ne go pomnya tochno, no beshe razmisyl otnosno jivota i v chastnost imenno "chasovete". pomnya neshto takova (ne e tochen citat): " ima momenti, v koito izglejda che jivotyt shte se raztvori pred nas i shte ni predloji vsichko, za koeto sme mechtali...i vypreki che vsichki, dori veroyatno i malkite deca, znayat, che tezi chasove shte bydat posledvani neizbejno ot po-mychni i tymni chasove...vsichki nie se nadyavame, vinagi, na oshte."

мдааа
този откъс бих предпочела да го взема все пак от "Мисис Далауей",
защото просто там е по-силен.
Но може пък да постна и на Вирджиния Улф и на Майкъл Кънингъм
варианта -
май би било интересно
за някои поне
за другите - по една бира

-----
И трите останаха за миг пред отрупаните с храна чинии. Храната изглеждаше девствена и неприкосновенна, като изложение на реликви. За миг на Клариса й се стори, че храната - най-нетрайното нещо – ще пребъде тук, след като тя и останалите отдавна ще са се простили с този свят; след като всички те, дори Джулия, бъдат мъртъвци. Клариса си представи как храната продължава да стои тук, все още някак свежа, недокосната, докато тя и другите напускат тези стаи, един по един, завинаги.

Сали взе главата на Клариса в ръце. Целуна я по челото твърдо и напористо, сякаш й удари клеймо.
- Да ядем и да си лягаме – каза тя тихо в ухото на Клариса. – Време е този ден да свършва.
Клариса остана на рамото й. Прииска й се да каже “обичам те”, но, разбира се, Сали знаеше това. Сали й върна знака, като стисна ръката й над лакътя.
- Да – съгласи се Клариса. – Време е.
................

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света, независимо от нашият талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се всеки с нещо – после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците, или влизат да се удавят, или взимат хапчета; повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече – голямото мнозинство, биват бавно поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време.

Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменн последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото; надяваме се на нещо повече.

Един Бог знае защо го правим.

=====



П.с.
Използвам постингът, за да благодаря и на две ведри души
за неочаквано получената радост,
в края на лятото ...
“Sine qua non”- душата...
Усмивки ... ))

----
Парчета От Мозайка..