Исках да споделя с вас този кратък откъс от книга.



С една дума - поет. Мироглед. Пламенна, отчаяна натура. Пише стихове. Обича цветята и добрата манджа. Красотата е достъпна за него. Разбира от психология. Познава жените. Вярва в тяхното предназначение.

:))) Е, то мойте цитати са предимно поетични, та... :)))

"По-лошо от несбъднатата среща
е само туй, че може да се сбъдне."

Н. Заяков

Аз съм трийсет угарки на нощ.
Аз съм разрошен перчем.

"Имаш ли усещането, че всичко вече е колаж от цитати, всичко някога се е случвало, всичко е наследено, всичко се обляга на вече изградени теории и правила?
СПРИ.
Забрави цялата си огромна култура от цитати. Живей с природата, със звездите, намери нещо ново. Нужно е преоткриване на първичността, за да станеш безплътен, свободен и прозрачен като призрак
:-)”

Цитатът ми напомня на някого...
чудя се на кого ли?

Ами Трамелчо, вземи да драснеш два три реда и да обясниш повече,
така е някак много подвеждащо.

Понякога имам такова чувство
и това ме кара още повече да избеснявам срещу правилата
и срещу теориите,
и срещу дефинициите.
Мога да забравя, мога и да помня.
Мога всичко.
А безплътна, свободна и прозрачна като призрак ще бъда цялата вечност, през която ще ме няма.
Сега съм само свободна и телесна.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Като стигнах до нея се обърнах.
Чапаев стоеше до масата и страховито гледаше към мен.
- Имам само един въпрос, - казах аз.
- Е?
- Искам да кажа... Отдавна зная, че единствено реално във времето е
това "сега". Не мога да разбера обаче, как може да се вмести в него такава
дълга последователност от възприятия? Значи ли това, че този момент, ако се
намираме в него и не излизаме нито към миналото, нито към бъдещето, може да
се разтегне до такава степен, че да станат възможни феномени като този,
който аз току що преживях?
- А за къде се стягаш да го разтягаш, този момент?
- Неправилно се изразих. Значи ли това, че този момент, тази граница
между минало и бъдеще, е тъкмо онази врата към вечността?
Чапаев поклати дулото на маузера и замълча. Известно време ме гледа с
чувство, приличащо на недоверие.
- Именно този момент, Петка, е вечността. Никаква врата няма, - каза
той. - Как можеш да кажеш, че той, моментът е във времето? Кога най-сетне
ще дойдеш на себе си?
- Никога, - отговорих аз.
Очите на Чапаев се окръглиха.
- Виж ти, Петка, - каза той удивено. - Нима разбра?!

Исках да изкарам само малка част от един откъс, но ако го направя, ще осакатя дълбочината му...Затова ще напиша целия такъв...Надявам се, че няма да имаш нищо против...От книгата " Не се влюбвай привечер " на Валентин Пламенов...

" - Пий!..
Мая пиеше вонящата ракия и трепереше от страх...
- Танцувай!..
Мая танцуваше...
- Кючек!..
Мая започваше кючек...
- Събличай се!..
Със замаяна глава Мая се събличаше и малко от малко се стараеше да наподоби стриптийз...
Риджи и неговите приятели пиеха зверски, с погнуса, разбиваха чаши и бутилки в стената, ставаха, искаха да я опипат, падаха, лазеха, гърчеха се...Само Риджи, като че ли не усещаше алкохола, отведе я в малкото коридорче и със сила я облада...А после я върна при оргията...
Мая не пророни нито една сълза...От устата й не чуха въздишка или проклятие...Някъде шумеше София...Този град, който никога не беше чувствала близък...Беше се амбицирала единствено да мъсти...На кого?..Защо?..Те са силни...Те са жестоки...Те са брутални...ВИТИЗ...Колко далеко остана ВИТИЗ...Мамо, майчице мила...Дали все още има хора, които ходят на театър?..Които след театъра отскачат до ресторанта не за да въртят бизнес, а просто да хапнат, и да се приберат в жилището, което няма да им напомня ежеминутно, че са се продали, за да го имат?..Нима има хора, които не се страхуват?..Макар, че страхът...Тя познаваше страха, откакто се помни...Тясната особа на къщата...Вятърът, който разплакваше боровете в планината...Той говореше с хиляди гласове на малкото момиче...Ослепителната светлина, рожба на играта между слънцето и снега...И тази невероятна чистота...Повече нищо нямаше да бъде чисто и светло в живота й...Трябваше да се раздели със светлината от детството си...Бавно...На глътки...Клоунът от цирка...След, като се колеба три дена, реши да му подари мечето - единствената си играчка...Клоунът дълго гали детската главица...После се разплака...Сълзите издълбаха черни вади, по напудреното му лице...
- Каква искаш да станеш, момиченце?..
- Ар...тист...ка...
- Артистка?..
- Артистка...Като тебе...
- Като мене?..Недей да ставаш, като мене...
- Защо, толкова си смешен?..
- Не всеки, който е смешен е щастлив...
- Че защо ти трябва да си щастлив, щом като си смешен?..
- Защото щастието е по - ценно от всичко...
- А какво е да си щастлив?..
- Не знам...Никога не съм бил щастлив...Може би човек е щастлив, единствено когато му е все едно дали губи...
- Какво да губи?..Играчките?..
- Играчките...Жените...Децата...Всичко...Да губи...
- Нали ще пазиш Мечо?.. - обърка се детето...
- Разбира се...
- И ще го водиш винаги със себе си - да те гледа?..Все едно, че аз те гледам...Обещай...
- Обещавам...
- Благодаря ти, миличък!...
А после клоунът излизаше на арената, напудрен наново, смешен...И Мая се гордееше с новия си приятел...

- Защо мълчиш?..
Ръката на Риджи я улавя за косата, вдига главата й...Мая го гледа втренчено, като хипнотизирана...
- Напих се...
- Ти?..
Четиримата са се проснали, хъркат из мансардата...
Нейните съюзници...Заедно с тях си отмъщаваше на обществото, което не я прие...
- Кажи, че ти е гот!..
Нищо, Мая, преглътни го, Мая, страшното вече мина, сега той може само да те убие...Ще те заболи съвсем малко и толкова...Та ти отдавна...Още от квартирата на артиста...Още тогава си прежалила тялото си, Мая...
- Гот ми е!...Гот ми е!...Гот ми е!...
- Това да ти е за урок...Да не си пъхаш носа там, където не ти е работа, сладкиш!..
Вече го беше чувала...Да, да...Подобно нещо й каза артистът, който я подготвяше за Витиз..." Къде си се набутала...Тия среди...Пусти мерак...Там нямаш работа...Там трябва да си с дървена глава и с нерви от въже...Няма какво да правиш в театъра...

Мая мълчи, прекрасните и кафяви очи са сухи...В мансардата четиримата пиянски се провикват...Осъзнават се, отново търсят ракия...Грозни, подпухнали, страшни...Отписали сами себе си...Силата е всичко...Мачкай слабия и лази пред силния...Защо попадна на тези изроди, Мая, след като искаше да мъстиш?..Или мъстта има тяхното лице?..
- Ако искаш, остани... - трепва нещо в гласа на Риджи...Даже да опандизят Хайнц...Ще те отърва...Знам как!..Нечистата му длан, погалва косата й...
- Остани, а?..
Риджи хваща рамката на леглото и истерично се затриса:
- Остани при мене, Мая!...Остани, остани, остани!...
А след това, отвратен от моментната си слабост, забива юмрук в лицето й...
- Ставай да танцуваш, курво!.. "

Тук Очите гледат Вътре...В Човека...Ненатрапчиво и Тихо...

De nocte consilium...

Редактирано от Loneliness на 27.11.02 22:16.

Днес пазарувах и непрекъснато в съзнанието ми се блъскаха две понятия: полезно и непотребно, а разума безспирно сипеше доводи и търсеше златната среда ... После се сетих за нещо, което съм чела много отдавна ... Нека е за всички, които пазаруват ...:))

"Купувачите на непотребни вещи са винаги по-мъдри отколкото си мислят - купуват си дребни мечти. При покупката стават деца. Всички малки непотребни вещи, чийто вид ги примамва да си ги купят, като знаят, че имат пари, те придобиват с щастливото изражение на дете, събиращо миди по плажа - този образ като никой друг придава цялото възможно щастие. Събира миди по плажа! За детето нито една не прилича на друга. То заспива, стиснало в ръка двете най-красиви и когато му ги отнемат или попилеят - какво престъпление, да му откраднат външни късчета душа, да му изтръгнат парченца мечта! - то плаче като Бог, комуто са откраднали току-що създадена Вселена".

Фернанду Песоа

Там, където е бръкнала природата и медицината е безсилна!

"И сам Шепърд е Шепърд" и "Сама жена не е жена, но две жени не са един мъж"...това са така наречените максими и морици....който иска мога да му пратя известно количество смехории във вид на разказчета.

Аз знам какво е да изпиташ върху себе си "празен поглед приятелски"...тя ми го показа.