Re: Eкзистенциализъм? / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Онзи ден си припомних един любим разказ.
Напечатах го, за да накарам любим човек да се усмихне.
Приятно четене и на вас.

Ерих Кестнер
Излечим ли е екзистенциализмът?

Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И естествено за Сартър. Жан Пол Сартър. Знаете вече. Аз изразих почитта си към неговия талант, но явна сбърках адреса.
-Та той не е искрен: - извика ядосано френската госпожица. – Не е последователен! Иначе отдавна да се беше обесил!
О, добре го познавала тя, продължи госпожицата. Колко пъти само се е опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета и? Дори и през ум не му минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето и.
Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартър, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философствуването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха на тялото и душата.
Както виждате моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна с ръце върху фризурата си и извика:
-Та Сартър не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!
Ето че отново изскочи тази ужасна дума! Аз се стъписах! Години наред вече чета и чувам тази дума и всеки път се стъписвам. Просто нещо ме присвива. Дали не се касае за някаква “идиосинкразия”? Наистина с течение на врвмвто човек привиква с някои по-смели словосъчетания, като “архетип”, “сюрреализъм”, “фенолфтален”, “дерматопластика”, “индертерминизъм”, “инфлация”, “културоморфолигия “ и дори “идиосинкразия”! Отначало се стряскаш малко. После свикваш. Човек е търпелив. В края на краищата. след като употребява по-продължително време тия думи, започва даже да ги свързва в известен смисъл! Но при думата “екзистенциализъм” аз капитулирам. А всеки по-образован човек я употребява. Всеки ден във вестниците пишат за нея. Като мастило се лее от устните, като мед се стича по перодръжките... А какво правя аз? Стъписвам се. А такова нещо вреди на самочувствието. Кой е този, който на драго сърце ще се признае за най-глупавия? И то в присъствието на една френска журналистка...
След една безсънна нощ, разяждана от самообвинения, аз стегнах куфара си и се измъкнах от къщи. На бележката, която оставих, написах само : “Кратко пътуване в тиха планинска местност. Цел: трудно четиво. Поливайте цветята редовно!”
В книжарницата, където се отбих на път за гарата, щом произнесох само сричката “ек...”, разбраха от какво се нуждая. Най-напред ми да дадоха някакъв специален философски труд. Прелиствайки книгата, открих в нея груби печатни грешки и с понижено настроение я върнах обратно. Обаче продавачът ми обясни, че това не били печатни грешки. За автора на книгата глаголът “бивам” имал коренно различно значение от глагола “съм”, освен това “бъда” означавало нещо по-различно от “ ще съм”, а също и... Извиних се и запрелиствах наново. Прочетох, че става дума за някакво “биващо битие” и дори за “битиествуване”. Върнах книгата повторно. В края на краищата нямах намерение да се оттеглям в планината завинаги. а най-много за две седмици! Желаех да се запозная с едно философско схващане, а не да уча нов език. Напълно е възможно езикът на Кант и Шопенхауер да е вече недостатъчен. Съвременните физици и астрономи също не могат да се оправят само със старите традиционни формули. Но докъде ще доведе това, ако новите философски учения биват разбирани само от няколко професори и техните асистенти? Обаче не и от останалите “приятели на мъдростта”?
И така помолих за по-леко четиво. Въпреки това, когато вечерта пристигнах в Х.., моят пакет с книги тежеше цели пет кила. Екзистенциалистки драми, екзистенциалистки брошури, екзистенциалистка поезия, а също и една дебела “тухла” върху “същността на страха”, проследена от първото послание на Йоан чак до Зигмунд Фройд. Когато сложих книгите на масата, тя се поклати. Навярно страх. (“Клаустрофобия” или “агорафобия”.) Леглото не се клатеше. Въпреки това спах отвратително. Изпитах по-голям страх отколкото масата. (“Прогресивно обезценяване на “аз-а”, а също и “осъзнато безсилие”, както и “антропокенозис”.) Може би това се дължеше просто на дебелата завивка. но кой може да разбере съвременния човек?
През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да разбере какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: “Порция безнадеждност!” Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца...
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо – тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
- Още н е щ о? – попита тя.
- Н и щ о – отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водехме. Тя ми се усмихна, сякаш не и се искаше да си тръгне. Лесно и беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така, че когато се наложеше, можеше да се ползува от услугите на “борбата със страха сред общноста”.
Валеше безмилостно. Мъглата пред прозореца превръщаше гористите хълмове и долината в едно истинско Нищо. И докато в пълна Самота преглъщах яйцата и преценявах екзистенциалистическото понятие за свобода, в тая двоина взаимовръзка ми дойде наум притчата за Буридановото магаре, това схоластично животно, което, вързано между две еднакви купи сено, не могло да се реши коя от двете да начене и така умряло от глад. “Да не вземеш решение – прочетох в книгата – това също е решение.” А да вземеш едно от възможните решения означавало, че в един свят, лишен от общовалидни ценности, отделният индивид бил свободен, че бил осъден на свобода. О с ъ д е н? Да! Липсвало всякакво предназначение, липсвали обективни ценности, нямало автентична съвест. Човек не можел да се опре на нищо и въпреки това трябвало да действува. Човекът не представлявал нищо друго освен сбор от собствените си действия. Човек бил това, което сам направи от себе си! Подведен от тая основна мъдрост, аз взех решение – действувайки напълно свободно – да не изяждам четвъртото яйце. Стопанката беше опържила яйцата в лой. А освн това си спомних, че преди години бях писал в една моя статия: “Не бива да си създаваме илюзии, нито да се примиряваме, а трябва неотстъпно да гледаме ха “пропастта като на база”. За бога! Та нима е възможно, без да съм имал дори понятие за екзистенциализма, да съм бил вече екзистенциалист? Само това ми липсваше още! Дъжд. Овча лой. А сега и това ужасно опасение! Стана ми едновременно и горещо, и студено. По най-бързия начин отидох в трапезарията и помолих за малко сода бикарбонат. И за чашка вишновка.
Стана ми по-добре. Содата помага. Понякога. Вишновката – винаги.
Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистическата теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаваме и “само дотолкова”. Не било вярно, че в нашата действителност се “въплъщавали” сенките на вечни идеи и нищо повече. Не било вярно, че не можело да се опознае светът “в себе си”, а само можело да схванем дадената ни за него схема и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действуваме и нареждаме живота си така, “сякаш” нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант – какво щастие – не можех да бъда екзистенциалист! Но – ето че пак се появи едно “Но” – нима това беше достатъчно, за да послужи като извинение на факта, че въпреки няколкодневните ми усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение : “Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!”
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана. Мъглата изчезна като кърпичка в ръката на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: “Хайде, стари баламо, идвай вече при нас!”
П.П. И старият балама отиде.

Поздрави и весел ден на всички.