Добри преятеле бееме некогиш с дъждо. Язе му се претцтавих съвсем сам. Бех оште манечок. Чучвах на верандата на дедовата къща, веднага штом заромолеше. Отпреде имаше малка алейка от цемент и се образуваа плитки локвета. Отгоре па беа надвиснале яките клони на дедовите прочути череши. Штом приседнех и веднага почваше нашио спор с капките. Задавах си детцките въпроси, а они ме засипваха с кви ли не отговори. Точно от малките локвета идваха и разнопосочните мнениа. Те винаги бяха прави, я и язе се мноо не дрпах. Консенсусо се получаваше най-редовно.

И у теа дни, язе вече дърт пергиш, реших да идем на коншултациа по некои житейски вапросе. Макар и терикат, не бех ептен исчистил отговорите. Особено па на пресните питанки от новио век. И те го те, от вчера завале. Пролетнио ми преятел! Както некога, бавно и спокойно! Прво погръмна малко за ауторитет и после си фана ритамо. Ритамо на неговата си, най-древна мъдрост!

Тоа път язе му усетих поканата, дъждовната. И пойдех къде баба. Она още пазеше и големото чердже, на което обичах да чучнем пред вратата. Сгънах шкембако и се наместих удобно. Позата не я бех забравил и обфанах колене, ако да не ми бе вече тврде лесно. Тутакси почнах да се фглибевам и да тражим диалого. Бех потфиртил вече от по-леките въпроси, тека за расгрефка, кога кво да видим: Ми он дъждо бе останал без уста бе! Ка че ли го бе сфанала старческа пареза на сурато!? И зрението му бе тврде слабо! На местото на влажнио му и доверчив поглед, имаше една сива цементова катаракта! Шок и ужас, мъка!

Начи целата таа поразиа я бе свршил деда. Оште преди четврт век, под мъдрото ръководцтво на штуравото ми бабе, бил замазал с цемент милите ми локвета. Опулих се натам дека требеше да бидат, ма ништо се не получаваше. Он, моя преятел воден, па се напиняше да ме каже нешто, ма ништо се не получаваше. Само се измъчваше! Диалого не тръгна. Испаднах у паника! Дека да му ги тражим новите изразни сретцтва сега на тоа?! И што ли ми треба вопште да го питам квото и да било?! Не стига, че толко годин се бе отчуждил от мене! И само кога се срештнееме у дъждовната чожбина, се правеше на "мой човек". А върнех ли се у дома, или че се исипе ка порой, ка некаф простак пеяница. Или па нема да се весне с месеци идьотат. И Е го на, сега фанал е убавио ритам, ма сака па язе да му дирим и дзъркелете и устето. Ега го у даждо! Ма ае, нали сме преятеле! Че скивам кво мое се напрай! Ае

Гъ Цо - малко, се нешто

КВО Е ТВА?

НаштрапАх я таа историа, оти сакам да каем на млАдите, че дъждо некогиш бе добър преятел.После ние с Деда и ората сасипааме планетата Земя и го наприйме инвалид. Са му требе рехабилетациа и лЬечебна фисколтура и на Он и на Земята!А после и редовен, умерен режим, здравословна диета! Те тека




Гъ Цо - сейзмопростио

КВО Е ТВА?

Ти дойде ли си от чужбината? Виж с какъв хубав дъжд те посрещаме. Ти не се безпокой за здравето на планетата. То си е за безпокойство де, ама докъто мърдаме ще се бориме. Просто всеки трябва да превърне гнезденцето си, дома в които живее, в райска градина. Така цялата земя ще стане райска градина. Мислете всички за това.

хубаво беше усещането докато четох тая история..........Хубаво е, че все още има хора zапаzили толкова ярки спомени от детството.....
А колкото до дъжда.....да,той е приятелче....нищо че се псуваме понякога

Сполай ти

Life is only a transient transfection