|
Кой уби Том Арая?
ИВО БАЛЕВ
Казваше се Деси, но всички й викаха Том Арая заради приликата с вокала на Slayer. Беше черна и грозна като него, със същия огромен нос, на който беше забучила цели три обици: халка и топче в една дупка на лявата ноздра и топче на дясната. Често можеше да я види човек с пусната пред лицето коса (черна, мазна, сплъстена), пред която стърчеше огромният й нос. Изглеждаше като да е била дебела някога, но от наркотиците се беше спихнала, кожите й висяха без месо; приличаше...на нищо не приличаше.
Май не беше циганка - тогава още нямаше цигани наркомани (тук не броим лепиларите, това е съвсем друга бира; лепилото е висша материя) - заразата плъзна към техните квартали няколко години по-късно; във всеки случай не се афишираше като циганка и дружеше с българи. Всъщност дружба не е точната дума - при хероиновите наркомани няма другаруване, а клубове по интереси, където всеки гледа да прецака другия. Приятелство без доверие има, но това не е другарство.
По него време аз жулех паркизан на поразия - невероятно тъпа дрога, но тогава ми харесваше. Ние, паркизанджиите, не се смятахме за наркомани и весело се подигравахме на стаферите: вие сте наркомани, а ние се забавляваме; вие ще умрете бързо, а ние няма да умрем никога; вие абстинирате, на нас просто ни се иска. Имаше и такава заблуда - че към паркизана не се развива абстиненция, а това изобщо не е вярно. Абстиненция към паркизана се придобива по-трудно и далеч по-бавно от хероиновата (около 2 години редовна употреба), но е много по-болезнена и не се избива така бързо като хероиновата. Тъй като тогава нямаше кой да ни каже тези неща, нито пък имаше къде да ги прочетем, добивахме знанията си по емпиричен път - ние бяхме пионерите, ние бяхме първооткривателите.
Том Арая друсаше и хероин, и паркизан; също така пийваше и попушваше... Употребяваше от всичко по много.
Един ден, не знам защо (всъщност знам - паркизан), бях си втълпил, че има рожден ден и отидох у тях. Там се бяха насъбрали хора, но не защото тя наистина празнуваше рожден ден, а защото такъв й беше апартаментът - всякаква сган се мъкнеше вътре, родителите й бяха някъде в чужбина, а тя беше лекомислена.
Когато отидох, вече се бях подредил, но тя си беше наумила да ме довърши. Взе да измъква кой знае откога скрити хапчета от най-невероятни места. Отвори секцията, извади една детска количка, отвори багажника й и - хоп! - бутна едно хапче в устата ми.
След половин час повтори процедурата като този път измъкна хапчето от химикал без пълнител, който се валяше по пода наред с толкова други предмети... Истинска загадка е как човек с такъв начин на живот можеше да скрие и (по-важното!) да запомни местата на всичките тези "кашета". Известно е какво се случва с паметта на тези, които системно приемат наркотици.
След още половин час (много коварна система) тя отново ми напъха в устата една таблетка:
- Хайде, мойто момче...
Заприличах на нищо. Отидох в другата стая, защото ми стана малко зле, но и защото исках да се скрия от останалите и да се потопя в чудовищния свят, който се беше разгърнал пред мен. Твърде интересно преживяване впрочем, мисля че това беше едно от най-интересните ми "пътувания", но за жалост нямам конкретен спомен.
По едно време в цялата работа се завъртя думата, а по-късно и явлението "секс". (Това също беше своего рода куриоз - паркизанджиите са меки пишки и онова нещо не го могат.) В леглото ми се изреждаха известни по онова време звезди от световния шоубизнес, бях неизразимо горд със себе си: такива известни жени - и всичките се катерят по стълба ми. Знаменитостите сменяха лицата и телата си без да слизат от мен. Това не ми се струваше невъзможно - изобщо не си задавах въпроси, само гърдите и стълбът ми се изпълваха с гордост: олимпийски шампион!
Лека-полека, изразходвайки енергия, започнах да изтрезнявам и да осъзнавам, че това, което става не е точно такова, каквото го виждам. Секс има, но не с тези жени, които виждах до преди малко, някоя друга беше, по-възможна, но коя? Взирах се в лицето на Том Арая и не можех да го схвана в тъмното и в паркизанената мъгла. Когато дойде взривът, изведнъж прогледнах и я видях. Откритието дойде с остра болка в корема и слабините...
Дрън-дрън. Така го разказах 1500 пъти на приятелите си, но това е абсолютна лъжа. Истината е, че изпитах върховно, непознато дотогава усещане, което никога вече не се повтори. Плачех от благодарност и не вярвах, че всичко това е възможно. Болка имаше - но това беше болката по отлитащия миг. Само че, да си спал с Том Арая, не беше шик. Затова разказвах историята с черен финал - един вид... абе никакъв вид, просто срамота и толкова.
После Том Арая влезе в затвора за някаква глупост. Лежа две години и излезе оттам страшно отракана - перчеше се на всеки и разправяше колко се страхували от нея другите пандизчийки. Макар да й се подигравахме тайно, никой не се осмеляваше да й се изсмее в лицето. Беше истински бандит.
Когато я арестуваха и работата отиваше към нова ефективна присъда, чухме, че се е обесила в ареста.
Не че усещам някаква вина, но понякога се питам: кой все пак уби Том Арая?
|
