Дългата, и студена зима се вля в аналите на историята. Топлата, слънчева пролет е вече факт, а мен ме гони носталгията. Винаги като се затопли, и разелени е така. Стига да видя някои по разлистени шубраци, да е топло, може и птиче да пропее, и веднага ме удря мириса на сварен стаф. Знете я оная специфична смрад, която идва от капачката, когато матряла заври, и започва да ти се повдига. После лежерно пушещ сладките цигарки, сетивата са притъпени, светът е зад стъклена преграда, а ти бавно потъваш в своята нирвана. Няма болка,проблеми, и ядове, само ти и върховното блаженство. Спирам, защото удавих кавиатурата с протеклите ми лиги.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

заеби, днес седях на една пейка, и ме връхлетяха едни такива мисли. буквално можех да помириша някво време отпреди 3-4 години примерно, сещаш се странното усещане при началото на кризите, преди да те запере брутално... едно.. абе почти приятно...

луда работа... това пролетта.

Проблема е че неможеш ги върна, тези мигове на безвремие. Те си остават в миналото, когато мисленето и начина ни на живот са били други, били са част от магията. Сега и да си вземеш, само ще се почувстваш глупаво, ще прецакаш дългогодишната ремисия, а нищо не ще успееш да върнеш. Вече сме други, и не сме част от тогавашната магия. За съжаление когато се променяме, го правим изцяло, не можем да изменим само един аспект от себеси.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

даа, тва с носталгията мисля, че е обсъждано доста пъти...
онези вълшебни мменти, онзи блажен унес. хората, с които са били споделени. миризмите, усещането. абе всичко, всичко ти се връща за някакъв момент и усещаш някаква почти физически болезнена липса...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

чувството е подобно на това,което ме обзема като гледам снимките си от дете,където сме се прегърнали,три келеша,неразделни,с блеснали очи.
А света е огън и печени картофи,търсене на леопарди в парка,лодки от стериопорени блокове,къщички в гората и ожулени колене.
Не е толкова до дрогата,най си е до миналите дни.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Както се казва "добрите стари времена". Добри са ,защото са стари, и обратното. Дали защото имаме селективна памет, или просто миналото винаги изглежда по добро защото живеем в настоящето? Знам ли?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

защото времето премахва лошите спомени и остават само добрите.
и така,миналите дни имат един особен мирис...на щастие.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз имам хубави спомени от миналото и то не само свързани с наркотици, но се чубвствам по-щастлив сега.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дай,Боже всекиму,бих добавил само...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

носталгията по миналото е съвсем естествена. повечето от нас помнят хубавите моменти. усещането от тях. тръпката, дори. първата целувка (ебаси колко далечно е вече), първите надрусвания... когато откриваш нещо ново - прекрасно, приятно, вълнуващо. споделените премрежени погледи. приятелите.
всеки следващ път е търсене на онази, началната емоция. опит да изпитаме същото отново. опит да върнеш момента. насладата. понякога успяваш. но с времето всичко се... износва. притъпява и замъглява.
всичко постоянно се променя. нищо не е статично. всичко върви в една посока - към износване, амортизация, разпад и развала.
следващите надрусвания вече са по-малко приятни. усещането от първата целувка някакси е по-ярко, отколкото това от чукането години след нея. вече сме опитни, появява се рутина. и колкото повече се опитваме да си върнем първия път, толкова повече амортизираме усещането. матерялът става сиво, безрадостно ежедневие. сексът - в най-добрия случай - мръсен и вулгарен. приятелите вече ги няма. някои са заминали, други просто ги няма.
поглеждайки напред виждаме поредица от неизбежни, болезнени раздели и все по-износена и претръпнала централна нервна система. и накрая - просто край. няма добър сценарий. главните герои измират един по един.
можеш ли да погледнеш назад без съжаление? без тъга?
сещам се за разните вечно позитивни, жизнерадостни оптимисти, които обичат да разправят, че дори и да могат да преживеят живота си отново, не биха променили нищо. никое решение, никоя постъпка. демек - вижте ме колко съм позитивен, нещастници.
пълен ташак.
не че не трябва да се цени момента. нее. далече съм от тва.
работата е там, че моментите някакси, хем почват да идват все по-рядко, хем пък и по-бързо идват и си отиват.
рутина, дагоеба.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите