Умирам / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Умирам
Аз съм жертва. Аз бях жертва. По дяволите, всички ние сме жертви на собственото си съзнание. Няма по-голямо зло от собствената корист и съмнение. Добре би било да не казвам каквото и да е, добре би било да не правя каквото и да е. Но аз съм сувенир в собствените си ръце. Кукла на конци, напралявана от впечатленията си и една художествена измислица, натегната над поболялото се вдъхновнеие.
Все още дишам, движа тялото си. Но докога. Колко време ми остава и знам ли къде свършва моят път.
Всичко започва с проклятието. Проклятието което дойде с първата ми глътка въздух. И което ще ме напусне с последната такава. Аз сам не успях да разгадая тайните му, нито то моите. Постоянната борба, която водим помежду си изтощава адски много. В тъмната и студена зимна нощ или топлото и сухо юлско утро войната продължава.
Усещам учестеното си дишане. Защо съм живял досега? Сам се борих, сам живях, сам съм и сега. Сам, но не самотен. Сърцето ми е пречупено на две, а знам че няма как да затупти отново. Истински. Глухите удари които долавям от вътрешността си са просто ехо от една свършена приказка. За какво съм живял? Заради един спомен? Живях и това ми стига.
Обръщам поглед към пълната луна.
Тази вечер тя е неповторимо ярка. Аз знам - звездите не светят за теб, звездите не светят за мен, те светят за всички нас.
Въздухът засяда в гърлото ми. Върховете на пръстите ми се вкочаняват. Разтрисат ме горещи вълни, последвани от ледени игли забиващи се в плътта ми. Нервни тикове карат стомахът ми да се преобръща в несвяст. Погледът, зареян в далечината губи концентрацията си. Колената ми се подкосяват но успявам да се задържа прав. Гърлото е пресъхнало но желанието да закрещя е по-силно. Сподавен вик раздира тишината, заглъхвайки миг по-късно. Усещам болка във вратните си сухожилия. Същата болка притиска основата на гръбначният ми стълб, както и цялото му протежение. Краката ми се преплитат и аз падам на колене. Тъпа болка пронизва насинените места, но дори сега нямам сили да се задържа. Главата ми пулсира от придошлата кръв, адреналин и унес. Челюстта ми се схваща, езикът ми остава притиснат и неестествено увиснал. Нова доза болка ме пронизва. Започвам да забравям за леките дразнения. Ръцете ми треперят невролептично, леден полъх разтърсва цялото ми тяло за секунда. краката ми изстиват и се отпускат неподвижни. Вече не усещам нищо от кръста надолу. Кръвта напуска вкочанената плът. Очите ми се насълзяват, но нямам сили да се разплача. Усещам солените капки, спуклащи се по врата, оставяйки изгарящи следи. Мътни образи се сменят пред изчезващият си поглед. Боли ме да мисля. Пръстите ми се вкопчват в пръстта за сетен път, след което отпускат хватката си, а кръвта се оттегля от тях, оставяйки ги в немилист и безподвижие. Дробовете ми издават свирещ звук, всяко вдишване е като стъпка в жаравата. Усещам как нещо ме пронизва отвътре, опитвайки се да освободи поривът си. Сърцето ми утихва, едва доловим пулс се промъква през проснатото тяло. Лявото око се затваря, почти неосезаема светлинка се промъква през клепачите. Дясното око се превърта около орбитата си, опитвайки да запамети тези сетни мигове. Миглите се слепват от умора и отегчение, зрителното поле изчезва. Остава ми да слушам немощните опити на кръвта да пробие слепоочията с блъскането си. Усещам как се смалявам, притиснат в ъгъла на усамотението си. Стотоци иглички полазват стомахът ми, вътрешният ми глас шепне в захлас. Душата ми е едно изстрадало петно, чувствам се пречупен на хиляди места. Пулсът намаля жестоките си удари до леко потупване, всяка следваща глътка въздух е все по-измъчена и по-измъчена. Устните са напукани от горещият въздух, бузите хлътват в неестествено положение, само хрипове и задавена кашлица минават през спарената трахея. Усещам себе си отвъд, усещам се как застивам над собственото си тяло. А то изглежда страховито неподвижно. Опитвам се да се приближа поне малко, но нещо ме избутва назад. Не успявам да доловя дихание или каквото и да е движение. Това ли беше всичко? Усещам че летя. Сега съм високо над тъгите и мъките си. Без каквато и да е форма и предназначение. Остава ми да се лутам в небитието.
А аз ви виждам. И ще ви гледам докато не ви извикам всички при себе си. За да бъдем завинаги заедно. Но дотогава ви казвам сбогом....
И доскоро.

Автор:Пак същия- неизвестен