Моят нов живот... / Взаимопомощ / Здравна / За наркотиците

О,Господи,зависимостта е като скала,за която си вързан, а зависимите не могат да мръднат по-далече от постата....и особено много тежи,когато се бориш да се излекуваш...
колков странно колко дулго може да продължи всичко,и колкото повече напредваш,нелогично но,толкова по-голяма става вероятността да изпаднеш пак.
Идиотски вярно е това,колко трудно можеш да убедиш себе си да не се друсаш повече (ако въобще успееш да го направиш),а колко лесно можеш да се разубедиш.
А пуснеш ли веднъж мисълта за едно-единствено друсане,ей-така,да пробваш какъв материал са пуснали на пазара,от времето,когато друсаше ти,или каквато и да е друга причина-оправдание,тогава сякаш не на себе си,се обличаш и връзваш връзките на обувките,като в сън,и ето те вече на път за постата.
Съзнаваш,че е напълно възможно тия месеци на труд и воля да се спреш,са на път да бъдат издухани,като от ураган,и вярно-може би наистина ще бъде само веднъж,но защо е нужно,по дяволите,защо?
Какво ни връща пак там,откъдето с много усилия сме издрапали и вече на доволно разстояние от дупката.
Като на сцена тъмна някаква някаква,като във филм,който дори и не твой,вече се виждаш с пакета в устата,купуваш помпа и се прибираш.
Ето ти пак старата сценка-котката ми мълчаливо се взира в мен,полу-сънна,но с леко укоряващо (а може би си внушавам) настроениице в муцунката нацупена,а аз нетърпеливо приготвям материала,и знам..минутка ме дели от кика...
Не толкова желан,колкото в старото време,дори не е и нужен,какво остава за животоспасяващ....но кой може да каже какво ме подтиква да го направя....но и какво значение има сега,когато в помпата трепти златната течност,която ще ме удовлетвори след малко,мъничко съвсем...Ще удовлетвори едното любопитство,скелета на предишната зависимост...и странната утеха,че в крайна сметка,не е кой знае какво,че да се пуснеш пак по наклонената плоскост.
Кикът идва силен и неочакван,леко позабравен,но толкова часове от деня,отделени в спомени и копнежи,и колко сънища в които а-ха да се уцелиш,но все нещо те спира,за които е само въпрос на време да надделеят и превърнат в реалност.
Зависимостта ми,казвам си,защото го разбирам,е силна,мощна като цунами,която се бухва върху мен,без значение колко далеч съм стигнала в процеса си на излекуване.
Моля се да свърши по-бързо,защото за миг усещам вина...виновна съм пред себе си,че отново почувствах удоволстието-сладко и прекрасно-от ефекта на кика.Има и малко иглички по тялото ми-от върха на главата ми,през гениталийте,та чак до петите,за които също се моля да свършат.
Отново съм аз,предишната,притворила леко очи,а потта от напрежението вече е пресъхнала,и си спомням предишната лекота,която идва както когато си катерил нанагорното,и накрая достигаш равното.
Първото ми друсане на хероин от много време насам.Осъзнавам,след като мине еуфорията и красотата на мига,така кратък,като мигване,че не съм изпуснала кой знае какво.Добрия страр опият,познаваме се отдавна,но не сме се забравили.
Казвам си,че можеше да мина и без,утешавам се с идеята,че :"хах,накарая си начесах крастата,видях,че не е нещо без което не мога,та дори е нещо,без което се чувствам по-щастлива,и най-вече-свободна."
Мигове на прозрение,което можеше да дойде и без да си слагам отново главата в торбата,но не би.Трябваше да мина пак оттам,да видя гледката и да знам,че вече този път не ме води на точното място.
Не знаех дали да ви споделя тук,мислях си,че ако не го облека в думи,сякаш ще залича стореното,но избрах да говоря за това.Не съм единствената,минала оттук,нали?
Утре ми изглежда далече,а ефекта на дрогата почти вече си е отишъл.Пак съм тази,която се бори със зависимостта си.Съжалявах,разбира се,много яно,но вече не съжалявам.Мисля си,че съм изключително благодарна,че хероина,който взех не е с по-добро качество.Няма причина да го направя отново.А и вината-но не негативна,нагнетяваща и разстройваща,а по-скоро служеща ми да подпра себе си в убеждението,че въпреки всичко,дори и надрусана,пак съм на пътя на излекуването си,та тази вина ми идва в повече все пак,а имам нужда да живея на чисто и наясно със себе си.
Утре няма да умре,ще дойде,а с него продължава и играта ми със себе си,в което се опитвам да бия непокорната си изморена от зависимостта,но все пак твърде упорита,друга мен.
Този път тя надделя,признавам,но пък и аз се дадох лесно,хах,без много бой,хах....Не знам,вероятно оголените клони на дървото отсреща,през балкона,ми навяват спомени за предишните надрусани и меланхолични есени.Приятелят ми ми липсва,макар да не е толкова далече.Докато любовта я има,километрите са просто като години,които ни разделят.Чакам с нетърпение отново да се прегърнем,а дотогава изживявам самотата си,както мога.И надрусванеот бе един от начините.Оправдавам постъпката си,знам,но не ме е страх.Нямам страх от зависимостта си вече,знам,че може да й се сложи юзда,стига да го поискаме.
Изминах дълъг път дотук,и подобно на отказа от цигари,и спирането на дрогата е възможно.Лесно е да се каже,когато си постиганал много,но накарая си щастлив,и доволен от себе си.Издънката сякаш подхранва желанието да спра завинаги-и това е най-нелогичното изказване,но ние-зависимите сме обречени на нелогичното.Ние сме извън всяка логика...
Благодаря на този,който прочете поста ми,по-личен от всякога,по-уверена в себе си,че искам да се излекувам, не съм била.Странно,нали..?!

::ако не знаеш къде да отидеш,ела на себе си::

Разглеждах темите назад и попаднах на свой пост отпреди 2 години...

Реших сега,когато тъгувам по загубената любов-изритана,обидена,влюбена,но непростена любов-да го постна пак.И да му сложа и саундтрак....
Когато съм тъжна,обичам да потъна още по-надълбоко....докато заспя..или докато не умра...

******************
Там някъде в една друга тема,някой казва :
"първи път на 17 морфин хидрохлорид венозно. с ясната идея да се забъркам надълбоко. да видя/усетя как "живота се измерва в капки морфинов разтвор".
Факт!
И при мен стана така.Никога не съм се слагала в категорията "опитали от любопитство,и подкарали се после...".Хах!
Още оня летен ден през 97'ма,когато за първи път един приятел,който отдавна не е между живите,ми каза:"Ела сега с мен до една аптека,ще се напраим с нещо много яко",аз тръгнах без да се замислям,и вече бях сигурна къде отивам и какво ще последва след това.Знаех,че навлизам в "голия обяд" наживо,тук и сега,и тръпката от това не можеше да се опише. Не съм била наивна,незнаейки в какво се забърквам.Бях чела книги,бях гледала филми,бях лъгала,че съм се друсала,а не бях,макар по онова време да съм се разминавала с наркомани по улицата,не е имало как да ги разпозная,освен с повече въображение.
Баща ми е бил зависим към морфина още на ония години,и майка ми е сколонна да отдава наркоманията ми на генетично предразположение към размазването,аз обаче не спекулирам по темата.Факт е,че започнах съзнателно,знаех пътя към аптеката онова лято докъде ще ме отведе,и не изпитвах капка страх...но знаех!Първия път,надрусването,кика искам да кажа-честно,не го помня...помня как повърнах после,поле как цяла нощ не спах,а се занимавах с всякакви зарибявки,докато не видях изгрева.Всичко ми беше наред оная нощ,без никаква причина въобще,и затова може би се закачих.Вече не се налагаше да преследвам мечти,да страдам заради загубени или неспечелени неща,хора..вече всичко се измерваше с хаповете в шепата ми...после с морфиновия разтвор,херцата,субститола...така си мислех тогава.Съвсем до скоро,впрочем..
Сега виждам,че привидно всичко е било ок.Беше,да! За един друг живот,за едно друго време,за една друга psyromantic.
Но е глупава пропаганда това,че обвиняват дрогата,дилърите,за това,че децата на нашето време на 14 години са вече закачени.Всеки сам прави своя избор и после си живее с избора.
Аз така и не признах грешката си,така и не погледнах на зависимостта ми като на грешка,на дузината години-като на изгубени...обратно-понякога изпадам в странна мечтателност и носталгия по изгубеното време,безвъзвратно изгубената простота,когато с една петица трима човека направо заспивахме,когато заводския морфин беше достъпен като да си купиш аспирин,а компанийката ни все още си беше цяла,преди на 90% от хората да им пораснат криле и да отлетят в смъртта...
Понякога се намира по някой от старата версия да ми каже:"Алооо,всичко свърши вече,край на мача,било каквото било! Сега реално няма с какво да се надрусаш,навсякъде е жмел,отидоха си наште славни аптечни времена,ехееее!.."ахам...и аз му се връзвам....уж...ще ми се да му повярвам,и му вярвам,за да не изпадам в оная мечтателност,когато аха-аха и вече съм в джаза...
но си знам,за себе си си знам,че ако искам да се надрусам,все ще намеря с какво.Сега,когато доктори продават рецепти за субститол,правят уговорки по телефона,като същински дилъри..иди,повярвай,че ще останеш на сухо..
Но за мен наистина онова време,когато всичко беше лесно,и голия обяд се претворяваше по улците на софия,пловдив,европа,света,а аз бях главно действащо лице,си отиде.Пък и не,мерси-както казах,отнасяло се за друго време,друго място и за друг човек.
Аз видях как живота се измерва в капки морфинов разтвор,и diaMorph го е видял,и много други тук.
Видях и как живота може да се измери с броя на целувките по устните ми в сутрините,когато мисля за всичко друго,само не и за дрога,в сутрините,когато се събуждам излекувана,или поне почти...

много ми хареса темата за "защо един кво си там"...но много негативизъм има в постовете на тоя дето я пуснал,пък и в в постовете на други,затова реших да пусна друга тема,в която става дума за същите неща,само че без място за осъждане и злонамерени проклятия,с една дума,тая тема си е за нас....

****************