Re: Среднощни-интимно-абстрактни объркани размисли / Взаимопомощ / Здравна / За наркотиците

Бях алтруистка до наивност, до глупост. Раздавах се, раздавах всичко. Най-странното е, че затова пък винаги имах това, от което имам нужда. Сякаш имах сключено споразумение - аз давам, а то ми се връща....Вярвах, че е така, без сянка от съмнение и то действително беше така. Някой някак си се погрижваше за мен.

Бог сякаш ме закриляше и дори в миговете, в които се считах за загубена, и незнаейки какво да правя просто се оставях на събитията, изоставях контрола... И нещата просто се нареждаха :) Оказваше се, че всъщност е станала някаква грешка, запознавах се с бъдещ благодетел, забогатяваха най-близки хора - които и досега ми помагат. Или пък внезапно изникваше подходяща възожност. А понякога пък се оказваше, че това което съм считала за пълен провал и за краят на света се е превръщало за минути в победа и най-доброто, което би могло да ми се случи. Та така.

Наркотиците превръщат човек в завършен егоист. Особено хероина. Може и за това да е било необходимо да започна с него - за да внеса баланс. И сега съм полу....полу-егоист и полу-алтруист :) Което ще рече - в някои ситуации постъпвам като едното, а в други - като другото....

Всъщност каквото и да си избера да си мисля че е, на каквато и истина да повярвам - тя ще се сбъдне, ще бъде вярно. Въпросът е - това ли е, което искам да бъде? Това ли е, което ми харесва да мисля? Това ли е обяснението, което ще ме задоволи? И доколко силна е моята вяра?
Какво общо има тук вярата ли? - Ами има, има много общо, надявам се, в последствие да стане ясно как.

Всеки получава според своята вяра. Границите на вярата са всъщност хоризонтите на нашия свят. До колкото можем да повярваме, доколкото можем да си въобразим - дотолкова и получаваме..... Не че някой седи някъде и с един кантар я мери...и дава чувалчета с различна големина според теглото....не е това...няма умилено или сърдито същество, което ни наказва или прощава – сами се наказваме, сами си и прощаваме, сами осъзнаваме и колкото повече осъзнаваме тлкова по светло е пред погледа ни и можем да видим невидими пътечки, които в мрака иначе не бихме забелязали... И въпреки това съществува един по-висш разум на който му е ясно и който е начертал пътеките и е определил маршрутите. Целта ни е да намерим нашата си пътечка в лабиринта. Ще я познаем по това, че на нея се чувстваме адски добре и комфортно...път със сърце...нашият път...

Трябва да пиша, просто да пиша...всичко което ми роди главата, всичко, което избълва въображението ми.... само този е начинът да се науча да правя нещо....като започна да го правя.... Ама нямам идеи....ама съм пълен блокаж....няма значение...пиши, дори и да считаш написаното за пълни глупости и булшитс...все едно всичко е такова....дай своят дан на купата с лайна и боклуци....

Това беше нареждане свише