взе.

Втората идва от Ада. Косите й – ту руси и заслепяващи като слънцето, ту червени като разжарен огън, ме оплетоха с греховна прегръдка и създадоха поквара във мен. Устните й не промълвяха дума – те се разтягаха в сладострастна усмивка, а лъстивите й очи примижаваха, когато страстно сплитахме телата си. Тя идваше и си отиваше, когато си поиска, а когато си тръгнеше, аз се разкъсвах от мъка. С нея за пръв път познах какво е секса с жена… Когато си тръгна завинаги, аз останах в самота за три години – не можех да я прежаля толкова дълго време, не намирах достойна, с която да я заменя. И досега си спомням за нея с копнеж. Името й на славянски означава искряща – като звезда в спомените ми, като въглен в пепелта на миналото…

Третата е смугла и чернокоса. Черна отвън, а така бяла отвътре. С нея ни свързваха толкова много неща – тежък живот, еднакви възгледи за света, за живота, за бъдещето, еднакви вкусове, сходни мечти, почти идентична външност… Тя само ме обичаше – нищо повече. Нищо друго, а и не трябваше. Тя искаше в замяна само обич и аз й я дадох. В началото. Времето обаче ме промени. Нейната любов беше голяма, но моята гордост се оказа дваж по-голяма. Единствената, която нараних, единствената, която не заслужаваше. Ала сякаш в любовта винаги единият повече дава, а другия повече получава. При раздялата ни тя плачеше… а в мене имаше само празнота. С въздишка и поглед изпратих жената, чието име на руски се превеждаше като устроителка. Жалко, че не успях да устроя живота си с нея… Или?

Четвъртата е кралица на фона на останалите. То и името й е такова. Така горда, така властна. Самочувствието й беше високо, а и имаше защо – едва ли имаше по-красива от нея на земята. Тяло на богиня, съчетано със страхотен интелект. Коса с цвят на старо злато, обрамчваща бяло лице с високи скули, а над тях – очи, зелени като листата на дърветата, като тревата във полетата. Жена, напълно съзнаваща властта си над околните. Мъжете бяха прах в краката й, можеше да има всеки, който пожелае. С нея се познавахме толкова отдавна – още от деца. Тя бе за мен всичко – и приятелка, и сестра, и възлюбена. Тя бе единствената, която обичах изцяло, завършено, тя бе тази, с която исках да прекарам остатъка от живота си – нищо повече не исках. Ала явно и това бе прекалено много… Тя идваше при мен, когато искаше да сподели проблемите си, когато имаше нужда от някого, пред когото да изплаче мъката си. Искрено й съчувствах и я разбирах – жена като нея нямаше много приятели, защото повечето й завиждаха. Когато ми разказваше за мъжете, които бе имала, аз изгарях от ревност, но обичта ми към нея беше по-силна от ревността ми. Тя обаче прие чувствата ми като даденост и накрая и аз изпитах смазващата й гордост…

Очаквам жените на живота ми горе на стария хълм. Неволно плъзвам поглед надолу по хълма – там, където беше старото Френско гробище. Там сега растат храсти и бурени – толкова високи, че почти скриват паметника на българо-френската дружба. Ако се чудите има ли по-зловещо нещо от едно столетно гробище, аз ще ви кажа – има. Това е столетно гробище, на което каменните кръстове са махнати, а ковчезите изкопани. Тове е гробище без мъртъвци.

Здрачава се. Усещам хладната милувка на вятъра върху разголените си гърди. В гърдите, където вече няма сърце. Има само мрачна бездна, в която се рее бучка черен лед, твърд и студен като диамант. И душа не нося. Душата сега я държа в лявата си ръка. Моят Масамуне… Безкрайно дълъг, остър като среднощен писък на банши, верен завинаги.

Те идват. Четирите. Стъпват бавно и спокойно по земята, уверени, че тя им принадлежи. Каква заблуда. Напротив, ние принадлежим на нея – до сетния си час… дори и след това. Те спират и ме поглеждат. Не толкова виждам, колкото усещам промяната в тях. Чувствата им, които са изпитвали досега към мен – безразличие, презрение, омраза, превъзходство, сега са заменени от удивление. Аз не изпитвам нищо. Техният любим се е променил. Издължен, отслабнал, облечен в черна кожа, с коси до кръста, бели като планински сняг, сиви като времето. Те извикват вкупом името ми, надявайки се да упражнят власт над мен. Поклащам глава. Старото ми име, означаващо бранител, защитник… Отдавна не го използвам. Сега имам ново. Име, свързващо се с Дървото на Живота. Име, свързващо се с Еманацията на Бог.

Затичвам се към тях, а сухите треви се отдръпват от пътя ми. Всичко трябва да свърши сега, тук, веднъж завинаги. Те извикват от ужас, но аз съм неумолим. В очите ми, изсечени от арктичен лед, не се чете милост. Мечът ми полита, бърз като вятъра, и ги посича като ураган. За миг границите на реалния и невидимия свят се размиват и писъци, страх, ужас, молба, стомана, плът и кръв се смесват в една невъзможна комбинация, а воят на вятъра се извисява до едно безумно кресчендо…

После всичко свършва изведнъж. Няма нищо. Само покой. Яркият цвят на живота е обагрил сивия пейзаж. А аз изчезвам в настъпващия мрак, оставяйки единствено дърветата да оплакват смъртта им.

И Исус го попита: Как ти е Името? А Той отвърна: Името ми е Легион, защото сме Мнозина.