|
So long and thanks for all the fish
Глава XX
.........
Артър сложи ръцете си около нея и бавно ги придвижи надолу.
— Не мисля, че това е дупето ти — каза той след малко, — изобщо няма нищо нередно с това.
— Да — съгласи се тя, — със задника ми абсолютно всичко е наред.
Те се целунаха за толкова дълго, че даже гайдарят отиде да си свири от другата страна на дървото.
— Ще ти разкажа една история— каза Артър.
— Добре.
Те си намериха едно местенце на тревата, което беше
относително свободно от двойки, лежащи един върху друг,
седнаха и се загледаха в зашеметяващите патици и в слабата
слънчева светлина и в шума на водата, която течеше под
зашеметяващите патици.
— История — каза Фенчърч, притискайки ръката му в своята.
— В която ще стане дума за някои неща, които ми се случват. Абсолютно правдоподобна е.
— Знаеш, че понякога хората ти разказват истории, в които
щяло да стане дума за нещо, което се е случило на най-добрия
приятел на братовчедкатаа на жена им, но всъщност са измислени някъде по веригата.
— Добре, това е една история като тези, освен че се е
случила наистина, и аз знам, че всъщност се е случила, защото
личността, на която всъщност се е случила, съм АЗ.
— Като билета от лотарията.
Артър се засмя.
— Да, трябваше да хвана един влак — продължи той. — Пристигнах на гарата…
— Казвала ли съм ти някога — прекъсна го Фенчърч, — какво се случило с родителите ми на една гара?
— Да — каза Артър, — каза ми.
— Само проверявах.
Артър погледна часовника си.
— Надявам се, че ще можем да си помислим за връщане — каза той.
— Разкажи ми историята — каза строго Фенчърч. — Пристигна на гарата.
— Бях подранил с около двадесет минути. Бях объркал часа
за тръгване. Предполагам, че е поне равностойно вероятно —
каза той след моментно размишление, — че Британските железници
са объркали този час. Не ми се беше случвало преди.
— Продължавай — засмя се Фенчърч.
— Така че си купих вестник, за да реша кръстословицата и отидох до бюфета за едно кафе.
— Решаваш ли кръстословицата?
— Да.
— Коя?
— Обикновено в „Гардиън“.
— Мисля, че я правят прекалено сложна. Предпочитам тази в „Таймс“. Решаваш ли я?
— Какво?
— Кръстословицата в „Гардиън“.
— Нямал съм шанс да я погледна досега — каза Артър, — все още се опитвам да си купя кафе.
— Добре тогава. Купувай си кафе.
— Купувам го. Също така — каза Артър, — си купувам малко бисквити.
— Какви?
— „Богати чаени“.
— Добър избор.
— Харесвам ги. Натоварен с всички тези нови придобивки,
отивам и сядам на една маса. И не ме питай каква е била
масата, защото това беше отдавна и не помня. Може би беше
кръгла.
— Добре.
— Така че нека ти опиша обстановката. Аз седя на масата.
Отляво вестник. Отдясно чашка кафе. По средата на масата —
пакетче с бисквити.
— Виждам го идеално.
— Това, което не виждаш — каза Артър, — защото още не съм ти
го споменал, е човекът, който вече седи на масата. Той
седи срещу мен.
— На какво прилича?
— Перфектно порядъчен. Дипломатическо куфарче. Делови
костюм. Не изглежда — каза Артър, — като че ли ще направи
нещо извратено.
— А. Знам този тип хора. Какво прави?
— Прави следното. Пресегна се през масата, взе пакета с
бисквити, отвори го, взе си един и …
— Какво?
— Изяде го.
— Какво?
— Изяде го.
Фенчърч го погледна с удивление.
— Какво по дяволите направи?
— Добре, при тези обстоятелства направих това, което всеки червенокръвен англичанин би направил. Бях принуден — каза той, — да го игнорирам.
— Какво? Защо?
— Добре, това не е такова нещо, за което се готвиш, нали?
Аз потърсих душата си и открих, че там нямаше нищо такова в
моето възпитание: опит или дори първични инстинкти, които да
ми кажат как да реагирам, когато някой, който доста простичко
и спокойно си седи точно пред мен ми открадва един от
бисквитите.
— Да, ти можеше — Фенчърч се замисли, — трябва да
кажа, че не съм сигурна какво бих направила. И какво се случи?
— Яростно се взрях в кръстословицата — каза Артър, — но не
можах да реша нищо, отпих малко кафе, но то беше твърде горещо
за пиене, така че нямаше какво да правя. Овладях се. Взех си
бисквитка, опитвайки се усърдно да не забелязвам — прибави
той, — че пакета вече е мистериозно отворен.
— Но ти си се борил, заел си твърда позиция.
— По мой си начин да. Изядох си бисквитката. Изядох я
много обмислено и видимо, така че той изобщо да не се усъмни
какво правя аз.
— И той какво направи?
— Взе си друга. Честно — подчерта Артър, — направи точно
това. Той си взе друга бисквитка и я изяде. Ясно като бял ден.
Сигурно, както че и ние двамата седим на земята.
Фенчърч се размърда.
— И проблемът беше — каза Артър, — че като не каза нищо
първия път, беше някак си дори по-трудно да разгласява за това
наоколо втория път. Какво да кажа? „Извинете… Не можех да не
забележа, хм…“ Не работи. Не, аз го игнорирах - дори по-енергично от преди.
— Мой човек…
— Отново се взрях в кръстословицата, като все още не можех
да се сетя за нищо от нея, така че показах някои от духовете,
които Хенри V направил в деня на Свети Криспин…
— Какво?
— Отново тръгнах в атака. Взех си — каза Артър, — друга
бисквитка. И за момент очите ни се срещнаха.
— Така ли?
— Да, добре че не точно така. Но се срещнаха. Само за
момент. И двамата погледнахме в друга посока. Но аз съм тук,
за да ти кажа — каза Артър, — че имаше малко електричество във
въздуха. Имаше малко напрежение над масата. За около толкова
време.
— Мога да си го представя.
— Изядохме целия пакет по този начин. Той, аз, той, аз.
— Целият пакет?
— Е, в него имаше само осем бисквитки, но изглеждаше да
има цял живот бисквити, с които се справяхме в този момент.
Гладиаторите едва ли са имали по-нервни моменти.
— Гладиаторите — каза Фенчърч, — е трябвало да го правят
на слънце. Повече физическа жестокост.
— Това е. Така. Когато празният пакет падна мъртъв между
нас, мъжът накрая стана, показал най-лошото от себе си и си
тръгна. Аз, разбира се, въздъхнах от облекчение. Когато това
стана, обявиха моя влак за след минута-две, така че си изпих
кафето, станах, вдигнах вестника, и под вестника…
— Да?
— Бяха моите бисквити.
— Какво? — извика Фенчърч. — Какво?
— Вярно.
— Не! — Тя се задъха от смях и се хвърли назад на тревата.
— Ти, пълен слабоумнико — издюдюка тя. — Ти си почти
напълно и съвсем глупав човек.
Тя се надигна, претърколи се върху него, целуна го и
отново се изтърколи обратно. Той беше учуден от лекотата и.
— Сега ти ми разкажи история.
.......
Открих това което настоятелно ме .... дразнеше последно време
(за което благодаря на някои мои колеги, които се оказа, че харесват чувстото за хумор и дозата абсурд, населяващи от време на време вселената)
Редактирано от Ataklena на 05.12.08 10:43.
|
(holistic)