"Яви ли се на света истински гений,
ще го познаете по туй, че глупците всинца
са в сговор против него."

ДЖОНАТАН СУИФТ


--------------------------ПЪРВА ГЛАВА-----------------------

Зелената ловджийска шапка стискаше върха на месестата балонеста глава. Зелените наушници, издути от четина, и огромните уши, покрити и отвътре с мека козина, стърчаха отстрани и сякаш сигнализираха, че може да се направи завой едновременно в двете посоки. Изпод гъстите черни мустаци се подаваха сочни, но присвити устни, които в карйчетата си потъваха в ситни диплички, пълни с неодобрение и трохи от пържени картофки. Изпод сянката на зелената козирка високомерните синьожълтеникави очи на Игнациус Дж. Райли оглеждаха с пренебрежение народа, който се тълпеше под часовника на универсалния магазин "Д. Х. Холмс", и търсеха да открият признаци на лош вкус в начина, по който другите се бяха облекли. Някои дрехи, забеляза Игнациус, бяха тъй нови и скъпи, че просто няма как да не ги приемеш за истинско оскръбление спрямо добрия тон и благоприличие....


Премествайки тежестта си от единия към другия хълбок...и като се нагласи удобно по този начин, той изпадна в размисъл относно закъснението на майка си.
Мислите му се въртяха най-вече около неразположението, което започваше да изпитва. Като цялата му същност аха, и щеше да избухне през издулите се чортови ботуши и сякаш за да се увери в това, той сведе необикновените си очи надолу към краката. Наистина бяха като отекли. Щеше да покаже на майка си подутите ботуши като доказателство за нейното безразсъдство...той доизглаждаше няколко внимателно формулирани обвинения, чиято цел бе да хвърлят майка му ако не в разкаяние, то поне в смут. Често му се налагаше да я поставя на мястото и.

Беше го докарала до центъра със стария плимут и докато тя се преглеждаше заради артрита, Игнациус си купи ноти за тромпета и нова струна за лютнята. После се помота из пасажите на Ройъл Стрийт, за да види не са ли инсталирали някоя нова монетна игра. Остана разочарован, защото откри, че миниатюрния механичен бейсбол вече го няма...последния път, когато игра на него, батсманът не работеше и след известен спор упрзвата му върна петте цента, макар че служителите се оказаха доста долни типове и дори намекнаха, че Игнациус сам бил развалил бейсболната игра, като я ритал.
Съсредоточавайки се върху съдбата на бейсболния автомат, Игнациус се откъсна от материалния свят на Канал Стрийт и от заобикалящите го, та следователно не забеляза двете тъжни, но искрящи от надежда и упование очи, които жадно го наблюдаваха иззад една от колоните на магазина....докато Игнациус размишляваше върху това каква наслада доставя бейсболната игра на човечеството, двете тъжни, жадуващи очи се придвижваха към него през тълпата като торпеда, устремили се към огромен танкер, покрит от главата до петите с вълна. Полицаят дръпна торбата с нотите.
- Имаш ли някакъв документ за самоличност, господинчо? - попита той, изпълнен с надеждата, че Игнациус не разполага с такъв.
-Какво?! - Игнациус хвърли изотгоре поглед към значката върху синята шапка, - Вие кой сте?
- Я си покажи шофьорската книжка!
- Аз не шофирам. Вървете си, ако обичате. Чакам майка си.
- Какво е това, дето виси от торбата?
- А вие как мислите глупако? Струна за лютнята ми!
- За кое?! - Полицаят леко се отдръпна. - Бе ти тукашен ли си?
- Нима влиза в задълженията на полицията да ме тормози, след като е видно, че този град е столицата на порока в цивилизования свят? - изрева Игнациус над тълпата, събрала се пред магазина. - Че се е прославил със своите покерджии, проститутки, ексхибиционисти, антихристи, алкохолици, хомосексуалисти, наркомани, фетишисти, онанисти, порнографи, изнудвачи, дърти брантии и лесбийки.......Моля не допускайте фаталната грешка да ми досаждате!
Полицаят сграбчи Игнациус за ръката, но нотите се стовариха върху шапката му, а висящата струна го шибна по ухото.
- Хей!
- Така ти се пада! - кресна Игнациус, като забеляза, че около тях започна да се образува кръг от зяпачи....

Тва е много фъни.Тая книга в библиотеката има ли я?
Ако приемаш съвети прочети "Празни мисли на един празен човек".




Адът е само за нас

"това е много фъни"..
както когато бях свидетел на следната случка: три девойки слизат от натъпкания до пръсване тролей, а едната, която по-трудно успява да се измъкне, вика след другите две "уейтвъйти, уейтвъйти!".
за бога, нямаме ли български думи вместо фъни и уейтвай?!

hang my head drown my fear till you all just disappear

Прощавай!!!!!!!!!!!!
По принцип и аз не говоря така обаче наистина не ми се изполваше друга дума.Обещавам повече да не използвувам такива думи.Ама ся що са заяждаш а..........?
Това ша да се е случило в 82 и тва сме билЕ аз и приятелките ми.



Адът е само за нас

.......А на щанда за тестени изделия, вътре в магазина, мисис Райли притискаше майчината си гръд към една стъклена витрина, пълна с макарони. Пръстите и, протрити от дългите години пране на огромните жълтясали гащи на синчето, почукаха на стъклото, за да привлечат вниманието на продавачката...........................................................................................

Ловджийската шапка бясно подскачаше насам-натам посред тълпата пред магазина, като чертаеше радиуси в кръга от хора.
- Ще се жалвам лично на кмета! - крещеше Игнациус.
- Я остави момчето бе! - обади се някой от множеството.
- Иди да ловиш стриптаджийките от Бърбън Стрийт! - добави един старец.
- Той е добро момче, маминка си чака.

- Благодаря - високомерно заяви Игнациус.
- Надявам се, че всички ще свидетелствуват срещу това безчинство.

- Ти тръгвай с мене - обърна се полицаят към Игнациус, но явно с намаляло самочувствие. Тълпата заплашваше да се превърне в необуздано пълчище, а наоколо не се виждаше дори регулировчик.
- Отиваме в участъка!

- Да не може едно свястно момче дори да чака майка си пред "Холмс"! - обади се пак старецът. - В тоя град туй никога не го е бивало, аз пък да ви кажа. Това е само работа на комуниСите!
- На мене ли викаш комуниС? - възропта полицаят, като се опитваше да избегне ударите на струната. - Я по-добре внимавай на кого викаш комуниС, че ще те прибера и тебе!
- Ти мен не мож ме арестува! - сопна му се старецът. - Аз съм член на клуба "Златен век" към Комитета за отдих и почивка!
.......................................................................................
Над главите на хората Игнациус съзря майка си, която излизаше от магазина, понесла кутиите с пасти, сякаш бяха пълни с цимент.

- Майко! - ревна той. - Колко навреме идеш! Искат да ме водят в участъка!

Мисис Райли си проби път сред хората и почна:
- Какво става тук? Какво пак си забъркал Игнациус? Ей, я да ми пуснеш момчето!
- Не го докосвам, госпожа - отвърна полицаят. - Тоя тука син ли ви е?

- Нейно чедо съм, разбира се! - отвърна Игнациус. - Не виждате ли колко е привързана към мен?

- Защо закачате клетото ми детенце? - викна срещу полицая мисис Райли, а Игнациус потупа с огромната си лапа къносаната и коса. - В тоя град, дето какви ли не ги има, той седнал сироти дечица да прибира! То чака майка си, а те ще ми го арестуват!

- На колко е години? - попита полицаят мисис Райли.
- На тридесет - отвърна снизходително синът и.
- Работиш ли?
- Игнациус трябва да ми помага вкъщи - отвърна майка му. Първоначалната и смелост се изпаряваше лека-полека........ - Дяволски артрит ме мъчи!

- Бърша прах по малко - обясни Игнациус на полицая. - Освен това в момента пиша дълъг обвинителен акт срещу нашето столетие и когато вследствие на книжовната ми дейност започне да ми се вие свят, правя мътеница от извара.

- Браво на момчето! - обади се старецът. - А повечето млади по цял ден навън се шляят.
.......................................................

- Не се вживявай толкова мамче - посъветва я Игнациус, докато си пробиваха път през разпръскващата се тълпа, и забързаха по Канал Стрийт.
- И ще бъдеш ли така любезна да понамалиш ход? Струва ми се, че получавам сърцебиене!

- Нищо ти няма на сърцето.
- Но ще ми проима, ако не тръгнем мъничко по-бавно! - Игнациус се търкаляше напред, а вълнените му панталони се издигаха на талази около огромния му задник.

- И за кой дявол се вторачи в тебе онуй ченге?
- Така и не ще да разбера, но вероятно тутакси щом усмири застарелия фашист, ще поднови домогванията си спрямо нас.

- Амииии?! - Мисис Райли започваше да нервничи.
- Да, без съмнение. Стори ми се, че твърдо си беше наумил да ме арестува...

- Умолявам те! Налага се да спрем! Струва ми се, че ще получа кръвоизлив.
- Добре. - мисис Р. погледна почервеняващото лице на сина си и разбра, че той като едното нищо ще се свлече в краката и, само и само да докаже, че е прав. И преди го беше правил..........
- Хайде да влезем тук и да поседнем.
С помощта на една от кутиите тя го натика през вратата на бар "Нощна веселба". В смърдящия на уиски и фасове полумрак те се изкатериха върху два стола....

- Боже мой, майко, тук смърди ужасно! Стомахът ми изпада в спазъм!

- А какво искаш? Да те прибере оня полицай ли?
Игнациус не отговори - той сумтеше шумно и правеше физиономии. Барманът, който ги наблюдаваше, се обади с пълна досада някъде из полумрака:
- Моля?
- За мен кафе - поръча царствено Игнациус. - Кафе от цикория с преварено мляко.
- Само нес - отвърна барманът.
- Изключено е да пия подобно нещо - обърна се Игнациус към майка си.
- Каква мерзост!

- Тогава си поръчай бира. Няма да те отрови.
- Но е възможно да се подуя.
- За мене бира "Дикси" - поръча мисис Райли.
- А за господина? - попита барманът с плътен, високопарен глас. - Какво ще пожелае той?
- Дайте му и на него "Дикси".

- Кой знае дали ще я изпия - изтърси Игнациус в момента, в който барманът тръгна да отваря бирите.
- Не може да седим просто така, нали?
- Защо пък не? Ние сме единствените им клиенти и трябва да ни се радват.....

...черни въглени скучаят върху моята съдба....

............След известно време, а то им се стори като цяла вечност, изпълнена с тракане на чаши и затръшване на хладилници, барманът изникна там някъде из полумрака, постави бирата пред тях и уж без да иска, събори чашата в скута на Игнациус. Бяха обслужени по възможно най-отвратителния начин - така както се полага на нежелани посетители.

- Да имате случайно студен тоник "Доктор Нът"? - попита Игнациус.
- Не.
- Синът ми обожава "Доктор Нът" - обясни мисис Райли. - Трябва с каси да купувам! Като седне някой път, изпива по два-три наведнъж.

- Убеден съм, че това не е от първостепенен интерес за този човек - каза Игнациус.
...........................................
- Успокой се - рече майка му.
Игнациус повдигна наушника от страната на майка си.
- Ще си вдигна единия наушник, за да не се налага да напрягаш гласните си струни. Какво ти каза лекарят за лакътя или какво беше там?
- Че трябва да се масажира.
- Дано само не пожелаеш аз да го сторя. Знаеш какво е отношението ми спрямо допира с други хора.
- Каза ми, доколкото може, да избягвам студа.
- Май щях да съм ти полезен, ако умеех да шофирам.
- Не се притеснявай, пиленце.

- В действителност дори самото возене ми действа зле. Е, най-лошото, разбира се, е да си на горния етаж на експресен междуградски автобус. Толкова нависоко! Помниш ли, когато трябваше да отида до Батън Руж с един такъв? Няколко пъти повръщах! Наложи се шофьорът да спира из тресавищата, за да слизам да се разхождам. Останалите пътници май много се ядосаха. Да се возят на тази ужасна машина - навярно стомасите им бяха от желязо! Освен това самото излизане извън пределите на Ню Орлиънс невероятно много ме изплаши...
- Спомням си, Игнациус - отвърна по инерция мисис Райли, като отпиваше големи глътки бира. - Беше направо болен, като се върна вкъщи.
- Тогава пак се чувствах по-добре. Но същинският кошмар беше пристигането ми в Б. Руж. Внезапно осъзнах, че билетът ми важи и за връщане и че пак ще трябва да пътувам с този автобус.
- Това ми го каза вече, душко.

- Таксито обратно до Ню Орлиънс ми струваше 40 долара, но поне докато пътувах, не ми беше чак толкова зле, въпреки че на няколко пъти аха, и да повърна. Помолих шофьора да кара много бавно, което за жалост не му се отрази особено добре. Полицаите го спираха на два пъти, задето карал със скорост под минимално допустимата. А когато го спряха третия път, му взеха шофьорската книжка. Представяш ли си, през цялото време са ни следили по радара!
Вниманието на мисис Райли се раздвояваше между сина и и бирата. От три години насам слушаше тази история.
- Това, естествено, беше първото и последното ми излизане извън пределите на Н.Орлиънс - продължи Игнациус, тъй като погрешно прие занесения поглед на майка си за проява на интерес.
-

- Препускането с този автобус беше като сгромолясване в бездна...

- Е, хубаво, че не постъпи там на работа - подхвърли машинално мисис Райли едно предположение, което послужи като отправна точка за по-нататъшния разговор.
- Аз и не бих могъл. Когато видях завеждащия Катедрата по средновековна култура, ръцете ми започнаха да се обриват в ситни бели пришки. Човек, лишен от всякаква душевност! Веднага се хвана, че не нося вратовръзка, и подхвърли някаква глупава забележка по отношение на якето ми. Стъписах се!
Как можеше такова незначително човече да си позволява подобна дързост! Това бейсболно аке беше едно от малкото материални блага, към които съм се привързвал, и ако разбера кой идиот ми го открадна, ще го обадя там, където трябва!

В съзнанието на мисис Райли отново изплува ужасното яке, оплескано с кафе, което тя тайничко бе копняла да подари на "Доброволците на Америка", заедно с още няколко от любимите одежди на сина и.

- Разбираш ли, така бях поразен от липсата на всякакво приличие у този "завеждащ", че побягнах от неговия кабинет посред едно от налудничавите му словоизлияния и се втурнах в най-близката тоалетна с надпис "Служебна". Както и да е, седях си аз в една от кабинките, преметнал якето върху вратата, когато изведнъж видях как някой ми го чопва. Чух стъпки, сетне външната врата се затвори. Но в този момент не бях в състояние да се впусна подир безсрамния крадец и нададох вик...

- Ще си пийна още една биричка, Игнациус...
- Майко, опомни се! В тази низвергната кръчма?
- Само едничка, душко. Пие ми се пък...

- Ще пипнем нещо от тези чаши, да знаеш! Ако обаче твърдо си решила, на мен ми поръчай едно бренди.
Мисис Райли помаха на бармана, който изплува из полумрака и попита:

- Та какво станало в оня рейс, приятел? Не можах да хвана края.

- Ще бъдете ли така любезен да си гледате работата, както му е редът? - разгневи се Игнациус. - В кръга на задълженията ви влиза да ни облужвате безмълвно, и то когато ви повикаме...

- Засрами се Игнациус! Човекът просто се държи любезно.
- Самите понятия са в разнобой. Едва ли някой би могъл да е ЛЮБЕЗЕН в такава БъРЛОГА.
- Още две бири, моля.
- Една бира и едно бренди - поправи я Игнациус.
- Няма чисти чаши - отвърна барманът.
- Срамота! - възмути се мисис Райли. - Е, ще пием в същите.
Барманът сви рамене и потъна в мрака.



.............................................I I.............................

В полицейския участък старецът седеше на една пейка редом с останалите - предимно крадци по магазините, които съставляваха късният следобеден улов......
Един полицай подкани стареца да се приближи до бюрото в центъра на помещението, където седеше сержантът, а до него се бе изправил и полицаят, който го беше арестувал.
- Полицаят Манкузо разправя, че сте оказали съпротива при ареста и че сте го нарекли "комуниС" - каза сержантът.
- Не му го казах на сериозно - отвърна тъжно старецът...
- Манкузо разправя, че сте викали на всички полицаи "комуниСи"....

- Изобщо не съм искал да кажа подобно нещо - продължи мистър Робишо (старецът). - Просто се ядосах. Увлякох се, щото полицаят се опита да арестува онуй сирото момче, дето чакаше майка си пред "Холмс".

- Каквооо?! - обърна се сержантът към дребния, посърнал полицай. - Какво си се опитал да направиш?
- Че то това не беше момче - заоправдава се Манкузо. - А един огромен, шашаво облечен дебелак. Видът му беше съмнителен. Най-обикновена проверка на документи исках да направя, а той започна да ми се опъва. Честно казано, приличаше ми на голям Перверзник.
- Перверзник, а? - попита сержантът настървено.
- Да - отвърна му Манкузо с прилив на самочувствие. - Голям, дебел перверзник!
- Колко голям?
- Най-големият, който съм виждал през живота си! - отвърна Манкузо и разпери ръце, като че разправяше за рибарски улов. Очите на сержанта заблестяха. - Първото, което забелязах, беше зелената ловджийска шапка.
- И какво стана, Манкузо? Защо сега той не е тук, пред мен?
- Избяга...Оная жена излезна от магазина и обърка всичко. А после двамата побягнаха към Квартала...

- Не, сър - прекъсна го старецът. - Тя наистина му беше майка! Една мила, хубава женица. И друг път съм ги виждал в центъра. Този полицай тука я уплаши!
- Слушай какво, Манкузо - кресна сержантът. - Ти си единственият в цялата полиция, който може да се опита да отмъкне някого от майка му. И за какво си ми довел тоя дядка? Обади се у тях и им кажи да дойдат да си го приберат!
- Моля ви се! - започна Робишо. - Недейте!......какво ще си помислят внучетата ми? Всичките учат в манастири!
- Много ви се моля! - обля се в сълзи старецът. - Всичките ме уважават!

- Исусе Христе! - възкликна сержантът. - Да иска да арестува детенце с майка и да ми води тука нечий дядо! Омитай се, Манкузо, и води стареца със себе си! Съмнителни типове ще арестуваш, тъй ли? Добре ще те подредя аз тебе!
- Слушам, сър - отвърна немощно Манкузо и помъкна хленчещия старец.....