"Ало, здравейте, казвам се Вера и бях съученичка на дъщеря ви..."
Така започна всичко или по-скоро така завърши.
Бяха минали десет години.Десет години, в които се срещахме няколко пъти и никога не намирах смелост и време да кажа истината,да обясня действията си, поне доколкото мога..Да обясня десетките цветя пред вратата й, мълчанието в телефонната слушалка...обяснителните бележки и дългите погледи.Да обясня защо...Сега можех..и исках...
Беше сякаш онзи ден, когато влезнах в една нова класна стая и видях Нея сред всички други.От тогава година след година виждах само Нея и мислех само за Нея. Обожавах да я наблюдавам през дългите часове.Не виждах и не чувах нищо друго.Нещо ме караше да поднасям всеки ден нови и различни цветя пред Нейната врата.Просто ги оставях.Там.И се скривах зад ъгъла.Като верен страж в очакване да се появи.Дълги часове в очакване...заради 5 секунди, в които я виждах отново, отново вечерта след като 6 часа сме били "заедно" през деня.Казвах "Обичам те" наум пишех й писма в които казвах "обичам те", но на някакъв странен език. Език, който само аз разбирах,а тя - не..Странно чувство е това.Хем знаеш, че си го казал на човека, хем знаеш, че всъщност той не те е разбрал...А после и това не ми стигаше.Звънях по телефона и дори няколко пъти говорихме, а аз твърдоглаво отричах,че съм аз :)...Растяхме..и аз я последвах там, където искаше да бъде тя...За да бъда с нея. Сладки мигове.Дори седяхме на един чин, а аз..аз не успях да й покажа колко много държа на нея...След няколко години отново я последвах в нейното решение.Един ден започнах да разбирам, че моята компания е приятна за Нея.Започнах да виждам, че ме харесва...и..какво ли?..Изплаших се..Може би се изплаших, че не знам какво да правя, може би исках да запазя мечтите си такива, каквито бяха.Изплаших се..и се отдръпнах..не, не просто отдръпнах, бях груба с нея.Така, че повече да не пожелае да бъде близка с мен.Е, щастлива ли бях?..Отново само с мечтите.
Минаха още години...още десет.Години през които сънувах и отново мечтаех.Години, в които десетки пъти си представях как я срещам и признавам, че всъщност я обичам.Имах възможност няколко пъти.Всъщност имах ли..не знам...важното е, че не го направих..Но СЕГА..сега ще го направя...сега...
"Може ли да ми дадете неин телефон..или аз да оставя мой, за да се свържем?"
"Съжалявам, тя не е в страната"
"Аз...да..благодаря...дочуване..."
Нещо се качи в гърлото ми. Както винаги бях закъсняла. Закъсняла и този път.Не е в страната..спомням си..Тя беше казала...че иска това...Не е в страната!!! Не искам да се утешавам, че така може би е по-добре. НЕ ИСКАМ! Искам да можех да чуя гласа й, искам да можех да я видя и разбера мислите й, каквито и да са...искам да бях направила всичко това по-рано...Може би все пак някой ден ще я намеря..и ще й кажа...
Закъснях...отново...

--------------------------
Благодаря на автора, че ми го предостави, за да го предоставя пък аз на вас

"...Аз съм лъжа, която казва винаги истината..."

tova porazyavashto mi napomnia na knigata na marina pencheva.
moje da e ot kafetata, ne sym sigurna.

"union so deep there is no unwinding..."

Да, сега като го прочетох отново, наистина има някаква прилика, не съм обърнала внимание...Май наистина всичко в живота е едно и също и се повтаря..само ние си мислим, че само ние страдаме, и само ние се радваме..и само ние виждаме нещата по определен начин...

"...Аз съм лъжа, която казва винаги истината..."

Да де, но това, че се повтаря, не означава, че трябва да спрем да мислим, да чувстваме, да изживяваме... До колко може да се облекчи една болка от мисълта, че не си единствения на този свят, който живее с подобна?

Понякога, когато ми е много тежко за нещо или не знам какво да правя с нещо или просто се чувствам нещастна... се опитвам да направя нещо добро.. на някой, който преценявам (и е така обикновено), че има по-голям проблем от мен или по-голяма болка или такива неща. И това по някакъв начин притъпява моята болка. Но често се питам, дали това не е опит да избягам за малко от проблема си.. Та не знам до колко това има връзка с тема ти... но ме мъчи нещо..:-)

Трябва ли.. само защото не сме единствени и уникални с единствени и уникални проблеми/болки/въпроси да махаме с ръка и да отминаваме? Трябва ли да се "успокояваме" по този начин, за да стигнем неизбежно един ден до това "закъснях"? Защото по този начин на друго място май не можем да стигнем...

държим се, както смятаме за правилно

Ама това не са ли две различни неща? Тя леси наистина малко ги сравнява, но закъснението което е породено от страх и бягането от проблемите което пък е инстинкт за самосъхранение са крайно различни. Предполагам има ситуации в които двете се покриват, но това са си просто изключения.
Аз лично не обичам да бягам отлагайки.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всичко ново е добре забравено старо и въобще не мисля, че има толкова тъпи хора които да смятат, че само те страдат толкова много или се радват толкова много или пък малко...
Уникалността на някого е съвкупност от много неща ми се струва, а не от дадена ситуация, но пък всяко от тях разгледано по отделно все някъде на някого се е случвало...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Инстинкта за самосъхранение е също свързан със страх.. Страха от това да не се погубиш (макар и малко образно казано).

Да закъснееш може да означава, че вече са изчерпани възможностите за справяне с даден казус и какво значение има дали си го отлагал от страх или си бягал или си се правил, че проблема не съществува... не знам.. просто си пожелах да не ми се случва...:-)

просто протегни ръце...

zabawjaneto moze da ozna4awa i samo namaljawane na wuzmoznostite...nali njama newuzmozni ne6ta,sledowatelno wseki kazus moze da bude re6en

Ами така е. Койт' рискува - пичели, койт' ни рискува - ни пичели.

Я вышел им наперерез!

Облекчава, когато сравниш своята болка с нечия друга, която е по-силна..поне за момент...
Преди години..десетина...пътувах дълги часове в спалното купе на влака...беше ми тъжно...за близък човек...когото животът "поряза" и никога вече не можеше да бъде върнато това, което е било...Покрай това разбрах много неща...че не е ясно кого повече боли...дали този, когото го боли...или тези, които го обичат ( и всъщност май тъжах повече за майката на този човек, защото виждах...)...а после...и че когато се сблъскаш за първи път с нещо, което е било около теб винаги, но не си знаел...те заболява много силно...после...свикваш с болката малко по малко...свикваш със с "сблъскаването" и всъщност първия път е важен, първия такъв случай...и други неща разбрах...но да не се отклонявам :)
Заедно с мен пътуваше жена около 40-те...И тя беше тъжна...а после заплака...пътуваше към своята дъщеря...за която нямаше надежда, че ще живее още дълго...и тя беше съгласна на всичко...само да я има повече години...На всичко...Тогава си помислих, че майката на човека, за когото тъжах...ще го има ( и аз)...все пак ще го има...макар и с много условности..и страхове...И ми стана мъчно...но за тази жена, която нямаше да има дъщеря си...и се опитах на нея да дам сили...Май всъщност стигнах до теб и твоите действия...:-) Или...значи все пак облекчава от мисълта, че не си единствения на този свят, който я има (болката)...
Това не е успокоение и не мисля, че е начин да избягаш...Това може да е начин да си покажеш, че проблемът може да бъде решен..щом си успяла да помохнеш на някой с по-голям проблем..значи и на себе си можеш да помогнеш...
А закъснението в решаването на даден проблем, закъснението за което говоря аз..не е поради отлагане поради "успокояване"...закъснението е породено от страх...Има неща, до които достигаме бавно, много бавно...и вече не обвинявам никого, ако чуя "не знам"...за каквото и да е...

"...Аз съм лъжа, която казва винаги истината..."