Българско Чекмедже 2 :) / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Септември

1

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв -

величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Из тъмни долини

- преди да се съмне

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля

из кални паланки

села

градове

дворове

из хижи, колиби

из фабрики, складове, гари

хамбари

чифлици

воденици

работилници

юзини

заводи:

по пътища и по завои

високо

по сипеи, урви, чукари, бърда

през слог

и рид

през глухи усои

през есенни жълти гори

през камънаци

вода

мътни вади

ливади

нивя

лозя

овчарски пладнища

глогини

изгорели стърнища

трънаци

блата:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

уродливи

сакати

космати

черни

боси

изподрани

прости

диви

гневни

бесни

- без рози

и песни

без музика и барабани

без кларинети, тимпани, латерни,

флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби

в ръцете - не с бляскави шпаги,

а с прости тояги,

шопи със сопи

с пръсти

с копрали

с търнокопи

с вили

с брадви

с топори

с коси

и слънчогледи

- стари и млади -

се спуснаха всички отвред

- като отприщено стадо

от слепи животни,

безброй

яростни бикове -

с викове

с вой

(зад тях - на нощта вкаменения свод)

полетяха напред

без ред

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!

2

Нощта се разсипва във блясъци

по върховете.

Слънчогледите

погледнаха слънцето!

Зората от сън се

пробуди

сред гръм от картечници:

От далечните

склонове

- удар след удар -

заплющяха

луди

куршуми - олово.

Топове

като зинали слонове

зареваха...

Трепет и страх.

Слънчогледите паднаха в прах.

3

Глас народен:

Глас божи

С хиляди ножа

прободен

народ -

затъпен

унижен

по-нищ и от просяк,

останал

без мозък

без нерви -

въстана

из мрака тревожен

на своя живот

- и писа със своите кърви:

СВОБОДЕН!

Глава първа:

Септември.

- Глас народен -

- Глас божи -

О боже!

подкрепяй свещеното дело

на грубите черни ръце:

влей смелост

в нашето гърмящо сърце:

Не искаш ти никого роб -

и ето - кълнеме се в нашия гроб -

ще възкресим ний човека

свободен в света.

Пред нас е смъртта -

о нека!

но отвъд:

там цъфти Ханаан

от Правдата обетован

нам -

вечна пролет на живия блян...

Вярваме! Знаем! Желаеме го!

С нами бог!

4

Септември! Септември!

О месец на кръв!

на подем

и погром!

Мъглиж беше пръв

Стара и

Нова Загора

Чирпан

Лом

Фердинанд

Берковица

Сарамбей

Медковец

(с поп Андрей)

- градове и села.

5

Народа въстана

- с чук

в ръката,

обсипан със сажди, искри и сгурия,

- със сърп сред полята,

просмукан от влага и студ:

хора на черния труд

с безглаголно търпение -

(не гении

таланти

протестанти

оратори

агитатори

фабриканти

въздухоплаватели

педанти

писатели

генерали

съдържатели

на локали

музиканти

и черносотници)

А

селяци

работници

груби простаци

безимотни

неграмотни

профани

хулигани

глигани

- скот като скот:

хиляди

маса

народ;

хиляди вери

- вяра в народний възход,

хиляди воли

- воля за светъл живот,

хиляди диви сърца

- и огън във всяко сърце,

хиляди черни ръце

- в червения кръг на простора

издигнали с устрем нагоре

червени

знамена

развени

високо

широко

над цялата в трепет и смут разлюляна страна

на бурята яростен плод:

Хиляди -

маса -

народ.

6

Блесна

над родни Балкани,

издигнали пъп

срещу небето

и вечното слънце

светкавица

- гръм

хрясна

право в сърцето

на гигантския

столетен

дъб.

Хълм подир хълм

ек бързолетен

отпрати далек

през чуки

грамади

към стръмни долини

в каменни дупки

- пламтящо легло -

дето спят на витло

пепелянки и смолци,

в пещери

на змеици и змейове,

в глухи хралупи на вещици

- и екота сля се

с далечно ехо:

екот и ропот

на водопади

потоци

порои -

бесни

рукнали в бездната

с гръм.

7

Започва трагедията! -

8

Първите

паднаха в кърви.

Метежният устрем

бе посрещнат с куршуми.

Знамената изтръпнаха

пронизани.

Планината гърми...

Там горе

далечни и близки хълми

потъмняха обнизани

с хора

- плъпнаха

черни редици:

редовни платени войници

и разлютена милиция.

Всички те знаят:

"Отечеството

е в опасност!"

Прекрасно:

но - що е отечество? -

И яростно лаят

картечници...

Първите

паднаха в кърви.

Зад далечните

върхове

забумтя артилерия.

Затрепераха

градове

и села.

Мъртви тела

- окървавени трупове -

застлаха

склонове

валози

пътища...

С извадени саби

кавалерийски отряди подгониха

разбитите селяни

- доубивани, стреляни

с шрапнели, фугаси

- бягащи в ужас на всички страни,

догонвани в къщите

и съсичани там

с кървави саби

под нисък сайвант

сред писък

на изплашени баби,

деца и жени...

- - - - - - - - -

9

Войските настъпваха.

Под грозния звук на шрапнелите

изтръпнаха

и най-смелите:

в отчаяние

към небето издигнати голи ръце.

Ужас без слава

замръзна на всяко лице -

очи без страдание.

"Всеки

да си спасява

живота!"

По всички пътеки

ето спущат се рота след рота

- пехота

кавалерия

артилерия.

Бият атака

барабаните.

Паника

- високо

над изподраните

червени знамена -

бич от пурпурни пламъци вей.

Там

посред общия смут

сам,

като луд

епически смелия

поп

Андрей

с легендарния топ

стреля

снаряд след снаряд...

В последния миг:

"Смърт на Сатаната!"

извика

побеснял и велик -

и обърна назад

своя топ:

последната

граната

изпрати

право там

- в божия храм

дето бе пял литургия, ектении...

И се предаде.

"Да се обеси червения поп!

Без кръст - без гроб!"

До телеграфния стълб бе изправен.

До него палача.

Капитана.

Въжето

бе готово.

Балкана

тъмнееше мрачен.

Небето -

сурово.

Попа стоеше огромен,

изправен в целий си ръст,

цял

спокоен като гранит -

без жал

без спомен

- на гърдите Христовия кръст

и с поглед в балканите впит -

далеко

сякаш в грядущето...

- Страхливо вий поглед отпущате

пред близката смърт на човека,

палачи!

Що значи

смъртта на един?

Амин!

Захрачи

и плю.

Бързо нахлу

сам на врата си въжето

и

без да погледне небето

- увисна -

език

между зъбите стиснал:

велик

сюблимен

непостижим!

10

Есента

полетя

диво разкъсана

в писъци, вихър и нощ.

Буря изви се

над тъмни балкани

- мрак и блясък

и гракащи гарвани ято -

Кървава пот

изби по гърба на земята.

В ужас и трепет снижи се

всяка хижа и дом.

Погром!

Трясък

продъни небесния свод.

11

Тогава настана

най-ужасното:

Бясно захласната

заудря в душите тревожна камбана

- удря, бие, звъни...

Нощта падна тъй ниско -

глухо и страшно заключена

от всички страни.

Смъртта

- кървава вещица сгушена

във всичкине ъгли на мрака

изписка,

и ето посяга

далеч и навред из нощта:

със своите сухи ръце

- дълги, безкрайни -

улавя и стиска

зад всяка стена

по едно ужасено сърце.

О, нощ на безименни тайни!

- и тайни, и явни:

Мегдани отново с кармин окървавени.

Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.

На вериги зловещия звек.

Затворите пълни с хора.

В двора

на казарми, затвори

от командвани залпове ек.

Вратите залостени.

Чукат отвън тъмни гости.

Сина със револвер в ръката

мъртъв на прага прострян.

Бащата обесен.

Обезчестена сестрата.

От селата задигнати селяни

след тях - войници:

мрачен конвой.

За да бъдат разстреляни:

Команда: стой!

"Огън" -

изтракаха пушки:

Ку

Клъкс

Клян -

"бий!"

- залп.

Десет трупа

от брега

пльоснаха тежко

в мъртвите мътни води на Марица.

Окървавена повлече

ги скръбната родна река.

Военна музика нейде далече

през обезлюдени улици

гърмеше

"Шуми Марица..."

Окървавена...

В изпотъпкани ниви

трънливи

между бодил и високи треви

се валят червени глави

с накълцано обезобразено лице.

Бесилки разпериха черни ръце

(привидения в мъртва мъгла).

Непрестанно се носи страхотния марш на топора

ударил о кокал. Горящи села

озаряват далеч кръгозора.

Потекоха кървави вади.

Пламнали клади

лизнаха със светотатствен език

светото подножие

на божия

престол.

Замириса на живо месо.

Ужасени отвис небесата

нададоха вик

блажените жители на светлия рай

- на бога свирепо Осанна -

Край.

Урагана престана,

халата

спря най-подир:

мир

и тишина

настана

по цялата

страна.

Кървав на боговете курбан.

12

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила...

Ахил беше грубата сила.

Военния демон.

Ахил беше стар генерал

на Н. Ц. В. цар Агамемнон.

Ахил бе герой.

С безброй

кръстове, ордени, ленти...

Пиедестал

на реда и тишината

в страната...

Но днес ний

не вярваме вече в герои

- ни чужди, ни свои.

Троя бе опожарена и срината.

Приам и Хекуба загинаха.

Ахил тържествува...

- Какво е за него Хекуба? -

Душата му дива и груба

не чува

плача на свещената майка, разкъсъна

над безименни гробища с кърви оръсени

израснали в миг

- толкоз много -

безброй.

- Какво е за него Хекуба? -

Ахил бе герой.

Ахил бе верик.

Бич божий изпратен от бога.

Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.

- И загина

падна в позорно падение:

на убиеца вярна отплата.

Агамемнон уби Ифигирия

- и загина:

Клитемнестра уби Агамемнона

- и загина:

Орест със Електра уби Клитемнестра

- и загина...

Едничка остава

- стои и пребъдва

през вековете -

Касандра-пророчица:

тя вещае възмездие

- и всичко се сбъдва.

Безсменна прищявка, игра и забава

на боговете.

Вековечен разцвет на божествена стръв.

Всяка смърт е за тях развлечение,

всеки вопъл - шега.

Смърт, убийство и кръв!

Докога, докога?

Вседържителю Зевс

Юпитере

Ахурамазда

Индра

Тот

Ра

Йехова

Саваот:

- отговаряй!

Кръз дима на пожарите

се издига и бие ушите ти

вика на убитите,

рева

на мъченици безброй

върху клади горящи дърва:

- Кой

излъга нашата вяра? -

Отговаряй!

Ти мълчиш?

Не знаеш?

- Ний знаем!

Ето виж:

с един скок

ний скачаме право в небето:

ДОЛУ БОГ!

- хвърляме бомба в сърцето ти,

превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни -

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

Всичко писано от философи, поети -

ще се сбъдне!

- Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

- нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай -

ще бъде!

"-Qui es-tu? dit le petit prince. Tu es bien joli...
-Je suis un renard, dit le renard."

Белите бяха матирани. Къде си, о, приятелю на славата! Ела да възпееш моята велика победа, за да говорят за нея след векове и да осмислят съществуването си в победа над победата. Но по-добре не идвай, защото тогава би се наложило да се назова, а всяко назоваване е загуба на силата.
Ти дойде. Знай аз съм Мефистофел – принцът на красотата. Аз съм ангел, най-светлия ангел. Не…, не се плаши трубадуре, не ще ти навредя с нищо, та ние с теб така си приличаме – възпяваме красивото. Аз съм оня който шепне на вятъра и раздава фантазии. Аз съм оня който крещи срещу бурята и създава илюзии. Но ти ме познаваш певецо, познава ме всеки един. Аз съм онзи най-красив образ, който е изградила всяка една фантазия, всяко едно съзнание. Аз съм самата красота. Аз съм самата илюзия.
Аз – ярък пламък сред пурпурните ласки с които ме дари онова шестнадесетгодишно момиче без да се познаваме, без да знаем имената си, без дори да сме се виждали преди. Винаги това е най-ясния спомен в съзнанието ми, защото там нейде където е свободата се крие красотата, затова и смъртта е толкова красива, а също и животът след смърт. Но нещата никога не бива да се осъзнават изцяло, защото осъзнаят ли се, те се превръщат в истина , а всяка истина е груба и цинична. Нима онази спонтанна ласка, онази опияняваща целувка, родени нейде сред тълпата, от двама непознати не са най-красивите, най-вдъхновяващите! И всяко тяхно продължение е смърт за красотата, всяко назоваване е смърт – грозна и двулична.
Белият сокол който срещнах нейде сред планините бе тъй горд и красив. И аз му заговорих за красотата му и така с часове, докато най-сетне отегчен от моите възхвали той размърда крила и закрещя зловещо: ”Г-а-а-а… Г-а-а-а…“ Всичко се превърна в една далечна илюзия, която черният гарван не бе пожелал да приеме и затова я разруши. А колко по-красиво щеше да бъде, ако той просто бе разперил криле и бе отлетял, тогава би останал бял и красив.
“В началото бе словото.“ – написа един мой приятел, а това бе тъй отдавна. Аз бих добавил – “Първичната красота се крие в словото.“ – но никой не ми даде това право. Днес словото са само единиците и нулите – монотонен език за машини, но не и за хора. В бесния си стремеж да създадат свое подобие някой отрекоха човешкото начало у себе си и се превърнаха в машиночовеци, други разбрали глупостта си започнаха да им говорят на по-човешки език.Но те не разбират своята обреченост, та дори да създадат компютър с фантазия, тя ще е тъй стерилна, че човек би полудял загубвайки се в нея, та там би имало само двете крайности без никакви нюанси. Веднъж обгърнат от огнената кръв на гората бях принуден да се потопя в едно езеро и всичко бе тъй красиво в своите тръпнещо преливащи борещи се за съществуване огненостудени сенки… Та нима животът не е преливаща сянка създадена от двете крайности – рождение и смърт. Именно тази динамика е най-красивата, защото най-трудно би могла да бъде осъзната, затова и най-красиви са различните… Времето също е сянка родена между абсолютното начало и абсолютния край.
- О, ти мой най-голям враг и мой най-близък приятелю, знай че се страхувам единствено от теб и обичам единствено теб, защото ти си времето което ме ограничава и принуждава да препускам устремно търсейки планетата с онзи побелял старец с прошарена брада, който ми бе зашепнал: “Побързай момко, ти търсиш брат си и сестра си, а времето на всички е така малко… Брат си ти вече си срещнал, търси сестра си и се надявай да я видиш в нейния изгрев или в нейния залез, защото само тогава красотата и не би зависила от времето. Момко ти си самата красота, но не я търси вътре в теб, а нейде вън и далече, инак би открил истината.“ Днес разбрах мъдростта му и онази почти красива истина. Слънцето също като човека е най-красиво в пламтящия си розово-червен изгрев и в мъдрия си оранжево-пясъчен залез. Сега зная, този старец бе моят брат, та аз го търся от векове,за да споделим гласовете си за малко.
За да изляза извън себе си, се отрекох дори от баща си моя създател. Всички ме упреквате за това, но аз го сторих в името на красотата. Не, не се оправдавам, това не бе мой грях, това бе мое задължение. Моят баща е жесток и вярва само в истината, в своята истина, затова и не ми прости никога. Нима смятате, че ще прости на всички вас които го предадохте не заради вдъхновените сюрреалистични дебри на красотата родена от вашето свръхсъзнание, а поради долните си животински инстинкти. Вие вече не сте хора, не сте и богочовеци за каквито се мислите, вие сте преливащи образи между оскотели животни и машини във всичките им разновидности.
Онзи магьосник който срещнах в гората на еднорога ми каза: “Ще дойде време, когато дори магьосниците и вълшебниците ще са по-различни, затова ме виж добре, за да направиш своя избор.“ И аз го сторих, отрекох днешните магьосници които издигат сухите си знания над човешката си фантазия , стегнатите си формули над вярата в невъзможното, отрекох днешните вълшебници които с мижавите си фокуси се стремят да завладеят душите на хората, отрекох хората които вече не вярват в красотата, защото само в постигането на невъзможното се крие красота…
Спомням си онова прелестно момиче което срещнах нейде сред виртуалните дебри на интернет. Всичко бе като приказка и ние си зашепнахме:
“Ти си прелестна!“ — “Но…, какво харесваш в мен?!“
“Очите ти са…“ — “Но те не са мои!“
“Лицето ти…“ — “Но то не е мое!“
“Тялото ти…“ — “Но то не е мое!“
Тогава се замислих и прозрях истината: “Всяка форма съответствува на идеята си, и идеята придава форма, а формата възприема идеята. Ти си най-очарователното вдъхновение – моето вдъхновение.“ И тя ми повярва, защото говорех искрено и всичко си остана приказка.
Възпей ме поете, защото скоро може да не съм същия, отсега насетне ще се възпяват само блуждаещите сенки изпити от своята устремна надпревара с времето.
Възпей ме певецо. Възпей и онова момиче стоящо голо под луната, защото то е красиво независимо как изглежда на дневна светлина. Възпей и еднорога който се разхожда нейде сред дебрите на първичната ти сетивност, защото той е красив независимо какво говорят хората.
Възпей ме танцьоре в своя нежен танц, защото скоро ще се превърна само в художник разхвърлил огнените отблясъци на съзнанието си по виртуалното компютърно платно. А какво ли ми остава в този век на сухи изчисления вместо вдъхновени фантазии и на забързани сенки вместо хора. Човек неизбежно ще се превърне в бог, а Бог не е красив, Бог е истински.

Ради Димитров Ангелов

Женихен
автор: angar

Макар, че ти не си добра към мен,
аз страшно те обичам, Женихен!

И страстно си мечтая някой ден
да бъдеш моя, моя сладка Жен!

Уви, това са глупави мечти -
не виждам пламък в твоите очи.

И всичко ще угасне някой ден.
А колко те обичам, Женихен!