Re: Ша ма прощавате, ама... / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

...човек за какво пише приказки, и изобщо натворява разни неща, ако не е за да ги прочете/покаже после на роднините, съседите, приятелите, бившите съученици, бакалина, клуб "Ева и Ева" и т.н., докато се намери някой най-сетне, който да го тупне по рамото и да му рече "Уеуе! Колко си ми прекрасен, чувствителен, мъдър и т.н.", а той (натворилият) да може да отвърне "Ами! Нищо особено!". :)

ПРИКАЗКА ЗА ДЪЖДОВНАТА ФЕЯ

Едно време, отдавна, много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и осветявала отвътре призрачните облачни градежи, засилвайки усещането и за високи триизмерни пространства.
Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките… Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал притъмнял и тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.
-Не си отивай никога от мен. – казала един ден феята на дъжда. – Имам нужда и от шепота на капките ти, и от тътена на светкавиците ти и от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
-Не ме задържай при себе си. – примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат от силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.
Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.
-Освободи ме – заплакал един ден дъждът. – Вятърът ми каза, че зад хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме задържаш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.
-Добре тогава. – отвърнала тя – Ще те пусна, но ще дойда с теб.
И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла след дъжда. Когато пороят руквал си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите станали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.
-Защо вече ласките ти не ме радват? – попитала веднъж дъжда.
-Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.
Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.
-А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? – запитала, когато най-сетне събрала смелост.
-Ти го каза. – отвърнал дъждът.
-Но тогава ще стана смъртна като всички останали…
-Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта, така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява от земния ми, или воден гроб.
Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Дълго време дивата гъска летяла след дъждовните облаци. Докато един ден…
-За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава равно и безрадостно? Не искам силата, която имам, щом тя ми дава всичко, което искам.
При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и излетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали нагоре и за миг свързали небето с малката и фигурка. Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.
Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло “дъга”), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много тази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил възлюбеният и. Не че той се променил… просто този път го била чакала и знаела, че го има само за миг…
Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от любимата на дъжда. Но всеки път, когато той си спомни за своята фея, в небето се извива дъга…