Re: Лицето на зависимия / Взаимопомощ / Здравна / За наркотиците

Той ме лъже. Краде ме. Виждам я, че пак го прави. Боде се. Продала си е телефона. Взела е пари от баба си, излъгала е, откраднала е злато, заложила го е. Пред изключване е. Изгониха го от работа. Прекъсна следването. За седми път. Опитахме всичко. Отслабнал е. Прилича на концлагерист. Пак е започнал. Остана без зъби в устата. Тя се друса. Той е наркоман.

Това е само един много малък процент от лицето на зависимостта от хероин. Микроскопична част от видимата част на проблема. Употребата на хероин е проблем. Въпрос на време е този проблем да се зароди, да се оформи, да прерастне в hard-core зависимост. Тогава проблемът обсебва всички нива на развитие и живот у зависимия. Това е проблем, който засяга абсолютно всичко, до което човекът, който е засегнат, се докосва. Химическата зависимост е разстройство на цялата личност на засегнатия, но химическата зависимост поразява в различна степен семейството, работата, обучението, интелекта, социалните умения, емоционалната зрялост, способностите за справяне със стреса и ежедневните предизвикателства, отговорността към себе си и другите, ценностната система. В този ред на мисли опиатната зависимост със сигурност засяга не просто живота на наркомана, а и всичко и всички, до които той има някакъв достъп.

Всеки може да стане зависим. За хероин се закачат поразяващо различни като потенциал и социална група хора. Наркомани стават 13-16 годишни деца, но и 30-35 годишни хора с изграден живот, работа, семейство. Наркоман може да е неграмотен млад мъж, без семейство и среда, който не е работил и един час в живота си и е чест гост в РПУ-то. Наркоман може да е интелигентно и красиво момиче, с прекрасно и заможно семейство, неосъждана, висшистка, със стабилна работа в престижна сфера, в която е добър, ценен и търсен специалист. Пред това всички са равни.

Защото зависимостта към вещества, който влияят на психиката, е болест, класифицирана категорично като такава от Световната Здравна Организация. Не можем да виним болния от диабет, че нивата на кръвната му захар не са като нашите. Не можем да виним зависимия от вещества за това, че контролът му върху употребата на ПАВ не е като нашия. По абсолютно същата логика ние не можем да останем безучастни ако сме свидетели на това как един диабетик не се грижи адекватно за своето лечение и не си взима инсулина. Той ще умре. Зависимият също ще умре, тази вечер или някоя сутрин след 20 години, но той все пак ще умре ако не се грижи адекватно за своето лечение и продължава да употребява вещества.

Болният не е „виновен” или „отговорен” за своята болест, за това че е заболял от точно тази болест, но е отговорен за своето лечение.

Звучи добре, но именно тук започва същинската и най- трудна част. Защото за всеки зависим, за всяка майка, баща, приятел, роднина на зависим е ясно, че лесно се започва и още по- лесно се губи контрол. Трудното идва, когато се направи първата стъпка към възстановяването на контрола- и то контрола върху своя собствен живот и осъзнати решения. Защото един наркоман никога няма да може да има контрол върху употребата на веществото си, както и диабетикът няма контрол върху нивата на кръвната си захар.

Лечението на зависимия

И докато зависимите към хероин си приличат толкова много, че са почти еднакви в поведението и импулсите си, в лечението и възстановяването си от зависимостта рядко има две еднакви истории. Истината е, че за всеки пътят е различен, и че в болшинството от случаи само едно лечение се оказва недостатъчно. Най- често човек е опитал „всичко” преди да стигне определен вид лечение, или определен период в живота си преди да успее да задържи някаква по-продължителна ремисия. В други случаи зависимият прави рецидив и се връща за нови и нови епизоди на лечение. Най- ключово в случая е знанието и разбирането, че това се случва не защото наркомана е лош, тъп, безволев или че „не иска да се оправи”. Не. Причините са ужасно много и много различни. Основната от тях е в характера на заболяването- „хронично, рецидивиращо и нелечимо”, ако се придържаме към едно популярно определение на зависимостта. Така е, наркомания не се „лекува” така, както се лекува настинка. „Лечението” на химическата зависимост се изразява по скоро в това да се намери адекватния и целенасочен начин за конкретния пациент да спре употребата на веществото за сериозен период от време, да научи повече за себе си и своята зависимост, да положи целенасочени усилия за справяне с влечението, да разреши огромното количество проблеми, възникнали по време на употребата, да възпита себе си в качествено ново възприемане на света, да подобри или да научи наново социалните си умения, уменията си за справяне. Също така е от огромно значение за зависимия да изгради около себе си мрежа, на която да разчита при трудности, особено в първите години след практическото спиране на употреба. Преди всичко това да може изобщо да се случи зависимият има нужда да намери своята мотивация за лечение. Често това е и най- продължителната част от лечението и често говорим за години (в които зависимият може да продължава да употребява).

Това е само един малък процент от лечението на зависимия. Със сигурност не е нещо, с което всеки би се справил, дори и съвсем здрав човек без проблемите на зависимостта.

Затова е ужасно важно хората, които се мотивират за лечение да разчитат на разбирането на околните (семейство, близки, приятели, специалисти, терапевти), че борбата, която започват е страшно трудно и безкрайно отговорна.

Няма един „начин” за лечение на зависимост, както няма и „сигурно” и „най- успешно” лечение.

Наркоманът може да спре да взима хероин с помощта на години престой в трудова комуна, години престой в метадонова програма, с престой в затвора, в психиатрия, на домашен стационар, на поддържаша програма с морфинови производни, на програма с опиеви антагонисти като naltrexone, с рязко спиране на наркотика- на „студена пуйка”, с постепенно намаляване, с лекарства, без никакви лекарства, с целенасочена психотерапия, без никаква психотерапия, в Терапевтична общност, в християнска общност, в будистки ашрам, с тотална смяна на средата, със заминаване в чужбина, в 12- стъпкова програма или друга програма за взаимопомощ, с безусловната подкрепа на близки и семейство, с тотално отхвърляне от близки и семейство... списъкът може да бъде продължен безкрайно. А е възможно (и вероятно) нито един от посочените варианти да не сработи.

При всички случаи възстановяването от зависимост е възможно, независимо от пътя по който се постига. Най- важното, което трябва да бъде разбрано от уплашения, страдащ физически и психически хероиново зависим на прага преди реалното решение за (каквото и да е) лечение е, че на света има много хора, които са постигнали доживотна ремисия и още повече хора, които напредват по този път и имат зад гърба си години на чистота. Трябва само да го поискаш и да поемеш цялата отговорност за този избор, както някога си направил избор да взимаш хероин. Това се нарича мотивация.

Мотивацията за лечение на зависимия

Мотивацията за лечение, мотивацията за тази много важна стъпка, мотивацията за живот- това е онзи бензин, който движи всичко, и който е почти съвсем изчерпан в резервоара на зависимия. Той може да иска, но въпреки това да не може да спре. И трябва да му се помогне, защото после може да е прекалено късно. Това не зависи от желанията му, нито от волята му.

Не можем да виним един жаден човек, че иска да пие вода. Той ще намери начин да пие вода. Той ще направи всичко за да пие вода.

Колкото по- скоро близките на зависимия разберат това, толкова повече ще могат да ускорят процеса на взимане на някакво решение за да може да се започне някакво лечение.

Накратко- мотивацията може да дойде от самия зависим. Вътрешната му мотивация за лечение може да бъде цялостното му влошено състояние, осъзнаването на загубата на контрол, знанието за последствията върху него и останалите, загубата на работа, оставането без пари, смъртта на познат, приятел, близък, свързана с употребата на хероин. Мотивацията идва и отвън, и този фактор не бива да се пренебрегва, защото се оказва, че именно външната мотивация често е решаваща за даден човек да вземе решение за промяна, „да иска да поиска да спре”.

Попитайте един хероиново зависим с голям стаж- „Кога наркоманът взима решение да спре?”. Отговорът ще е- „Когато стигне дъното.”

А колко дълбоко е дъното?

Дъното за всеки е на различна дълбочина. С годините на зависимост дъното сякаш пропада и става все по- дълбоко. В началото „дъното” е да останеш без пари, след това „дъното” е да останеш без чисти приятели, да те изхвърлят от вкъщи, да останеш без работа, да останеш на улицата, да останеш само с приятели, които са зависими, да останеш без приятели, да откраднеш, да влезеш в затвора, в лудницата, да погребеш един, двама, осем, десет познати заради дрогата, да погребеш майка си, получила инфаркт от притеснения по теб и твоята зависимост.

Дъното е различно на всеки. Въпросът е това „пропадане” да бъде използвано като мотивация за промяна, вместо да се навира в носа на зависимия (който прекрасно си дава сметка до къде е стигнал).

А промяната е възможна, както и доживотната ремисия.

To smoke opium is to get out of the train while it is still moving.