Излизам вън от къщата с решетки…Малко е студено, някак сивкаво и грозно... Бързам бавно. Вече съм на моста.Чакам те. Виждам силуета ти да приближава. Познах го. Отдалеч. Сред тълпата от безлични хора. Дали е заради усещането на свиваща се диафрагма или само си въобразявам? Всъщност, няма значение. Ето, вече и ти ме забеляза. Шттттт. Тихо. Хващаш ръката ми...

Вървим. Поглеждам те без да забележиш. Обичам да те гледам скришом, а в последсвие разбарх, че ти си знаела, но не си искала да ми нарушиш мига...

Светофар. Червена светлина. И всички спират.

"Обичам те" – изплъзна ми се, идваше отвътре...съвсем тихичко, но ...ти го чу.
Знаеш ли…
Знам...

Беше като шепот. Единствен звук издаден от вселената. Светът нямаше значение. Какво като беше студен, грозен, забързан, тъжен и сив.
Знаеш ли…
Знам…

Това беше светът – през който минават двама. Светът като бавно и ритмично махало, чиято амплитуда е еднаква - в двете посоки. Начало и край. Синхрон и равновесие - на ръба. Няма друг свят. Другото е илюзия.

Представям си откъснато връхче коприва, чийто сок се влива в кръвта, за да убие анемията...Остава обятност, тишина, попътност, сила и воля за живот,
която боли…

Знаеш ли …
Знам…




автор неизвестен

Ех, миличко ти си такава загадка. Знаеш ли?

Мдаам...

This could be Heaven or This could be Hell...