Не се оглеждай, теб питам..теб, теб..не си прави сметки за кого може да е това.Теб , този/тази, който ме четеш в момента, как си?
Спиш ли?
Или сънуваш?
Мечтаеш ли?
Или живееш?
Подхвърли някое късче живот и на мен..моля ( виждаш ли колко съм учтива?)
Как си?

поогледах се ...ами наистина няма наоколо друг и ... ами питаш мен
Та , добре съм ... пия си следобедното кафе и си мисля , че май трябва да намаля броя на кафетата...как успяват хората да пият чай като не са болни?! Аз не мога , а другите алтернативи не ми допадат хич...затова и този следобед пак пия кафе . Но експресо , обичам аромата и вкуса...със захар и евентуално кондензирана сметана. Искаш ли и ти? С късчетата живот още на знам как става , но кафе мога да предлагам ... виртуално , но пък се хващам на бас , че се усеща дъха на кафе навсякъде

tuk sum........mechtaja, no mechtata mi ne sreshta mechtata na zenata za kojato mechtaja, kogato spja - ja sreshtam v sunja si, no tja me izbjagva, kogato rabotja - nishto ne svurshvam, zashtoto mislja za Neja - dali e zestoka, despotichna, bezobrazna ili sadistichna...... tkava e no az ne moga da spra da mechtaja za neja.

Аз пък като те четях погледнах ника ти, да не би случайно да съм писала този пост и да съм забравила

Обичам да си пия кафето във виртуалното пространство с приятели и това става обикновенно следобяд
За чайчето..и аз често се питам същото, като съм болна организма ми го иска и си мисля, че все чай ще пия, но уви оправям се и не мога без кола
Та мога ли да те поканя някой път да пием по кафе...еспресо...със кондензирана сметана и повечко захар (точно както и аз го пия)...тук, тук във виртуалното пространство?

Красив ден

Dosta sym dobre. I az piya kafe i pusha, no pri men e obed. To taka ili inache az piya kafe i pusha denonoshtno.

Za mislite - opitvam se da mislia za hubavi neshta. Ne se boriya s nikakva myka v momenta. Ne che ne obicham, strashno mnogo obicham, niakoi ne mi otvryshtat, no az otkazvam da me boli zaradi tova. Obicham pyk, i tova e.

I zaradi drugo sym se zamislila - kolko e trudno da si toleranten kym netolerantni hora.

Haide sega, kazhi ti kak si. Mnogo iskam da chuya.

Така, така...виждам, добре си, кафенце си пиеш. Аз пък си пия следобедната кола (опс, вечерната), не мога да ги разбера тези хора как успяват да пият толкова вода, след като съществува колата...Абе не ти ли горчи това кафе..сложи си малко захарчица още, я да видя?...аха добре, стои права лъжичката...дори и аз мога да го пия така, щом е за компанията.
Хмммм..не може ли все пак за мен мляко с какао,а? ( питам с надежда)...
И...ще взема аз да подарявам късчета живот, ти имаш ли нужда? Без пари са, ама качествени, гаранция...

Спри да мечтаеш, дай по същество...
Аз не мечтая, само мисля и колкото мисля, толкова по-малко мечтая ...някаква обратна пропорционалност (глей какви неща зная, да не мислиш, че съвсем случайно ги казвам
Ако можеш да не работиш, ако можеш да не говориш, ако можеш да избягаш, ако можеш да нямаш надежда, уау..завиждам ти да знаеш.
Ако не можеш...моите съболезнования, дълго ще продължи болката ти...

Кво да кажа сега...ни кафе пия, ни пуша, даже и алкохол не пия..и кво ми остава, едни жени. Ама и там се ограничавам, че много ми идва.
Мислите за хубави неща витаят наоколо и само чакат да ги поканиш, ама явно съм зле и с обноските и това не мога
Е, на, обичам пък и това е. Няма пък да обичам, ей така, на инат, тя ли ще ми каже любовта кога да обичам и кога - не. Не искам сега, я какви други интересни неща стават наоколо, виж ги де, виж ги (това ми е вътрешния глас, ама нещо недочувам напоследък).
Много сложно го даваш. А как да обясниш на един нетолерантен, че е такъв, ако той е убеден в толерантността си и дори се гордее с нея?

Hey, ami ok, za sega, pochti, opraviam se niakak,

tuka niakakvi adashi mi razvaliat nastroenieto,

posle......sluchvat se razni raboti no edvali,,,.......puk i ,,,,,,,no izobsto,,,


tam niakude ,,,dumidumidumi,,,,,,zivotut e slozen---oburkan,
a bi idovur m no ne vinegi,
i vse pak


the cat the cat

---------------

parchentse zivot,,, ama ti ,,naistina li

uchtivost,
nuzna e da,,,,,,,,,kak , poniakoga



jivotut, zivotut e v poeziata,

da ti kaza che pia kafe, ili pusha tsigara ili se smeia,
davam li tuk togava partsentse?kustche zivot! NE!

Видях, че на мен говориш.. то и на кой друг... тук няма никой...
Не, не спя. Ти пък! Кой спи? И защо да спи?!
Да сънувам? Не. Защо ми е да сънувам? И кой сън? Онзи със змиите ли?
Искам да сънувам онзи другия... който приличаше на детски приключенски филм... мда... Не съм ли ти го разказвала? Оня сън, с оная весела река и красива полянка и една голяма скала... Водата беше толкова бистра, и чиста, и студена... И така бързо тичаше надолу... А къде отиваше! Само ако знаеше за къде бърза, би се спряла, би се спряла съвсем за мъничко и би напълнила за нас онзи малък вир... Даа и там влизаме ние... Във вира. Аз и Ти. Но не плуваме. То как да плуваш в два на два! Само се държим за ръце, защото знаеш как е, когато във водата влязат хората... става мътна, камъните стават хлъзгави и нищо, ама нищо не се знае. Може да паднем. Само се държим за ръце. Аз те държа. И ти мен. За да не се подхлъзнем... И да не си счупим краката...
Ето това е. Е, може би мечтая, а не сънувам. То пък много важно дали е мечта или е сън!
Да живея? Да, живея. Ей тук. В един грозен сив блок на 13 етажа. Не, не! Не съм на 13-тия. Още по-зле. Защото съм никъде. Някъде между 13-тия и звездите.
Да ти подхвърля какво? Нямам нищо. Една мечта... за един сън.... Това е.

Искаш ли късче от нея? Ето... вземи...

Винаги се радвам на кафеени съмишленици , а на подобни покани не отказвам. Дори напротив , приемам с огромно удоволствие Само кажи кога

дадено А за мен кафенцето да не е с много захар...умерено , 2 лъжички са идеални...всъщност зависи от кафето...

Парченцата живот си ги сглобявай ... като пъзел . И тая моя асоциативност ... сетих се за един пъзел с хиляди калинки на бял фон - 500 части ... не знам дали има нареждане - буболечетата бяха с еднаква големина и съвсем минимални разлики в точките...

Хей, засега..почти..или не...или после..или сега..важното е, че е почти..важното е , че има нещо..или пък по-важното е, че все пак не е всичко..а само почти...Наполовина пълна чаша или наполовина празна, как ще погледнеш...
Поезия казваш е животът..едно парченце за теб от мен...

Кой ражда болката-
красивата, капризна, горда болка?
Кой ражда болката
и защо така сме влюбени в нея?

Ти, който като млад
си свиркаш пред страха;
Ти, който като огън
връхлиташ върху ледената смърт,
за да спасиш, за да спасиш
едно единствено сърце?

Кой ражда болката-
ужасната, позорна, грозна болка?
Кой ражда болката
и защо така от нея се боим?

Ти, който като влюбен
мамиш своето момиче;
Ти, който като стар
отстъпваш с усмивка и поклон,
за да спасиш, за да спасиш
натрупаната слава?

Кой ражда болката?
Кой ражда болката?

Неповторимата, безсмъртната,
измислена и земна болка?
Не я ли раждаме, не я ли раждаме
самите ние?


Да напълним чашите.....наполовина...

Ако ти не си,
аз как да бъда;
ако ти не знаеш,
аз защо да знам;
ако ти не искаш,
аз нима ще искам;
ако ти не можеш...

Ако ти не си,
аз как да бъда.

Може би сега
или преди...
може би ще е, а вчера - не...

Ако ти не желаеш,
аз нима ще искам;
ако ти мечтеш,
там ли ще съм аз...

Ако ти не искаш,
аз нима ще искам,
ако ти не можеш...

Е, извинявай де..аз без да искам, нали знаеш, човек като му писне нещо...
И аз това се питам, защо да спи, ама няма как, лягам си и заспивам, навик сигурно, ти пробвала ли си? Свикваш, то нали с всичко свиквал човек..Само вече не помня сънищата си, събуждам се и забравям, а понякога са хубави..поне така си мисля..че са били хубави...Опитвам се да си ги представя, да си ги спомня..и си ги измислям. Измислям си сънища, така ми се струва, че съм го преживяла. И твоя е хубав...красив, ама май измислен като моите...Живяла ли си цял ден с един сън? Ама то живяно ли е или сънувано...наяве...
Затова се и отказах от парченцата живот..подарени...аз подарявам..на който иска...празни парченца, можеш да ги изпълниш с каквото поискаш, можеш да си поиграеш с тях, да ги подхвърляш като разноцветни топчета или да ги захвърлиш под леглото; или пък някой ден да ги намериш в задния джоб и да им се зарадваш. само едно е нужно..да искаш да ги живееш тези парченца...аз...ги подарявам...
Парченце мечта ли?..не, благодаря, такива парченца колкото искаш...всъщност нямам вече, не ми трябват, раздадох ги и тях. Раздадох и мечтите, и надеждите. Оставих само една за мен...че някой ден ще си създам нови...

Много си ми ранобудничка

Можем да си пием следобедното кафенце заедно, за мен ще е сутрешно, но пък аз и без това пия по едно кафе на ден

Всеки ден си пия кафето в нета, когато ти кажеш ще е с теб

Приятна вечер

Ама народните мъдрости си ги бива , нали ?

Изпи ли следобедното кафе :)?

Прекрасна вечер и мнооооого спомени Забеляза ли колко уникално е изписана днешната дата - 02.02.02 ?

Имаш ли търпение да сголябваш подобен пъзел? А ако липсват части как става? Аз бих ги нарисувала...

Бива си ги да, но я ми кажи какво пиле съм аз, като се разпиша в 7 сутринта, защото още не съм си лягала

Допих си го точно когато си пуснала този пост

Спомени от болници....да уникална е датата

Приятен ден пиленце

Само на теб мислиш ти е писнало. И писнало от какво?!
Да пробвам да спя ли? Или да пробвам да спя по навик? Не, не пробвам. Аз не си правя експерименти. Спя само, когато ми се спи. Иначе не. Или когато няма какво друго да правя. Или когато искам да сънувам. То пък излезе, че непрекъснато спя. Е, ставам за малко, колкото да изпуша една цигара... Да поема дълбоко дима, да ми се замае главата... и после пак. Лягам да спя.
Аха съня ми. Измислен и още как. Нали ти казах - само това имам. Една мечта за един сън. Или може би илюзия. Цял един ден с цял един сън? Това ли ме питаш? Господи! Де да беше само един ден!
Парченца живот казваш. Добре, дай едно.. ще го запълня... ще го запълня с цигарен дим. Знаеш ли колко хубаво ще стане? Представи си само.. Един сив цигарен дим, който се извива във въздуха, към тавана, танцувайки нежно своя танц... И си пее понякога. За разлика от мен. Аз вече не пея. Ти как си с пеенето?
И май най-добре, захвърли и последното парченце мечта! За какво ти е?! По-добре изпуши една дълга цигара или една много дебела пура и се радвай на дима... и на усещането... на чувството за пълнота... на това как се
разтреперват краката ти... на аромата. Мечта - глупости! По-добре събери всичките си късчета живот! Подреди ги на масата. Нарисувай си нещо. Сега да не кажеш, че не можеш да рисуваш! Все можеш нещо. Едно сърце, или пък стол, може дори чаша, а защо не и един кръст. Ами да! Кръст. И го сложи
върху надеждите, и мечтите, и сънищата. Те... за какво са ти?

добродетелите ми :) Затова и само се възхищавам на любителите на пъзели

А за калинките ... голямо рисуване ще падне

Цигарите...
Първата смачках...a тя се върна
Втората...е до мен, но я нямам...
Третата...беше игра...
Четвъртата...подарих...


Петата...

Мога да рисувам...но имам само един цвят - червен...

Не обичам пъзели, предпочитам аз да си го нарисувам всичко - и вратите, и стените...и душата
Но пък умея да се наслаждавам и на хубава картина
Ти само с кафета ли се залъгваш или и нещо по-силно прибавяш към интериора?

залъгалки освен тоник или кола ... но пък червеното вино в други часови зони брои ли се?

A izglezda nia si ia razdame,,

umelo,,

i s zamah,,
poniakoga,

s usestaneto xza krasivo izziviavane,,

bolkata koiato ot neia tolkova nuzda edva li,,

no vse pak

Невероятни сте. Кефите ме много :-)
По някое време може и да се включа равностойно.

Palms,waves and bottle of champagne

Dobre blagodarq, chuwstwam se otlichno, na wyn e mygla , ama i wytre, no kakwo ot towa... :)

dawam ti tolkowa jiwot kolkoto iskash, ne samo kysche :)

Първата... изпуших я до половина... и кашлях... ама много... насълзиха ми се очите... и ме заболя гърлото... Обаче една приятелка вика: "Така е! Ако искаш да ти е хубаво, първо трябва да преживееш гадното!"
Втората... почти същото, но този път ме боля по-малко. Дали защото бе по-слаба.. цигарата де. Не знам.
Третата... е, там вече беше гот! Ама наистина гот! Само удоволствие и никаква болка. После четвъртата. Петата. И спрях. Казах НЕ! Вече няма да ги броя... на бройки. Ще карам на кутии. Кутия удоволствие. После втора. И трета. После вече ти става все едно. Нито удоволствие. Нито пък болка. Само кутии. Кутии...
А сега... Сега? Сега не знам. Само дим... Но е хубаво. Ако не за друго, то поне, защото не боли. И не ти се свива гърлото. Нито кашляш. Нито пък ти се насълзяват очите. Това си е живо удоволствие...

Червен казваш.. И само червен? С един червен цвят можеш да нарисуваш толкова много неща. Толкова много. Ама аз ли мога да кажа... та аз дори не мога да рисувам... Но виждаш ли... ти можеш. Можеш!

Не можеш да рисуваш ли? А искаш ли да ти покажа..не че аз съм много добра в рисуването...когато бях малка, ама съвсем малка..толкова, че какичките на 15 години ми изглеждаха лелички :) казваха, че ще стана художничка, рисувала съм хубаво..знаела съм как да избера цветовете, успявала съм да нацеля формата...а аз се смеех и рисувах...и продължих да рисувам..после рисувах по вратите..по стените...харесвах си нещо и го подарявах, нарисувано от мен...а цветове имах много, колкото искаш. А после...някой ми открадна боичките, не разбрах как..изведнъж изчезнаха, а аз нямах време да ги търся...всъщност знаех къде са, но ме беше страх да си ги поискам обратно..виждах ги всеки ден и всеки ден им казвах сбогом, забравях ги една по една, за какво ли са ми в края на краищата едни тъпи боички? Пък и вече не можех да рисувам така, както преди. Знам ли? Може би заедно с цветовете ми бяха откраднали и въображението...Останало ми е само червеното, нали ти казах...то е малко...една капка (от червеното), един щрих ( от картината), един миг ( от живота)...понякога умирам за картина в червено...такава, в която да използвам цялото...
Ама знаеш ли, все пак понякога ми се дорисува, нищо, че нямам въображение и нямам абсолютно никаква представа как се рисува вече, не помня...но ми се струва, че ако опиташ с мен, заедно можем да си спомним...
Ще си намеря цветовете първо...Първо златно..от слънцето..или от нечия усмивка...усмихни се, ама по-весело, че ако е тъжна, ще бъде мътно...После синьото..от небето..или от нечии очи..погледни ме, но обичайки ме, защото иначе ще бъде твърде тъмно...И зелено ще ми трябва..него ще взема от тревата...онази, на която лежахме в съня ми...Какво още..може би малко оранжево...като оранжевото на мечтите ми/ти..или като ръждата на любовта (ни)...
Хм...исках да нарисувам дъга, но не помня каква е тя...Виждала ли си скоро такава? Припомни ми...

Аз пък обичам болката, онази болка, която си причинявам, за да заглуши другата болка...Нали знаеш...мозъка командва тялото да реагира на спешните случаи...на онова, което най-много застрашава живота..физическия живот..Тъпия мозък не знае какво е това дух и душа, той се грижи за тялото, то да е добре, другото не го интересува толкова. Та така...в такива моменти обичам болката и си я създавам сама..със замах, както казваш...Само не ми е ясно, защо пък със същия замах създаваме другата болка..тя пък какво трябва да заглуши..страха може би?

Навън грейна слънце...а вътре?
...дано...

...порисувай с мен...

Сълзата беше изразена

Да забравим хлипането
и започнем отначало,
търпеливо,
като наблюдаваме нещата,
докато намерим мъничката разлика,
която ги отделя
от същината им от вчера
и определя
хода на времето и резултатността му!

Тишина и усмихнете се

Нищо не е същото!

Ще има думи за историята нова
и нужно е да се намерят те преди да стане късно!

Анхел Гонсалес

Виждала съм, разбира се. Някога се опитвах да я стигна, да я докосна, да я догоня... Тогава не се страхувах, мечтаех... тогава бях здраво стъпила на земята и едновременно с това - изпълнена с мечти... Бях просто дете...
И дойде денят, в който мечтата ми се сбъдна:-) Дъгата бе точно над нашия блок и аз скачах неуморно, за да я взема... Вече бях изтощена, когато чух... гръм... Видях светкавица... И тя ми помогна (странно е - никога не знаеш кое зло ще ти помогне). Тя разсече дъгата... като меч... на парченца... И едно малко парче падна точно в ръцете ми. Имах я. Вече я имах! Най-накрая имах къс от дъгата! Особено се чувстваш, когато виждаш мечтата в ръцете си... Гледаш я... и не знаеш... Тя бе толкова красива, цветна, ясна... и топла... Толкова топла, че изгори пръстите ми. Мисля, че тогава пораснах... И я запазих... Прибрах я в едно малко сандъче, за да я помня... Ала защо ми бе това парченце, като вече имах белези по пръстите си... Сега те са гладки... като полирани - нито разбират, нито усещат всички щрихи по рисунките... Твърде бързо се плъзгат по тях, защото няма какво да ги спре... А понякога много искам да спра... и тогава вадя парченцето от сандъчето, за да видя отново цветовете и така да ги почувствам пак... Ала знаеш ли... времето... дъгата - парченцето дъга прилича на обгорял лист хартия - с ръждиво и тук там черно... А по изгорялото всички цветове се разливат и стават толкова неясни... и мътни... Но ти не искаше мътно, прости ми...
Искаш златно - от слънцето - изгорели остатъци от сбъднати мечти! Можеш ли да докоснеш една мечта два пъти...?
Синьото - като океана - можеш да го докоснеш, само ако се потопиш цялата....
Зеленото - надеждата, че ще го преплуваш, че ще се къпеш във водите му... и ще оцелееш....
Ръждивото - има го... има го само, ако оцелееш... ако не се удавиш... в океана
Обаче аз не го обичам ръждивото... Може би защото твърде дълго гледам някогашното си парченце дъга... или може би защото просто не умея да плувам... да се отпусна по вълните му... да му се доверя...

Не! Не съм виждала скоро дъга!
Или може би я видях... но в сандъчето вече няма място за нищо!
Излъгах те... Има...
Има ала аз не искам да я затворя там...

gree, no ne stoplq, samo sweti , a i da topli, topi. abe nqma oprawiq ...

Az li4no sum mnogo dobre a ti kak si ?

Не искам да сънувам вече, а преди се молех за това. Знаеш ли защо?..защото...
Сънувах, че търся..търсех нещо и не можех да го намеря, обикалях и поглеждах навсякъде, оглеждах всички ъгълчета и..нищо. Нямаше го. Но не помня какво търсех, май не бях наясно и докато го търсех...но бях сигурна, че ще го позная, като го видя. Имах усещане за формата, за излъчването, бях сигурна, че ще го позная...
А на следващия ден не можах да намеря нея...
Сънувах, че вървя, трудно ми беше, не знаех накъде вървя. Имаше някакъв път или пътечка, отивах някъде, почти бях сигурна, че знам къде отивам, май стигнах донякъде дори. А след това се оказа, че съм забравила нещо и трябваше да се върна. Но бях спокойна, нали вече бях минала по пътя, пътеката беше ясна и всичко щеше да е лесно. Тогава започнах да се връщам..изведнъж всичко около мен се промени, нещо ставаше, погледнах назад..пътят изчезваше, земята изчезваше и оставаше пропаст и тази пропаст приближаваше към мен, единствения начин да се спася беше да продължавам да се връщам назад, но аз не исках, стоях там...а всичко около мен изчезваше...
А на следващия ден разбрах, че не мога да се върна при нея...
Сънувах любовта. Живееше с мен. Усмихваше ми се..а един ден разбрах, че била мръсница и си играела с хората. Тя не успя да понесе, че съм я разкрила и се самоуби...
А на следващия ден тя започна да убива любовта ни...
Днес сутринта сънувах нещо съвсем прозаично..сънувах, че имам писмо от нея..събудих се в 5.00 от звука, който чух насън...(същия звук, който ни подсказва, че.."message from..."). Успях да зърна част от него..в което ми казваше, че трябва да се разделим...
Има още 6 часа от този ден...чакам писмо...

Или пък просто трябва....
да забравя хлипането
и да започна отначало

Да докосваш мечтата искаш...че докосва ли се тя? Ама всъщност първо трябва да я имаш тази мечта..знаеш ли, това се оказва голям проблем..да имаш мечта, че на това отгоре и да я докоснеш...Първо трябва много добре да формулираш каква е мечтата, защото после как ще си сигурен , че си я докоснал..Ето, аз формулирам твърде мъгляво и какво се оказва после..че съм докоснала не мечтата, а нещо друго...странно, много прилича на моята мечта, фона е същия и цветовете дори са почти същите..всъщност цветовете са абсолютно същите....ако не се вгледаш в детайлите...Ама кой ли се вглежда в детайлите, когато става въпрос за мечта и докосването й...Имаше и обяснение под картинката ( на мечтата де)..Там пишеше: "Това е твоята мечта, такава, каквато ти си я измисли, заповядай"..И аз повярвах, ти ако си, няма ли да повярваш?..или ще започнеш да се вглеждаш в детайлите и да сравняваш яркостта на цветовете..пък и ако не знаеш всъщност това ли са цветовете...Та така с моята мечта, имах я такава, каквато я бях пожелала...Е, ама и от такива мечти се опарва човек, даже започва да се страхува да помечтае пак, да не би да обърка формулировката? :)
А сандъчето не ти трябва...

Когато ги имах, те бяха формулирани простичко... например дъга - исках дъга. И я докоснах. Защото когато започнеш да ги формулираш добре, започваш да изпадаш в такива подробности, че накрая съвсем забравяш какво искаш и още повече - забравяш защо ти е... И не само, че забравяш защо ти е, ами и забравяш да искаш... и да мечтаеш... Започваш само да формулираш... да трупаш... думи... определения... теории... аргументи... А помниш ли... думите са повод за недоразумения?! Мечтите ни бягат от нас, защото твърде много се стремим към формулирането им... Нали вече сме големи... и знаем много думички... и искаме да намерим място на колкото се може повече думички в обяснението на една мечта... Ами ще бягат.. мечтите... Те може би са ни обидени... Защото сме забравили имената им... И се опитваме да ги сравняваме... и да ги убеждаваме... да им казваме: "Ти си моята мечта! Аз те измислих такава!" И толкова дълго ги убеждаваме, че накрая и сами започваме да си вярваме... и да не разбираме... а те пък се уморяват да ни слушат...

Права си... не ми трябва сандъчето... То само ми пречи... Защото се страхувам, че докосна ли своята утрешна дъга отново ще я прибера там... А една мечта има нужда от крилете си. И ако ги няма, тя не е вече нашата мечта. Става нашата формулирана мечта... Добре... ще изхвърля сандъчето... ще положа в земята и онова обгоряло парченце дъга... И така вече ще мога! Ще мога да докосна утрешната... Ще мога да я погледна и да й обещая, че повече никога, ама никога няма да я затворя в сандъчето...

Хвърлям го

Търся - намирам!
Намирам - губя!
Губя - печеля!
Печеля - какво?
А дали изобщо си струва да се печели? Това е като с очакването...Очакваш голямата, истинската любов...оная дето си мислиш, че ще я познаеш..а тя пък вземе, че познае теб...губиш...очакваш сбъдването на амбициите си поне, пък те вземат, че се загубят...с времето....губиш...губиш приятели...губиш илюзии...но сигурно идва време, когато списъкът стане толкова дълъг, че спираш да номерираш...и започваш да губиш ей така, по принцип...докато се смачкаш...дори спираш да питаш защо?...колебания между сън и реалност...а трябва да се намери прословутата "златна" среда...и докато пак търсиш...тя е човек и не може да издържи...така че...отначало...наяве, а не насън...да живеем!
Дай да забравим хлипането и да започнем отначало...но задължително с усмивка! и пак...дори ако трябва напук на себе си, става ли?

И надигаш глава...и тръгваш незнайно къде...и дириш незнайно какво...и викаш незнайно...защо, защо...

...............за теб ....искам и за мен...

Не топли казваш...само светело...да се зарадваме на светлината тогава, а с радостта от нея ще дойде и топлината...умението да го можем...
И топяло, ако топлело...обичаш да караш ски може би? :) ...или леда в душите ни...

И аз лично съм много добре...за "задличното" ще си помисля още малко...

Много работи викам, тъжно усмихната или весело плачеща:)))....някои дори не са и за моите доста обръгнали уши:))))...Хайде да повикаме, що пък не?!

Да докоснеш отново искаш ти? А не те ли е страх да не се изгориш отново...нямаш ли още белези по пръстите си..?
Защото моите ръце са целите в белези..а не помня от какво...един ден някой се загледа в ръцете ми и ме питаше "това от какво е?"..а аз не можех да отговоря..дори не бях забелязала, че го има и този белег..Тогава започнах да разглеждам ръцете си..господи колко много белези...докосвах ги и се чудих как ли съм успяла да нарисувам живота си върху ръцете си по този начин...тук..и тук...опитвах се да си спомня, поне малко да си спомня..дали съм докоснала толкова много мечти...или съм опитвала да заглуша другата болка...Защото и до друго прозрение достигнах...времето не лекува болката, а я засилва. Всяка секунда, всяка минута, всеки час вместо да отдалечеват болката... вместо да я заглушават, ми я носят с по-голяма сила. Опитвам се да си внуша, че болката трябва да достигне максимума, за да започне после да намалява..иначе, ако не е била там, на върха..никога няма да започне да слиза надолу, а ще си стои все такава..не много голяма, но постоянно присъстваща...опитвам се..внушавам си...я по-добре да прибавя още един белег, това е по-сигурния начин да намаля..другата болка...
А след време ще мисля, че съм докоснала някоя мечта..и от това ми е белега...

Очакване на голямата любов? Къде, кога и как...:)
Не знаем къде да чакаме, току виж сме от различните страни на ъгъла и така си се чакаме..с голямата любов..и на нея вземе, та й омръзне да ни чака и тя..и си отиде...Или пък точно, когато дойде или по-скоро премине покрай нас..защото голямата любов си върви по пътя и не отива никъде...ако я спреш, ако я заговориш, ще я познаеш..ако ли не, тя просто ще премине към следващия непознат...та ако точно, когато преминава покрай теб, ти си обърнал глава в друга посока, загледал се след някоя болка? И всъщност как изглежда голямата любов..аз не знам...сещам се, че има два варианта да я познаеш...Първия..да спираш всяка, която ти прилича на голямата..поне малко...и втория..да се вглеждаш много внимателно и да не се занимаваш с тези, които не ти приличат достатъчно на такава..за да не пропуснеш момента, когато мине тя...Ти кой избираш?
Умението да губим, когато печелим...ех и аз...исках да напиша да печелим, когато губим, но защо ли се обърках така...Познаваш ли ти умението да губиш, когато печелиш..странно умение е това...не всеки го може..то те преследва и ти напомня за себе си винаги..То ти нашепва тихо разни думи..то води ръцете ти..то води ума ти...понякога успяваш да викнеш "спри!"...а то млъква..за малко..прекалило е, разбира...а после отново продължава...не можеш да го прогониш завинаги...то е твое...

..не знаем, как да чакаме..не знаем всъщност дори защо чакаме...да се вглеждаш?...че то с гледане става ли...аз се вслушвам...или поне се опитвам...а като не знам как изглежда, как ще знам и коя ми прилича...на НЕЯ...голямата...истинската...може би трябва да се познаем?...тя мен..аз нея...уменията се придобиват...уменията се губят...или по-добре звучи - забравят...ще се връщаме така...живот след живот...сключили сделка с кого ли?...може би с нас самите...да сме готови да ни изпитват...да се изпитваме...по знайния незнаен път...и така до следващия път...уроците на живота...понякога ми иде да му покажа на този живот комбинация от три пръста...уроци за душата...до следващия час...ти на кой чин седиш?

Аз ли?...на кой чин..разбира се, че на последния..вдясно, в ъгъла.....така се гледаме по диагонал по възможно най-дългото разстояние с учителя...Всъщност предпочитам да не го гледам, а да си говоря със съседката по чин...хм...щастието да я имам до себе си ме опиянява...нищо,че от време на време ми правят забележки, аз нали си знам основната идея от материала по подразбиране :) Обаче пропускам и останалото...карай, ще наваксам друг път...Но учителя не е съгласен, той иска да си науча всичко още сега...затова идва при мен и строго ми казва..."премести се на друго место"..Ами сега, та аз не мога да бъда другаде освен на последния чин..вдясно...в ъгъла...Премествам се...тя не е до мен, а аз не съм в ъгъла..затова пък вече няма какво да ми пречи да науча всичко... нищо не ми пречи...съвсем нищичко...по дяволите, НИЩО НЕ МИ ПРЕЧИ!!!

dobyr psiholog si moje bi ? :)))))

Само когато не е нужно...

to mai e taka s powecheto hora, dobri sa w towa koeto ne nai-malko nujno :)

научих се да се радвам на мига...не да чакам нещо, някого, да отлагам днешния си ден заради някакво очаквано по-хубаво утре... живея си в миговете, живея си миговете... имаме ли всъщност друго освен мигове?

IMAGINE...

Прехвалената мъченица... Или не. Любимата! Любимата жена, до която тъй често обичам да посядам, да я гушвам, да й шептя, да галя косите й.... Но най-много обичам да я оставям тя да ми шепти. Защото съм добър слушател. Или защото тя ме съжалява, а на мен ми става мило, че някой се е загрижил, че някой иска да ми прочете приказка или да ми попее малко... Или просто, защото тя ми казва онова, което сама искам да чуя... Болката... синдром на придобита имунна предостатъчност... Болката... онази доза хероин, която трябва да взема, за да се насладя на поредното парти, на поредния бал с маски... Болката... болката е просто поредния кръг отбелязан в ствола на дървото... Без този кръг то няма как да порасне с още една година... няма как да се разлистят листата му... няма как да цъфнат цветовете му... И без този кръг, то няма да е любимото ми красиво дърво... ще бъде просто едно изсъхнало дърво... или отсечен пън, на който можеш да поседнеш и да изпушиш една цигара или набързо да си нарисуваш нещо... Болката... Болката е само онова, което ми показва, че е отминала още една година от живота ми... Но най-вече ми показва, че животът ми още продължава... Утре ще завали дъжд и той ще напои корените на дървото. Утре дървото ще се разлисти отново, отново ще разцъфти и отново ще се изрисува следващия кръг... Нима това е повод за тъга?

Белезите и страхът... Нима ако се страхувам повече или по-малко това ще попречи на старостта да покрие лицето ми с мънички и досадни бразди? Страх ме е... Страхът и той посяда често на леглото ми... уж за да ми прави компания докато заспя... да ми донесе чаша вода, ако случайно се събудя през ноща... Страх ме е... Ала какво от това? Белезите... мисля, че ако не докосвам мечтите си, няма как да се опаря и няма как да се появят нови белези... А страхът? Нима той не оставя белези? Нима неговите белези са по-красиви? Нима неговите белези ухаят по-приятно? Нима неговите белези имат по-мек и топъл глас? Нима пеят по-хубави песни? Нима докосват по-нежно? Нима можеш да срещнеш очите им...

Зная само, че пак ще си легна тази вечер... пак ще прегърна болката си... пак ще заспя със страшната приказка на страха... Но повече от това зная, че пак ще се събудя... Утре... Ще има утре... И утре аз ще стана отново, за да погледна небето... и слънцето... и многобройните бели цветчета, покрили поляната пред блока ми... Утре ще има нова болка... и нов страх... И какво от това?

а дали е така, кой, кой ще ми каже.... :)
Аз искам да съм добра в това, което искам, ти можеш ли?

Да живееш в миговете, да успяваш да изживяваш миговете, без да мислиш за бъдещето..или за миналото..или дори за настоящето...хубаво е това...Аз не правя планове...не мечтая...( малко излъгах, ама съвсем малко :)
А когато знаеш, че си пропуснал определени мигове и никога няма да ги имаш?

Кво искаш да ми кажеш сега, че ще трябва да взема и да й благодаря ли на болката и да я превъзнасям и да й се радвам? Че кво иначе...ще ми е много зле без болката, ще ми се доплаче за нея и ще й се моля да дойде? Лошо ли ми е било без болката? А? Нищо, че е било бездушно, не е боляло поне... И кво, нямало живот без болката, е дай да ни боли винаги, че дано тогава поне усетим, че сме живели, ама пък за какво толкова ми е този живот, който се усеща само чрез болката. Ама тъй де, опитваш се да ме убедиш, че ако не е болката и ще ми е много зле, така ли? Опитвай се, опитвай, може и да успееш, може дори изведнъж да ми се прииска все да ме боли. Дали пък не съм си убедена по рождение...
И страх да има, казваш , било добре...Що? Защото не можем да намерим друг начин ли? Да заспиваш с него ..и да се събуждаш. Защо? Поради липса на друго ли? Поради това, че я няма надеждата да си я прегръщаш ли? Или си предпочиташ страха, че поне той бива оправдан понякога, а за надеждата няма такава надежда
И какво от това? И какво от онова? И въобще какво от всичко? Какво от живота, какво от смъртта? Какво от мен, какво от теб?
Аз по принцип питам "Защо?"...но тъй като никога не мога да намеря отговорите...

ама ти много добре ме разбираш... Това искам да кажа... Това ти казвам... Гушни си я... погали я нежно... целуни я... и й благодари. После й кажи сбогом...

Било ти е бездушно... а сега те боли. Ти какво искаш? Да върнеш времето и да ти е бездушно отново? Е, аз не зная как става това... Не зная как да се връщам назад, за да ти покажа... Някои пътища са такива... само еднопосочни... и само с една лента за движение... Много, много тясна лента. Не можеш да обърнеш, дори и да искаш... Така че можеш само да продължиш.... напред... Или можеш да спреш. Щом толкова искаш - спри. Колко му е. Спри и чакай... чакай всичко да изгние... Защо? И защо не? Болката... идва и си отива, не разбираш ли? Така, както ние идваме и си отиваме. Само че можем да си отидем празни. Можем да си отидем наранени. Може да си отидем гневни. Може да си отидем разплакани. Или весели. Но си отиваме. И нищо не може да ни задържи. Нищо не може да продължи живота ни вечно. Защо искаш да си живееш вечно с болката? Защо не й простиш? Защо не чуеш всичко което ти казва? Нали предпочиташе "защо"... Защо си мислиш, че твоята болка, твоята голяма болка иска да живее вечно в теб? С теб? Защо искаш да я задържиш?

Прегърни я... прости й... и я пусни. Нищо не Обича да живее затворено в клетка. Нито страха, нито бездушието, нито болката, нито щастието, нито радостта, нито тъгата, нито ти, нито аз.... Нищо и Никой... А на онова, което обичаме трябва да дадем свободата... Ти иначе си питай защо. Защо това. Или защо онова. А аз да те попитам - Защо по дяволите искаш да знаеш? И какво ще направиш с отговора? Ще го заключиш? Ще го сложиш под възглавницата си? И мислиш, че от това ще те боли по-малко? Или че няма да ти остане белег? Или че белегът ще е по-красив? Или че утре няма да те е страх? Или че утре ще те боли по-малко? Ами щом толкова искаш надеждата... забрави! Забрави да питаш! Забрави да питаш защо! Надеждата... тя разказва малко по-весело... малко по-романтично... но вгледаш ли се, ще видиш 314-та серия на поредния сапунен сериал. Питай си и се надявай, че ще си отговориш. Спри. Спри и чакай. Така със сигурност няма да се блъснеш отново. В нищо. И в никого...

А може би не трябваше да изхвърлям сандъчето? Може би трябваше да го подаря на теб.... Щеше ли да нарисуваш нещо по стените му? На капачето му? На малкото сиво катинарче?

Е, сети се ти най-накрая :-) Но нали по-добре късно, отколкото по-късно :)
Дай го насам това сандъче, а аз ще го заключа и ще изхвърля ключа. А после ще го изрисувам...със слънца и усмивки...За да не забравям, но и за да ми носи радост. И...защото нали знаеш..ако няма хепиенд..нека има "хепистарт" :-)


Да порисуваме ........:-))

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ot izwestno wreme se nabliudawam i zabelqzwam che sym dobyr dori i w neshtata koito ne iskam, no zabelqzwam syshto taka che horata okolo men ne mislqt taka :)

ti w kakwo iskash da si dobra?

падат рано или късно, но винаги...:-) А знаеш, че много бавно стоплям, колкото и да обичам някои бързи неща Виждам, че вече си го получила... това е то In Time...
Нещо готово...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

От дълго време се наблюдавам и забелязвам, че съм добра както в нещата, които искам, така и в тези, които не искам....с изключение на тези, които много искам...

една виртуална измислица

dobre che ne si dobra i w neshtata koito mnogo iskash , zashtoto inache shteshe da bydesh perfektna, t.e. skuchna :)