Re: Мнението на лекаря... / Взаимопомощ / Здравна / За наркотиците

Повечето от нас не искаха да признаят, че са истински алкохолици. Никoй не обича да мисли, че телесно и психически се различава от другите. Следователно не е учудващо, че кариерата ни на пиячи се характеризираше с безконечни напразни опити да докажем, че можем да пием като другите. Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се наслаждава на пиенето, е голямата мания на всеки абнормен пияч. Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта.

Научихме, че дълбоко в себе си трябва напълно да приемем, че сме алкохолици. Това е първата стъпка към възстановяването. Заблудата, че сме като другите или можем да станем като другите, трябва да бъде разрушена.

Ние алкохолиците сме мъже и жени, загърбили способноста да контролират пиенето си. Знаем, че никoй истински алкохолик никога не е в състояние да възстанови този контрол. На всички нас в даден момент ни се е струвало, че си възвръщаме контрола, но тези интервали - обикновено кратки - неизбежно бяха последвани от още по-слаба способност да се контролираме, което с времето ни водеше до жалка и необяснима деморализация. Всички до един сме убедени, че алкохолиците от нашия тип са в хватката на прогресиращо заболяване. С течение на времето състоянието ни неизбежно се влошава.

Ние приличаме на хора, които са изгубили краката си - никога не им израстват нови. Нито пък съществъва някакво лечение, което може да превърне алкохолиците от нашия тип в хора като останалите. Опитали сме всяко възможно средство. В някои случаи имаше кратък период на възстановяване, след което болестта ни се възобновяваше в още по-тежка форма. Лекарите, които са запознати с алкохолизма, са единодушни, че няма средство, което да превърне алкохолика в нормален пияч. Може би някой ден науката ще го постигне, но засега не е успяла.

И все пак, независимо от всичко, което можем да кажем, много истински алкохолици няма да повярват, че принадлежат към тази група. Чрез всевъзможни форми на самозаблуда и всякакви експеременти те ще опитат да си докажат, че са изключение от правилото и следователно не са алкохолици. Ако някой, който не може да контролира пиенето си, успее да се промени и да пие като възпитан човек, ние му сваляме шапка. Един Господ знае колко усилено и дълго сме се опитвали да пием като другите хора!

Ето някои от методите, които сме опитвали: да пием само бира, да ограничаваме количеството на напитките, никога да не пиеме сами, никога да не пием сутрин, да пием само в дома, да не държим напитки в къщи, да не пием в работно време, да пием само на гости, да пием бренди вместо уиски, да пием само вино, да подадем оставка, ако се напием на работа, да заминем на пътешествие, да не заминем на пътешествие, да обещаем завинаги да се откажем (с или без тържествена клетва), да правим повече физически упражнения, да четем вдъхновяващи книги, да отидем на оздравителен лагер или санаториум, доброволно да се подложим на лечение в психиатрична клиника - бихме могли да продължим този списък до безкрайност.

Ние не искаме да обявяваме когото и да е за алкохолик, но вие сами можете бързо да си поставите диагнозата. Идете до най-близкото барче и се опитайте да пиете контролирано. Опитайте да пиете и да спрете внезапно. Опитайте да направите това повече от един път. Няма да ви отнеме много време да разберете дали сте откровен със себе си по този въпрос. Струва си да получите нервна криза, ако по този начин можете напълно да опознаете собственото си състояние.

Въпреки че не можем да го докажем, ние сме убедени, че в ранните дни на нашето пиене повечето от нас бяха в състояние да спрат да пият. Затруднението идва от това, че много малко алкохолици имат достатъчно желание да спрат, докато е още време. Знаем няколко случая, в които хора със сигурни признаци на алкохолизъм са успявали да спрат за дълъг период от време, защото са имали изключително силно желание да го направят. Ето един такъв пример.

Един мъж на тридесет години често пиеше неконтролно. На следващия ден след запоя беше напрегнат и успокояваше нервите си с още алкохол. Беше амбициозен и искаше да преуспее в работата си, но си даде сметка, че няма да стигне до никъде, ако продължава да пие. Щом веднъж почнеше, изобщо не беше в състояние да се контролира. Реши да не се докосва до алкохол докато не успее в бизнеса и не се пенсионира. Тъй като бе изключителен човек, в продължение на двадесет и пет години не вкуси нито капка и след успешна и честита кариера се пенсионира на педесет и пет години. След това стана жертва на убеждението, споделяно от почти всички алкохолици - че дългият период на трезвеност и самодисциплина му позволява да пие като другите. Извади домашните пантофи и бутилката. След два месеца се намираше в болница, озадачен и унижен. За известен период от време се опита да регулира пиенето си, като междувременно няколко пъти постъпи отново в болницата. След това, след като събра всичките си сили, се опита да спре и откри, че не може. Разполагаше с всичко, което можеше да се купи с пари, за да реши проблема си. Всички опити се провалиха. Въпреки че когато се пенсионира беше як човек, здравето му бързо се рушеше и след четири години почина.

В този пример се крие добър урок. Повечето от нас вярваха, че ако останат трезви за дълъг период от време, след това щяха да бъдат в състояние да пият нормално. Но ето един човек, който на педесет и пет години откри, че се намира в същата точка, в която е бил на тридесет. Видяхме мнoгoкратни доказателства на истината, че щом веднъж си бил алкохолик, завинаги си оставаш алкохолик. Започнем ли да пием след период на трезвеност, за кратко време стигаме до същото тежко положение, в което сме били по-рано. Ако искаме да спрем да пием, не трябва да поставяме каквито и да е условия, нито да храним тайни надежди, че някой ден ще получим имунитет срещу алкохола.

Опитът на този човек може да подтикне младите хора да вярват, че като него могат да спрат, като се уповават на собствената си воля. Съмняваме се, че много от тях могат да го направят, тъй като никoй не иска наистина да спре да пие и почти никoй - поради вече придобитото душевно изкривяване - няма да успее да го стори. Няколко от нашите членове, хора по на тридесет години или по-млади, пиеха само от няколко години, но те бяха също толкова безпомощни, колкото онези, които бяха пили в продължение на двадесет години.

Не е необходимо да си пил дълго време или да си погълнал същите количества като някои от нас, за да бъдеш тежко засегнат от заболяването. Това е особено валидно за жените. Жените потенциални алкохолици често се превръщат в истински алкохолици и преминават границата само за няколко години. Някои пиячи, които ще бъдат много обидени, ако някои ги нарече алкохолици, са смаяни от собствената си неспособност да спрат. Ние, които сме запознати със симтомите, навсякъде виждаме много потенциални алкохолици сред младите хора. Но я се опитайте да ги убедите!

Ако се върнем назад, ще разберем, че години наред продължавахме да пием отвъд точката, до която можехме да се откажем по силата на волята си. Ако някои се съмнява, дали е навлязъл в тази опасна зона, нека се опита да се откаже от алкохола за една година. Ако е истински алкохолик и заболяването е в доста напреднала фаза, няма почти никакви изгледи за успех. В ранните дни на нашето пиене ние понякога се задържахме трезви в продължение на година-две, като по-късно отново се превръщахме в тежки пиячи. Въпреки че може би сте в състояние да спрете за дълъг период от време, пак можете да бъдете потенциален алкохолик. Смята ме, че много малко хора, на които тази книга ще допадне, могат да не докосват алкохол за цяла година. Някои ще се напият още на другия ден след като са взели това решение, а повечето ще го направят след няколко седмици.

За тези, които не са в състояние да пият умерено, основният въпрос е как изобщо да спрат да пият. Ние приемаме, разбира се, че читателят иска да спре. Дали такъв човек може да се откаже без духовна помощ зависи от степента, до която вече е загубил възможността за избор дали да пие или не. Много от нас си мислеха, че имат силни характери. Имахме огромно желание да спрем за винаги. И все пак открихме, че това е невъзможно. Това е объркващата страна на алкохолизма, такъв, какъвто го познаваме - невъзможността да оставим алкохола настрана, колкото и големи да са потребността или желанието за това.

Как тогава да помогнем на нашите читатели да установят за себе си дали са такива като нас? Експериментът с отказването за известен период от време може да помогне, но ние смятаме, че можем да предложим на страдащите от алкохолизъм, а може би и на медицинското съсловие, нещо още по-полезно. И затова ще опишем някои от психическите състояния, които предхождат още по-голямо запиване, защото очевидно това е сърцевината на проблема.

От какъв начин на мислене се ръководи алкохоликът, които повтаря отново и отново отчаяния експеримент на първата чаша? Приятелите, които сериозно са разговаряли с него след запой, който го е довел до развод или банкрут, са озадачени, когато той отново се запътва към бара. Защо постъпва така? За какво мисли?

Нашият пръв пример е за един приятел, когото ще наречем Джим. Този човек има очарователна съпруга и семейство. Наследил е печеливша автомобилна фирма. Има прекрасна характеристика на участник в Световната война. Той е добър търговец. Всички го харесват. Интелигентен, на вид нормален, макар и малко нервен. Въобще не е пил до тридесет и пет годишна възраст. Само след няколко години в пияно състояние бе толкова агресивен, че трябваше да бъде подложен на психиатрично лечение. Когато излезе от болницата, той се обърна към нас.

Казахме му какво знаем за алкохолизма и какво решение бяхме открили. Той положи началото. Семейството му отново бе заедно и той започна да работи като продавач във фирмата, която бе загубил, докато пиеше. Всичко вървеше добре за известно време, но не му се удаде да разшири духовния си живот. За собствено учудване се запи дванадесет пъти за кратък период от време. След всеки запой ние работихме с него, като внимателно анализирахме какво се бе случило. Той прие, че е истински алкохолик и се намира в тежко състояние. Знаеше, че ако продължава, го чака ново лечение в психиатрията. Освен това щеше да изгуби семейството си, към което бе силно привързан.

И все пак той се напи отново. Помолихме го да ни разкаже какво точно се бе случило. Ето неговата история: “Отидох на работа във вторник сутринта. Помня, че бях раздразнен поради това, че съм продавач във фирма, която по-рано притежавах. Разменихме си няколко реплики с началника - нищо особено. След това реших да замина за провинцията и да видя дали мога да продам една кола. По пътя огладнях и спрях в крайпътно заведение, в което има бар. Нямах намерение да пия. Мислех само да си взема един сандвич. Също така ми мина през ум, че тук мога да намеря клиент за някоя кола, тъй като това място ми бе познато от мнoгoкратните ми посещения в продължение на години. Много пъти съм хапвал там през месеците, в които бях трезвен. Седнах на една маса и поръчах сандвич и чаша мляко.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че ако налея 30г уиски в млякото, то няма да ми навреди на пълен стомах. Поръчах уиски и го изсипах в млякото. Смътно усещах, че не постъпвам много умно, но все пак се чувствах сигурен, защото поемах уискито на пълен стомах. Експериментът премина толкова добре, че си поръчах още уиски и го налях в още мляко. Тъй като и това наглед не ми навреди, опитах още едно.”

Така започна поредното пътуване на Джим до психиатрията. Имаше опасност да бъде затворен принудително в заведение, да изгуби семейството и положението си, да не говорим за страшните психически и физически мъки, които пиенето винаги му причиняваше. Той знаеше много добре, че е алкохолик. И все пак, всички доводи, че не трябва да пие, бяха изтласкани с лекота настрана от глупавата мисъл, че може да пие уиски, ако го смесва с мляко.

Каквото и да е точното определение на това състояние, ние просто го наричаме безумие. Нима може такава липса на преценка, на способност да мислиш правилно, да бъде наречена по друг начин?

Може да ви се струва, че това е изключителен случай. Ние не смятаме така, защото този начин на мислене бе характерен за всеки един от нас. Понякога се замисляхме за последствията повече от Джим. Винаги обаче настъпваше онзи страшен умствен феномен, при които успоредно с разумното мислене неизбежно се промъкваше някое безумно и банално оправдание, за да посегнем към първата чаша. Разумът не успяваше да ни държи под контрол. Печелеше безумната идея. На следващия ден се питахме съвсем честно и откровено как се бе случило всичко това.

В други случаи преднамерено се напивахме, като се оправдавахме с напрегнатост, гняв, тревога, депресия, ревност или нещо подобно. Но дори в тези случаи сме принудени да признаем, че оправданието ни за запиване бе безумно недостатъчно в светлината на това, което неизбежно настъпваше. Сега виждаме, че когато започнахме преднамерено да пием, в периода на обмислянето почти не влагахме сериона или ефективна мисъл за ужасните последствия.

Поведението ни по отношение на първата чаша е също толкова абсурдно и необяснимо, както това на човек, който страда от манията да не спазва правилата на уличното движение. Той изпитва възбуда, когато едва успее да се промъкне пред профучаващите коли. Няколко години се наслаждава на тези усещания, като пренебрегва приятелските предупреждения. До този момент бихте го нарекли глупак със странни схващания за развлечения. Тогава щастието го изоставя и в няколко последователни случая получава леки наранявания. Бихме очаквали, че - ако е нормален, - ще престане. След това отново го удрят и този път му разбиват черепа. Седмица след като напусне болницата, бързо движещ се тролеи му прегазва ръката. Тогава ви заявява, че е решил да спре с развлеченията си завинаги, но след няколко седмици и двата му крака са прегазени.

Това поведение продължава с години, като той непрекъснато обещава да бъде внимателен или изобщо да се държи по-далече от улиците. В крайна сметка повече не може да работи, жена му получава развод, а той самият става за посмещище. Опитва всичко възможно, за да се откаже от опасния си навик. Затваря се в психиатрия, като се надява, че това ще го изликува. Обаче още в деня, когато го изписват, притичва пред една пожарна кола, която му счъпва гръбначния стълб. Този човек трябва да е безумен, нали?

Нашият пример може да ви изглежда прекалено абсурден. Но дали е така? Ние, които сме преминали през стържата, трябва да признаем, че ако подменим опасното пресичане на улиците с алкохолизма, този пример ще ни подхожда идеално. Колкото и да бяхме умни в друго отношение, щом опираше до алкохола, ние бяхме необяснимо безумни. Това са силни думи, но не са ли истина?

Някои от вас мислят: “Да, това, което ни казвате, е истина, но не се отнася изцяло до нас. Признаваме си, че имаме някои от тези симптоми, но не сме достигнали до онези крайности, до които сте стигнали вие, нито пък има вероятност да стигнем, защото след това, което ни казахте, разбираме самите себе си толкова добре, че такива неща не могат да ни се случат отново. Не сме загубили всичко в живота си поради пиянство и нямаме такива намерения. Благодарим ви за информацията.”

Това може да бъде вярно за някои неалкохолици, които, макар и понастоящем да пият безразсъдно и прекалено много, са в състояние да спрат или да започват да пият умерено, защото умовете и телата им не са увредени като нашите. Истинският или потенциален алкохолик обаче, почти без изключение, няма да бъде в състояние да спре да пие, само защото е опознал себе си. Искаме да подчертаем това отново и отново; искаме нашите читатели алкохолици дълбоко да осъзнаят това, на което ни е научил горчивият ни опит. Нека посочим още един пример.

Фред е партньор в добре известна счетоводна фирма. Приходите му са високи, има чудесен дом, щастлив брак и е баща на мнoгoобещаващи деца студенти. Той е толкова обаятелен, че лесно печели приятели. Ако някога е имало преуспяващ бизнесмен, то това е Фред. По всичко личи, че е стабилен и уравновесен човек. и все пак той е алкохолик. За първи път видяхме Фред преди една година в болница, където се лекуваше от тежък случаи на алкохолна треска. Това бе първото му изпитание от този вид и той много се срамуваше. Тъй като не искаше да признае, че е алкохолик, той си казваше, че е влязъл в болницата, за да успокои нервите си. Докторът подчертаваше, че вероятно е по-зле, отколкото си мисли. В продължение на няколко дни се чувстваше потиснат заради състоянието си. Реши да се откаже завинаги от алкохола. Дори не му хрумваше, че може и да не успее, независимо от характера и положението си. Фред не искаше да повярва, че е алкохолик, а още по-малко да приеме една духовна програма за възстановяването си. Ние му казахме какво знаем за алкохолизма. Той прояви интерес и се съгласи, че има някои симптоми, но все още не искаше да си признае, че сам нищо не може да постигне. Беше убеден, че преживяното унижение и придобитите знания ще го запазят трезвен до края на живота му. Самоопознаването щеше да оправи нещата.

За известно време не чухме нищо за Фред. Един ден ни казаха, че отново е в болницата. Този път трепереше силно. Скоро даде да се разбере, че много иска да ни види. Историята, която ни разказа, беше много поучителна, защото беше историята на човек, абсолютно убеден, че трябва да спре да пие, които нямаше никакви оправдания, за да пие, които демонстрираше чудесно здравомислие и решителност във всичките си други дела, но все пак бе победен от алкохола.

Нека сам ви я разкаже: “Бях силно впечатлен от това, което ми разказахте за алкохолизма и искрено вярвах, че в никакъв случай няма да посегна към алкохола отново. Оценявах идеите ви за трудно доловимо безумие, което предшествува първата чаша, но бях уверен, че след всичко, което бях научил, това не можеше да се случи с мен. Мислех си, че заболяването ми не е толкова напреднало, колкото при повечето от вас, че успешно се бях справял с другите си лични проблеми и че следователно щях да успея там, където вие се бяхте провалили. Чуствах, че имам пълното право да буда уверен в себе си, че само трябва да упражнявам силата на волята си и да бъда предпазлив.

С такова настроение продължих работата си и за известно време всичко вървеше добре. Не ми беше трудно да отказвам напитките и започнах да се чудя дали не усложнявам прекалено много някои прости неща. Един ден отидох до Вашингтон, за да представя някои счетоводни документи пред едно държавно учреждение. През този период на въздържание вече бях излизал извън града, така че в това нямаше нищо ново. Физически се чувствах отлично. Нямах никакви сериозни проблеми или тревоги. Работата ми вървеше добре, бях доволен и знаех, че и партньорите ми ще бъдат доволни. Беше в края на един чудесен ден, без нито едно облаче на хоризонта.

Върнах се в хотела и спокойно се облякох за вечеря. Когато влязох в ресторанта, си помислих, че няма да е зле да изпия два коктейла с вечерята. Това бе всичко. Нищо повече. Поръчах един коктейл и вечеря. След това поръчах още един коктейл. След вечеря реших да се разходя. Когато се върнах в хотела, си помислих, че няма да е зле да изпия едно уиски със сода преди лягане, след което влязох в барчето и си поръчах едно. Спомням си, че през ноща изпих още няколко, а на сутринта още много уискита. Смътно си спомням, че се качих в самолет за Ню Йорк и че на летището вместо жена си намерих един дружелюбен шофьор на такси. Шофьорут ме съпровождаше няколко дни. Почти нищо не си спомням за това къде съм бил, какво съм говорил и правил. След това дойде болницата с непоносимите душевни и физически страдания.

Веднага след като си възвърнах способността да мисля, внимателно преразгледах поведението си през онази вечер във Вашингтон. Не само че не бях предпазлив, но въобще не се бях съпротивлявал срещу първата чаша. Този път въобще не бях мислил за последствията. Бях започнал да пия толкова безгрижно, като че ли коктейлите бяха лимонада. Сега си спомних какво ми бяха казали моите приятели алкохолици, как те предрекоха, че ако притежавам мисленето на алкохолик, щеше да дойде времето и мястото и аз щях да започна да пия отново. Те бяха казали, че въпреки че съм си изградил защита, един ден тя щеше да рухне пред някое дребно оправдание, за да си пийна. Е добре, точно това се случи и дори нещо повече, защото въобще и през ум не ми минаха нещата, които бях научил за алкохолизма. От този момент знаех, че притежавам начина на мислене на алкохолик. Видях, че силата на волята и самопознаването не могат да ми помогнат при тези странни умствени бели петна. Дотогава не бях в състояние да разбера хората, които казваха, че някакъв проблем ги е победил напълно. Сега вече знаех. Това беше смазващ удар.

Двама от членовете на “Анонимни алкохолици” дойдоха да ме видят. Те се ухилиха, което много-много не ми хареса, а след това ме попитаха дали сега мисля, че съм алкохолик и дали признавам своето поражение. Трябваше да се съглася и с двете неща. Те ме затрупаха с купища доказателства за това, че психиката на алкохолика, каквато бях проявил във Вашингтон, е израз на едно безнадеждно състояние. Те цитираха десетки подобни случаи от собствения си опит. Това разруши последните остатъци от моята надежда, че мога сам да се справя с проблема.

След това те начертаха дъховния отговор на проблема и програмата за действие, която стотици от тях бяха приложили успешно. Въпреки че само номинално се числях към църквата, не ми бе тръдно да приема интелектулно техните предложения. Но програмата за действие, макар и напълно разумна, бе много драстична. Тя означаваше, че трябва да се откажа от някои свои дългогодишни схващания. Това не бе лесно. Но в момента, когато реших да премина през този процес, изпитах странното усещане, че положението ми на алкохолик се подобрява и бъдещето действително го доказа.

Също толкова важно бе откритието, че духовните принципи могат да разрешат всичките ми проблеми. Оттогава животът ми стана много по-задоволителен и, надявам се, по-полезен. Старият ми начин на живот не бе лош, но не бих заменил и най-добрите му моменти за най-лошите, които имам сега. Не бих се върнал назад, дори и ако мога да го направя.”

Разказът на Фред говори сам за себе си. Надяваме се, че той ще достигне до хиляди като него. Той бе преминал само през първия кръг на преизподнята. Повечето алкохолици са доста осакатени, преди наистина да опитат да решат проблемите си.

Много лекари и психиатри са съгласни с нашите заключения. Един от тези хора, щатен сътрудник на световно известна болница, наскоро направи това изявление пред някои от нас: “Това, което говорите за общата безнадеждност на състоянието на средния алкохолик, е по мое мнение правилно. Що се отнася до двама от вас, с чийто истории съм запознат, без никакво съмнение състоянието ви бе 100% безнадеждно, ако изключим помощ свише. Ако бяхте поискали да ви приемем за лечение в тази болница, ако можех да го избера, аз бих отказал. Хората като вас имат прекалено сърцераздирателен ефект. Въпреки че не съм религиозен, дълбоко уважавам духовния подход при случай като вашите. За повечето случаи на практика няма друг изход.”

И така, в даден момент алкохоликът не притежава ефективна умствена защита срещу първата чаша. С изключение на единични редки случаи, нито той, нито друго човешко същество могат да осигурят такава защита. Защитата му трябва да дойде от някаква Висша сила.

Ние, членовете на “Анонимни алкохолици” вярваме, че за читателя ще бъде интересно да се запознае с медицинската оценка на програмата за възстановяване, описана в тази книга. Несъмнено убедителните доказателства трябва да бъдат представени от медици, които имат наблюдения над страданията на нашите членове и са били свидетели на нашето възстановяване. Добре известен доктор, главен лекар на водеща в страната клиника за лечение на алкохолизма и наркомании, даде на “Анонимни алкохолици” следващото писмо:

До всички заинтересувани:

Аз съм се специализирал в лечението на алкохолизма в продължение на много години.

В края на 1934 лекувах пациент, който, макар и компетентен и преуспяващ бизнесмен, беше алкохолик от онези случаи, които бях започнал да приемам за безнадежни.

По време на третия курс на лечение той достигна до някои идеи относно един възможен начин за възстановяване. Като част от собственото си лечение той започна да представя схващанията си пред други алкохолици, като настояваше, че и те самите трябва да постъпват по същия начин с други болни. Това се превърна в основата на едно бързо разрастващо се братство, съставено от тези хора с техните семейства. Този човек и повече от сто други очевидно се бяха възстановили.

Лично аз познавам много случаи, при които другите методи се бяха провалили изцяло.

Тези факти са от изключително значение от медицинска гледна точка; поради огромните възможности за разрастването на тази група, те могат да означават нова епоха в историята на алкохолизма. Може би тези хора държат в ръцете си средство за възстановяване на хиляди други в същото положение.

Можете с пълно доверие да се отнесете към всичко, което разказват за себе си.

Най-искрено ваш,

д-р Уилиам Силкюрт

Лекарят, който по наша молба ни даде това писмо, бе така любезен да изложи своите виждания в по-обширно изявление, представено по-долу. В това изявление той твърди, че ние, които сме изстрадали мъченията на алкохолизма, трябва да вярваме, че тялото на алкохолика е също толкова увредено, колкото и неговия ум. Не ни стигаше само това да чуем, че не можем да се приспособим към живота, че бягаме от действителноста или че имаме дори психически отклонения. За някои от нас тези неща бяха до известна степен, всъщност до голяма степен - верни. Но ние сме сигурни, че и телата ни боледуваха. Ние сме убедени, че всяко описание на алкохолика, в което не е включен този физически фактор, е непълно.

Теорията на лекаря, че сме алергични към алкохола, представлява интерес за нас. Тъй като не сме специалисти, може би нашето мнение относно правилността на това схващание няма особено значение. Но като бивши проблемни пиячи можем да заявим, че неговото твърдение има смисъл. То изяснява много неща, за които иначе не бихме намерили обяснение.

Въпреки че нашата програма е изградена на духовна и алтруистична основа, ние сме привърженици на болничното лечение за тези алкохолици, които са прекалено объркани или интоксикирани. В повечето случаи е необходимо да се избистри умът на човека, преди да подходим към него, тъй като в такъв момент ще му бъде по-лесно да разбере и приеме това, което му предлагаме.

Лекарят пише:

Темата, представена в тази книга, според мен има огромно значение за хората, засегнати от алкохолна пристрастеност.

Казвам това след дългодишен опит като Главен лекар на една от най-старите болници в страната, в която се лекуват хора, пристрастени към алкохола и наркотиците.

Поради това изпитах истинско удовлетворение, когато ме помолиха да добавя няколко думи към една тема, която е представена толкова майсторски на тези страници.

Ние лекарите, отдавна си даваме сметка, че алкохолиците се нуждаят изключително много от някъкъв вид морална психология, но приложението й бе свързано с трудности, надминаващи очакванията ни. Може би с ултрасъвременните стандарти и научния поход към всяко нещо ние не сме подготвени достатъчно, за да успеем да приложим силите на доброто, които стоят извън нашето синтезирано познание.

Преди много години един от водещите автори на тази книга бе на лечение в нашата болница и по време на своя престой той възприе някои идеи, които веднага започна да прилага на практика.

По-късно той помоли да му бъде разрешено да разкаже историята си на други пациенти на болницата и след известни колебания ние се съгласихме. Случаите, които проследихме внимателно, бяха изключително интересни; всъщност много от тях бяха смайващи. Така както ги опознахме, безкористността на тези хора, пълното отсъствие на стремеж към някаква изгода, техния дух на съпричастие наистина могат да вдъхновят човек, който дълги години е полагал усилия в областта на алкохолизма. Те вярват в себе си, но още повече вярват в Силата, която издърпва хроничните алкохолици от преддверията на смъртта.

Разбира се, алкохоликът трябва да бъде освободен от физическия стремеж към алкохола, а за това често се налага определено болнично лечение, за да могат след това психологичните мерки да доведат до максимално въздействие.

Ние вярваме - и изказахме това предположение преди няколко години - че действието на алкохола върху тези хронични алкохолици е проява на алергия; че непреодолимото желание за пиене е явление, което се проявява само при тази група, но никога при средностатистическития умерен пияч. Този алергичен тип пиячи никога не могат да употребяват алкохол в каквато и да е форма без опасност от реация, а щом като веднъж са си изградили навик и немогат да се откажат от него, след като са загърбили самоувереността си, опората в човешки неща, проблемите им започват да ги затрупват и стават невероятно трудни за преодоляване.

Празните емоционални призиви рядко помагат. Посланието, което може да привлече и задържи интереса на тези алкохолици, трябва да има дълбочина и тежест. В почти всички случаи идеалите им трябва да се основават на сила, по-могъща от тях, за да могат те отново да изградят живота си.

Ако мислите, че за психиатри, които ръководят болница за алкохолици, сме прекалено сантиментални, застанете до нас за известно време на огневата линия и вижте трагедиите, отчаяните съпруги, малките деца; нека решаването на тези проблеми се превърне в част от ежедневната ви работа и дори в част от съня ви; тогава и най-циничните няма да се учудват защо сме възприели и подкрепяме това движение. Имайки зад себе си дългогодишен опит, ние чувстваме, че не сме открили нищо, което да е помогнало за възстановяването на тези хора повече от това алтруистично движение, което сега се разраства сред тях самите.

Мъжете и жените пият, преди всичко защото харесват ефекта, породен от алкохола. Усещането е толкова неустоимо, че дори когато признават, че алкохолът уврежда, след известно време не могат да отличат истинското от лъжливото. На тях животът им на алкохолици им изглежда единственият им нормален живот. Те са неспокойни, раздразнителни и недоволни, ако не могат отново да изпитат чуството на облекчение и комфорт, което настъпва веднага след поемането на няколко чашки - онези чашки, които те виждат, че другите поемат безнаказано. След като са отстъпили пред желанието отново, така както правят много други, и се появи пристрастието, те минават през добре изветните фази на запой, от които излизат с угризения на съвестта и с твърдото решение никога повече да не пият. Това се повтаря отново и отново, и ако не претърпят пълна психическа промяна, надеждата тези хора да се възстановят е съвсем малка.

От друга страна - колкото и странно да изглежда това за хората, които не разбират, -- щом веднъж настъпи психическа промяна, същия този човек, който преди изглеждаше обречен, които преди имаше толкова проблеми, че изглеждаше невъзможно някога да успее да ги разреши, изведнъж с лекота успява да контролира желанието си да пие, като от него се изисква единствено да следва няколко прости правила.

Към мен са отправяни искрени и отчаяни призиви: “Докторе, не мога да продължавам така! Имам всичко, за което си струва да се живее! Трябва да спра, но немога! Трябва да ми помогнете!”

Изправен пред този проблем, ако лекарят е откровен пред себе си, той понякога трябва да признае собствената си безпомощност. Въпреки че влага всичко, на което е способен, това често не е достатъчно. Чувства, че за да се постигне основната психическа промяна, понякога е необходимо нещо повече от човешките сили. Въпреки че общия брой на възстановените след психиатрично лечение е значителен, ние лекарите трябва да признаем, че сме постигнали много малко за решаване на цялостния проблем. Много хора не се поддават на обичайния психологически поход.

Не съм съгласен с тези, които приемат, че алкохолизмът е изцяло въпрос на умствен контрол. Имал съм много пациенти, които, например в продължение на месеци бяха работили върху даден проблем или сделка, а на определена дата нещата трябваше да бъдат уредени благоприятно. Ден или два преди определената дата те пийваха по малко. И непреодолимото желание за алкохол изведнъж изместваше всичките им интереси до такава степен, че не се явяваха на важните срещи. Тези хора не пиеха, за да избягат; те пиеха, за да преодолеят едно желание, което бе извън умствения им контрол.

Непреодолимото желание за пиене води до редица положения, поради които хората са готови да принесат върховната жертва, но не и да продължат да се борят.

Класифицирането на алкохолиците е много трудно, а неговите детайли не са обект на тази книга. Има, разбира се, психопати, които са емоционално неустойчиви. Ние всички познаваме този тип хора. Те постоянно “зарязват завинаги”. Страдат от прекалени угризания на съвестта и правят много планове, но никога не взимат решение.

Има хора от типа на този, който не желае да си признае, че не може да пие. Той планира различни начина на пиене. Сменя вида алкохол или обкръжението си. Има хора от типа на този, който винаги вярва, че след известен период от време, в които не е пил нищо, може отново да пие без каквато и да е опасност. Съществува и маниакално-депресивен тип, който вероятно приятелите му най-трудно могат да разберат и за който може да се напише цяла глава.

Освен това има и хора, които са напълно нормални във всяко едно отношение, с изключение на въздействието на алкохола върху тях. Те често са способни, умни, дружелюбни хора.

Всички те, както и много други, имат една обща черта: не могат да започнат да пият, без да се появи непреодолимото и неконтролируемо желание да продължат. Това явление, както вече посочихме, вероятно е проява на алергия, която отличава тези хора и ги обособява в отделна категория. Нито една от известните ни форми на лечение не е успявала да го изкорени окончателно. Единственото средство, което трябва да им предложим, е пълното въздържание.

Това твърдение ни хвърля веднага в горещи спорове. Много е написано както за, така и против него, но общото становище между лекарите е, че повечето хронични алкохолици са обречени.

Какво е решението на проблема? Вероятно най-добре ще успея да отговоря като разкажа за опита, който натрупах с един от пациентите си.

Година преди въпросния случай, в болницата бе доведен човек за лечение от хроничен алкохолизъм. Беше само частично възстановен след кръвоизлив на стомаха и вероятно имаше патологични умствени нарушения. Беше загъбил практически всичко, за което си струва да се живее и можеше да се каже, че живее, само за да пие. Той откровено признаваше и вярваше, че за него няма надежда. След отстраняване на алкохола не бе открито трайно мозъчно увреждане. Той прие програмата, очертана в тази книга. След една година дойде да ме посети и аз изпитах странно усещане. Познах го по името и отчасти разпознах чертите му, но всяка прилика завършваше дотук. От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина, се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота. Поговорих с него за известно време, но не бях в състояние да си наложа да приема, че съм го познавал някога. За мен това бе напълно непознат човек и така си тръгна. Измина дълго време без той да се върне към алкохола.

Когато изпитвам потребност от морална подкрепа, често си мисля за друг пациент, представен от известен лекар от Ню Йорк. Пациентът сам си бе поставил диагнозата и след като бе решил, че положението му е безнадеждно, се бе скрил в една изоставена барака, решен да умре. Той бе намерен от една спасителна команда и ми бе доведен в окаяно състояние. След физическото му възстановяване, той проведе с мен разговор, в който откровено заяви, че смята всяко лечение за излишно пилеене на усилия, ако не мога да му гарантирам, което никoй друг не бе правил, че в бъдеще ще има необходимата “сила на волята”, за да се противопостави на желанието за пиене.

Алкохолният му проблем бе толкова сложен, а депресията му толкова задълбочена, че приехме, че единствената надежда за него е това, което тогава наричахме “морална психилогия”, като се съмнявахме дали дори тя ще има някакъв ефект.

И все пак той “се предаде” на идеите, представени в тази книга. От дълги години не е пил. Виждам го отвреме на време и той сега е един завиден представител на човечеството.

Искрено съветвам всеки алкохолик да прочете старателно тази книга и дори в началото да е искал да се надсмее, може би ще пожелае да се помоли.

д-р Уилиям Д. Силкюрт