Аз пък обичам болката, онази болка, която си причинявам, за да заглуши другата болка...Нали знаеш...мозъка командва тялото да реагира на спешните случаи...на онова, което най-много застрашава живота..физическия живот..Тъпия мозък не знае какво е това дух и душа, той се грижи за тялото, то да е добре, другото не го интересува толкова. Та така...в такива моменти обичам болката и си я създавам сама..със замах, както казваш...Само не ми е ясно, защо пък със същия замах създаваме другата болка..тя пък какво трябва да заглуши..страха може би?

Навън грейна слънце...а вътре?
...дано...

...порисувай с мен...

Сълзата беше изразена

Да забравим хлипането
и започнем отначало,
търпеливо,
като наблюдаваме нещата,
докато намерим мъничката разлика,
която ги отделя
от същината им от вчера
и определя
хода на времето и резултатността му!

Тишина и усмихнете се

Нищо не е същото!

Ще има думи за историята нова
и нужно е да се намерят те преди да стане късно!

Анхел Гонсалес

Виждала съм, разбира се. Някога се опитвах да я стигна, да я докосна, да я догоня... Тогава не се страхувах, мечтаех... тогава бях здраво стъпила на земята и едновременно с това - изпълнена с мечти... Бях просто дете...
И дойде денят, в който мечтата ми се сбъдна:-) Дъгата бе точно над нашия блок и аз скачах неуморно, за да я взема... Вече бях изтощена, когато чух... гръм... Видях светкавица... И тя ми помогна (странно е - никога не знаеш кое зло ще ти помогне). Тя разсече дъгата... като меч... на парченца... И едно малко парче падна точно в ръцете ми. Имах я. Вече я имах! Най-накрая имах къс от дъгата! Особено се чувстваш, когато виждаш мечтата в ръцете си... Гледаш я... и не знаеш... Тя бе толкова красива, цветна, ясна... и топла... Толкова топла, че изгори пръстите ми. Мисля, че тогава пораснах... И я запазих... Прибрах я в едно малко сандъче, за да я помня... Ала защо ми бе това парченце, като вече имах белези по пръстите си... Сега те са гладки... като полирани - нито разбират, нито усещат всички щрихи по рисунките... Твърде бързо се плъзгат по тях, защото няма какво да ги спре... А понякога много искам да спра... и тогава вадя парченцето от сандъчето, за да видя отново цветовете и така да ги почувствам пак... Ала знаеш ли... времето... дъгата - парченцето дъга прилича на обгорял лист хартия - с ръждиво и тук там черно... А по изгорялото всички цветове се разливат и стават толкова неясни... и мътни... Но ти не искаше мътно, прости ми...
Искаш златно - от слънцето - изгорели остатъци от сбъднати мечти! Можеш ли да докоснеш една мечта два пъти...?
Синьото - като океана - можеш да го докоснеш, само ако се потопиш цялата....
Зеленото - надеждата, че ще го преплуваш, че ще се къпеш във водите му... и ще оцелееш....
Ръждивото - има го... има го само, ако оцелееш... ако не се удавиш... в океана
Обаче аз не го обичам ръждивото... Може би защото твърде дълго гледам някогашното си парченце дъга... или може би защото просто не умея да плувам... да се отпусна по вълните му... да му се доверя...

Не! Не съм виждала скоро дъга!
Или може би я видях... но в сандъчето вече няма място за нищо!
Излъгах те... Има...
Има ала аз не искам да я затворя там...

gree, no ne stoplq, samo sweti , a i da topli, topi. abe nqma oprawiq ...

Az li4no sum mnogo dobre a ti kak si ?

Не искам да сънувам вече, а преди се молех за това. Знаеш ли защо?..защото...
Сънувах, че търся..търсех нещо и не можех да го намеря, обикалях и поглеждах навсякъде, оглеждах всички ъгълчета и..нищо. Нямаше го. Но не помня какво търсех, май не бях наясно и докато го търсех...но бях сигурна, че ще го позная, като го видя. Имах усещане за формата, за излъчването, бях сигурна, че ще го позная...
А на следващия ден не можах да намеря нея...
Сънувах, че вървя, трудно ми беше, не знаех накъде вървя. Имаше някакъв път или пътечка, отивах някъде, почти бях сигурна, че знам къде отивам, май стигнах донякъде дори. А след това се оказа, че съм забравила нещо и трябваше да се върна. Но бях спокойна, нали вече бях минала по пътя, пътеката беше ясна и всичко щеше да е лесно. Тогава започнах да се връщам..изведнъж всичко около мен се промени, нещо ставаше, погледнах назад..пътят изчезваше, земята изчезваше и оставаше пропаст и тази пропаст приближаваше към мен, единствения начин да се спася беше да продължавам да се връщам назад, но аз не исках, стоях там...а всичко около мен изчезваше...
А на следващия ден разбрах, че не мога да се върна при нея...
Сънувах любовта. Живееше с мен. Усмихваше ми се..а един ден разбрах, че била мръсница и си играела с хората. Тя не успя да понесе, че съм я разкрила и се самоуби...
А на следващия ден тя започна да убива любовта ни...
Днес сутринта сънувах нещо съвсем прозаично..сънувах, че имам писмо от нея..събудих се в 5.00 от звука, който чух насън...(същия звук, който ни подсказва, че.."message from..."). Успях да зърна част от него..в което ми казваше, че трябва да се разделим...
Има още 6 часа от този ден...чакам писмо...

Или пък просто трябва....
да забравя хлипането
и да започна отначало

Да докосваш мечтата искаш...че докосва ли се тя? Ама всъщност първо трябва да я имаш тази мечта..знаеш ли, това се оказва голям проблем..да имаш мечта, че на това отгоре и да я докоснеш...Първо трябва много добре да формулираш каква е мечтата, защото после как ще си сигурен , че си я докоснал..Ето, аз формулирам твърде мъгляво и какво се оказва после..че съм докоснала не мечтата, а нещо друго...странно, много прилича на моята мечта, фона е същия и цветовете дори са почти същите..всъщност цветовете са абсолютно същите....ако не се вгледаш в детайлите...Ама кой ли се вглежда в детайлите, когато става въпрос за мечта и докосването й...Имаше и обяснение под картинката ( на мечтата де)..Там пишеше: "Това е твоята мечта, такава, каквато ти си я измисли, заповядай"..И аз повярвах, ти ако си, няма ли да повярваш?..или ще започнеш да се вглеждаш в детайлите и да сравняваш яркостта на цветовете..пък и ако не знаеш всъщност това ли са цветовете...Та така с моята мечта, имах я такава, каквато я бях пожелала...Е, ама и от такива мечти се опарва човек, даже започва да се страхува да помечтае пак, да не би да обърка формулировката? :)
А сандъчето не ти трябва...

Когато ги имах, те бяха формулирани простичко... например дъга - исках дъга. И я докоснах. Защото когато започнеш да ги формулираш добре, започваш да изпадаш в такива подробности, че накрая съвсем забравяш какво искаш и още повече - забравяш защо ти е... И не само, че забравяш защо ти е, ами и забравяш да искаш... и да мечтаеш... Започваш само да формулираш... да трупаш... думи... определения... теории... аргументи... А помниш ли... думите са повод за недоразумения?! Мечтите ни бягат от нас, защото твърде много се стремим към формулирането им... Нали вече сме големи... и знаем много думички... и искаме да намерим място на колкото се може повече думички в обяснението на една мечта... Ами ще бягат.. мечтите... Те може би са ни обидени... Защото сме забравили имената им... И се опитваме да ги сравняваме... и да ги убеждаваме... да им казваме: "Ти си моята мечта! Аз те измислих такава!" И толкова дълго ги убеждаваме, че накрая и сами започваме да си вярваме... и да не разбираме... а те пък се уморяват да ни слушат...

Права си... не ми трябва сандъчето... То само ми пречи... Защото се страхувам, че докосна ли своята утрешна дъга отново ще я прибера там... А една мечта има нужда от крилете си. И ако ги няма, тя не е вече нашата мечта. Става нашата формулирана мечта... Добре... ще изхвърля сандъчето... ще положа в земята и онова обгоряло парченце дъга... И така вече ще мога! Ще мога да докосна утрешната... Ще мога да я погледна и да й обещая, че повече никога, ама никога няма да я затворя в сандъчето...

Хвърлям го