Българско чекмедже / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

1.
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник,
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството,
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло,
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
в утробата на кораба,
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката,
сърцата на моряците се свиха,
но нямаше и помен от безредие-
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна,
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2.
Идваш тихо в съня ми,
търсиш моята шия,
аз се втурвам във тъмното,
бягайки от убиеца,
ти сподиряш ме с воя си,
твойта сянка ме гони,
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило,
ние бяхме приятели-
а дали пък сме били,
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана...

Кръстопътят е близо,
пътищата там почват,
и във Рим всички влизат-
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв,
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах ти какво си-
ти си моите мисли,
ти си моите кости,
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм,
правилата са ясни-
бягай или умри.
Губиш своята плът,
и лицето ти чезне,
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо,
трябваше да умреш,
за да има огнище.

3.
Преминаха през няколко морета,
движеха се близо до брега,
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка,
небето бе изпъстрено със чайки,
които с женски гласове ги викаха.
Моряците отвръщаха с усмивки,
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности,
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища,
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища,
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен,
от вътрешните демони подгонен,
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен, че
все пак ще стигне свойта Атлантида,
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим,
защото бе създал мечтата крехка-
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят,
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди,
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води,
готови да измият всеки грях,
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета,
изгубена сред тези отражения,
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4.
Небето сгърчи се като змия,
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети,
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици,
вълните, зажаднели за удавници,
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите,
а призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк,
във който всеки поста си бе взел,
и хората, сплотени в свойта цел,
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии,
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак, че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици,
в които палмите забиват копия
и лятото е верния сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан,
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят, че това
е просто стара и фалшива приказка,
цивилизацията и войниците
маршируват вече по света.
Лагуните са складове и докове,
вместо цветя-сега садят картофи
и пълно е с овце-а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки,
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути-
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна,
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

5.
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник,
но живите белязаха ги рани,
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане,
от зачестилите безлюдни острови,
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи,
но свършваха храната и горивото,
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли,
и острите ками за миг проблясваха,
агресията беше още въглен,
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха, че някога
това, което търсят,ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума-
парче хартия с няколкото реда,
че всички искат връщане обратно
със капитана, или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга,
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото,
че висша сила тук ги е запратила,
и пътят им изпълнен е с капани,
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение...
Очите му блестяха, разширени,
гласът му беше плътен като в черква,
излъчваше заразен фанатизъм,
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители,
докато някой бавно го прониза.
На пода падна.Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара,
запали я, и чак щом го опари,
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога,
напиха се и пиха страшно много,
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги,
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии,
изядоха дори и папагалите,
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха,
лежаха, пестеливи на движения,
и като стръкчета у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата,
измъчваше най-много капитана,
той свиреше на старото пиано,
загледан пак напред, в далечината-
прозрачна и неясно очертана.

6.
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните,
или сънуват, от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
и бъдещето стапя се във мрака,
а някой в настоящето е писал,
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема,
и се разпадат минали копнежи,
пространството източва се във време,
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство-
един последен опит да се справят,
и просто да докажат, че са хора,
преди да станат жертва на забравата.
Един последен опит да живеят-
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските,
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им, всъщност, е нищожна,
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала,
отколкото да гаснат примирени,
без болка, и без страст, и без усилие,
и да измерват пътя не във мили,
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е,
и точно затова е по-опасен,
салютите му, остри като рими,
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия,
снарядите търкулват във водата,
избиват риби, плашат птиче ято,
но не докосват вражеските кораби.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие,
моряците умират без молитва,
със кървав цвят гърдите си закичили..

Умрелите, макар че са умрели,
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив, подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб,
пробиха в тялото ти рани,
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи,поел товара си
на чужди и на свои обвинения,
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът-
прав и горд
във своето изчезване.

Сбогом, капитан Ахав!

Убиец

Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.

Уших го след убийството на телевизора,
което планирах, откакто го имам.
Трябваше да е като нещастен случай,
за да не ми тежи на съвестта,
тъй като дълго събирах пари да го купя.
Всеки път го местех, като чистех шкафа
и веднъж съвсем случайно го изпуснах.
„Най-сетне завинаги млъкна!“ –
помислих си с прикрито задоволство,
бях щастлив и се гордеех с себе си.
И само огледалото видя какво направих,
а то беше безлично и нямаше собствено мнение.
Затова още не го бях строшил.

Обичах да чупя предметите,
които ми принадлежат,
за да не могат да ме притежават.
Счупих радиото, нощната лампа,
продъних леглото, разковах гардероба,
изгорих етажерката с всичките книги,
сушоара удавих във мивката,
застрелях часовника с тапа,
а прахосмукачката обесих със завесите.

Така унищожавах вещите си,
за да надвия самотата.
Затова не се привързвах към живота си.
Убивах го, преди да се развие.
А той се връщаше със новите предмети,
за което ги наказвах всеки път.
Но те нямаха душа.

Отдавна си мечтех да убия и човек.
Но толкова мразех лицата на хората,
защото бяха красиви и щях да се влюбя.
Затова не познавах и никого, даже и себе си.
Не вярвах на безличното ми огледало,
което много често лъжеше.

И така реших да ушия плашило
вечерта, когато убих телевизора.
Трябваше да бъде грозно,
за да не може да ме прелъсти.
И да бъде доста уродливо,
за да ми се възхищава.

Изрязах грубо плат от старите завеси
във формата на тяло с неизвестен пол,
напълних го с пуха от моята завивка
и го заших със много едър шев.
Облякох го със дрехите, които вчера скъсах
и го сложих върху счупения стол.

Беше страшно грозно, но нямаше лице.
Как да му направя и душа, която да убия?
От къде да му взема лице?

Нямах избор, трябва да се доверя на огледалото.
И нарисувах това, което ми показа то,
върху кривата едро зашита глава на плашилото.

Странно. То се усмихваше, но очите му плачеха.

Сигурно плаче, защото е грозно.
А защо се усмихва тогава?
Сигурно се беше влюбило във мен.
Или огледалото пак ме беше излъгало.

Как можех да знам дали вече има душа
и ако има дали е вече моя?

Трябваше да ме обича,
за да мога да го наранявам.
Трябваше да вижда как убивам
и да знае, че и то ще умре.
А може би знаеше и затова очите му плачеха.

Повдигаше ми се, като го гледах,
беше толкова грозно и безпомощно.

Планирах вече как да го убия,
така че да изпитам болка
и да съжаля, че го създадох.
Бях започнал да го съжалявам,
за което трябваше да се накажа.

Съборих шкафа, където преди стоеше телевизора,
и започнах да скачам отгоре.
Той се разпадна, но аз продължавах да скачам.
Огледалото ме гледаше със безразличие,
а плашилото се смееше,
Сякаш ми бе съучастник.

Аз продължавах да скачам отгоре и пеех,
за да не си разбия главата в огледалото.
Не исках да чувам как пукат дъските.
Виках и исках да спра, но не можех.
Трябва да скачам, докато не си отиде самотата.
А проклетото плашило ме гледаше и плачеше,
сякаш искаше да спра.
Но аз напук продължавах,
защото това ми харесваше.
Но защо и аз плачех тогава?
Ами ако огледалото не ме беше излъгало?

Престанах да скачам и гледах плашилото.
То сякаш ме викаше,
сякаш искаше да го погаля.
Всъщност не беше толкова грозно.
Лицето му ми беше някак си познато.

Като че ли му беше все едно, че убивам,
искаше само малко нежност от мен.
Затова може би плачеше.
Затова плачех и аз.

Погалих нежно лицето му,
което сам нарисувах
и прегърнах уродливото му тяло,
което сам уших.
И двамата плачехме и се прегръщахме.
Усещах тялото му и знаех, че е мое.

Исках да го чувствам все по-силно.
Стисках го, опрял лицето си във неговото
и сълзите ни се смесваха.

Целувах го и знаех, че вече има душа
и затова вече не е толкова грозно.

Исках да чувствам, че го притежавам
като всички предмети, които убивах.
Затова го стисках все по-силно
и си повтарях колко се мразя.

Огледалото беше виновно,
защото му даде лицето ми.
А аз му дадох душата си.

Шевовете изпращяха и плашилото се скъса.
Пухът, със който беше пълно, се разпръсна в стаята.
Остана само купчина разкъсан плат.

А аз седях пред огледалото
и очите ми вече не плачеха.
Напротив. Усмихвах се и бях щастлив,
че най-сетне убих това проклето плашило.

Мечтата ми се беше сбъднала.

Смеех се на себе си и счупих огледалото.
Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших...