ЗАГАДЪЧНО ПОСЛАНИЕ НА АПОСТОЛА / Култура и изкуство / Култура

- Народе!?! - Тази монологична лексикална реплика – съвсем кратка, завършваща с няколко удивителни знака е коментирана в съчиненията на мнозина озадачени изследователи на архивни документи, докосващи дейността на Левски - апостолът на българската свобода. Това загадъчно слово „Народе!?!” стоящо някак самотно в тефтера на Дякона, продължава и до днес да тревожи съвестите на мнозина журналисти, историци, политолози, социолози; вълнува мислите на знайни и незнайни тълкуватели, писатели, почитатели, ревнуватели и мечтатели, а нерядко и …подиграватели – поради тяхното безсилие да разшифроват словесната енигма. И те решиха на 19 февруари 2010 г., за „прослава” на националния и едноименен футболен клуб, да излъчат по държавната телевизия запалянковска “песничка” с пародийно съдържание, като че ли искаха да ни внушат, че през 1873 г. палачите на дякона Левски са „играли” футбол под бесилката му… Нали денят е празничен, трябва да има някакво празно развлечение пред празния екран за празната глава на телевизионен зрител. Той трябва да свиква, ей така с всякакви забавни лудории и хрумвания, па дори и да са открити гаври, та да се весели и много-много да не се впечатлява и възмущава. – Като ти дават бира, кебапче и чалга какво има толкова да мислиш ? Живей и се весели народе – кой както може, особено на избори! Важното е да има екшън и повече рекламен кич.
Върхът на зрелищния „екшън” обаче настъпи, когато загрижените декоратори решиха за забава и развлечение на уличната публика да опънат над фасадата на бившето кино „Сердика” огромно рекламно пано на „мегазвездата” Азис с безсрамно разголените му задни срамотии, обърнати точно срещу паметника на апостола Левски. – Там, където на бесилката във февруарския студ на 1873г. висеше вкочаненото му тяло, заплювано и замервано с камъни и конски тор от фанатизираната уличната тълпа. И където днес мнозина държавници и граждани ежегодно полагат венци и цветя на признателност…Чудно, как бившият софийски кмет Б.Борисов „набра мускули” и кураж да реагира, та нареди да свалят тази „празничната декорация”, надвесена току над паметника на мъченика, положил себе си курбан за Свободна България. – Свободна ли ? Нам се чини, че все още не е…- промълви тихо дядо Петко Белочерковчанина, дошъл и той да положи китка селско цвете пред паметника на Апостола. Старецът наскоро се завърнал от свиждане със „свидното” си чедо – негово високоблагородие, видният цариградски консул Христо(фор) Белокровский, изритал безцеремонно баща си като селска дрипа от прага на кабинета си за смайване на гавазите (пардон, бодигардовете)…
Площад „Възраждане”пък е другото място в столицата за рекламен суперекшън. Там е бюст-паметникът на Ботев, също удостоен с подобни декоративни пана от бюстове на суперкрасавици – крещящо разголени певачки и танцувачки на фолкклуба „Big Aplle” в голямата червена сграда с червени фенери на бившето кино “Г.Димитров”. (Ех, да стане сега вождът Димитров и да си види златната младеж на републиката, как усърдно строи глобалния комунизъм…). Да не говорим пък, как преди време бяха карикатурно изтипосани на големи улични пана карловските възрожденци Евлоги и Христо Георгиеви, или пък цар Освободител върху коня пред Народно събрание. Какво можем да кажем, освен бодряческото „дерзай народе…”, леещо се обилно от вестници, радиа и телевизии.
Но освен веселите рекламни декоратори на софийските улици, има и други усърдни труженици на перото – архиварите от боклучийското сметище на историята, които обичат с дребнаво махленско любопитство да човъркат неясните моменти в биографиите на ярките личности в националния пантеон на Отечеството. Търсят на всяка цена сензационни пикантерии и ако не ги намерят, лесно ги съчиняват. Проявяват апетит към скандални „разкрития” от личния им живот: гледат през лупа, ровичкат, чоплят, нищят, за да „открият” някоя пикантна интрижка за публично разгласяване в медиите. Санким, сензацията около битието на великите ни личности е сладко нещо, пък и хонорарът никак не е малък…Проявяват напориста охота към скандални „разкрития”, които в повечето случаи са празно и безочливо ровене с мръсни пръсти в кървавата рана, оставена от тези безсмъртници в кратката им житейска бразда на земния живот. С това обезсмислят и окарикатуряват делото на историческите личности и внушават на българския читател да не търси нищо свято и стойностно в националното ни Възраждане, да се отврати от родното и да го презре, като
по-бързо стане безчувствен космополит. Така постъпиха и с Иван Вазов, като на връх юбилея му през 1920 г. го декласираха от листа на поетите нобелисти, защото твърде много обичаше своя народ и благозвучния му език.
Подобно нихилистично отношение лъха и от някои книги с коментарни намеци върху епизода, относно духовната връзка между Левски и монахиня Евгения /в света бившата Ана Бояджиева от Калофер/, която му е помагала в Белград, а после и в Отечеството при рискованото му народно дело.
Васил Кунчев е постриган за монах под името Игнатий на 7.ХІІ.1858 г. в сопотския манастир „Св.Спас”, а две години преди това, през 1856 г., е ръкоположен за йеродякон и църковен певец в храма „Св.Богородица”в Карлово.
Забравят съвременните суетни любопитковци, че монахът йеродякон Игнатий е намирал убежище в подземията на много манастири и метоси – мъжки и девически, и че през Българското Възраждане народът ни е бил много повече религиозен и богобоязлив, отколкото днешните поколения. И още, че между православен монах и монахиня не е могло да има каквато и да е светска близост и чувства, защото и двамата са се обрекли в служение на Бога. С отрязаните си коси пред Божия олтар, те са положили и великия монашески обет за безбрачие, нестяжение и послушание, с което са поели кръстния си път. Затова, отричайки се от света, те не са могли да бъдат нищо повече от духовни брат и сестра – мъртви за плътския мъдруващ свят и той за тях…
Не е за чудене това дребнодушно недоверие и скептицизъм на съвременния предубеден „изследовател” на подобни архиви. С болнава журналистическа стръв за евтини сензации и интриги, той рови, търси, гадае, предсказва, вещае случки и събития невидени и нечути. Поднася ги с манипулативни намеци и недомлъвки, оскърбяващи паметта на мъченика. Такива духовно непросветени люде със съвременно модерно мислене не могат да допуснат, че монах и монахиня могат да работят за народното дело, без да нарушат своята клетвена целомъдреност пред Бога, с Чиято свята кръв са запечатани за великия ден на Страшния съд. За жалост понятията „страх Божий и покаяние” стават все по-далечни, чужди и непонятни в представите на съвременното светско поколение – в повечето случаи духовно непросветено и показно самонакичено с християнски символи.
Да се върнем, прочее пак на спортните емоции и тяхната именна емблематика. Днес поклонниците на футболния спорт уверено и одобрително твърдят, че светлото име на широко известния Апостол на българската свобода, трябва да си остане „емблема” на един от двата водещи футболни клуба в страната ни: „Левски” и „ЦСКА”.
Да, ама „емблемата” на първия клуб, сложена и на стадиона, често пъти превръща името на националния ни мъченик Васил Левски в мишена за истерична спортна омраза у другите отсреща. Сред безпаметните и екзалтирани футболни хулигани, тя е съпроводена от всевъзможни сквернословия, гарнирани от широка гама гнусни и срамни епитети, прикачени към името му, хамалски псувни и ругателни скандирания, цинични фасадни графити. Върхът на тази уродлива истерия често пъти достигна своя апогей по време на футболни мачове, когато улиците и градския транспорт се превръщат в гладиаторска арена между футболните фенове, подобна на тази в „цивилизованите” западни градове Лондон, Париж, Берлин, Брюксел, Амстердам, където смерчът на футболното хулиганство се вихри без задръжки.
Години наред софийските улици кънтят от експлозиите на десетки самоделни бомби и павета хвърлени от „знайни” и незнайни почитатели на другия противников отбор, т.е. от отбора „антилевски”. А пък „левскарите” презрително наричат ония, /другите…/ с прозвището „турци”, защото в емблемата на „цесека-то” присъствала петолъчна звезда, каквато има на знамето на съседна нам държава. Да, ама тая злополучна звезда се кипри и върху жълтото знаме на мегадържавата „Европейски съюз”, по чиито стадиони в Лондон, Берлин, Брюксел, Амстердам и пр., то също се развява със същата настървена хулиганщина. Просто модата е такава - какво толкоз, ще каже някой.
В провинция България пък, при „юнашките”улични схватки между агитките на двата отбора, нерядко в клещите им попадат и превозни средства на градския транспорт. Така през 2001 г. по централните булеварди на българската столица здравата бяха огърмяни автобус 204, тролеите с номера 1, 5, 7 и редица други обществени возила. Негово търпеливо страдалчество – Българският пътник и данъкоплатец, беше „ощастливен” с поредния уличен екшън. Тогава, подобно на атакуваните влакове, по прозорците и залостените отвътре врати на градските возила летяха за пореден път масивни павета и мощни самоделни гранати, някои от които натъпкани със шрапнелни винтове, гвоздеи, гайки, сачми и какво ли не. Сипеха се натрошени от детонацията стъкла, през разбитите прозорци, сред облаци непрогледен дим, скачаха уплашени мирни пътници. Мнозина получиха кървящи рани, имаше и убити, ала при всяка по-голяма футболна среща суперекшънът продължаваше. Многократно фучаха линейките на Бърза помощ, кордони от тежко бронирани полицаи охраняваха спирките на градския транспорт след поредния футболен мач по стадионите. Неизменно обаче на мястото на хулиганското „супершоу” внезапно се появяваха странни телевизионни екипи – мълчаливи, без никакви отличителни знаци и баджове по дрехите. Не вземаха никакви интервюта, не питаха никого за нищо, а с невъзмутимо спокойствие мълчаливо снимаха и си отиваха по същия мистериозен начин, по който се появяваха. Техните репортажи никога не се излъчваха по телевизията…
Ала уви…футболната лумпениада си продължи и през следващите години с кощунствено отношение към името и паметта на В.Левски. Това и до днес не смущава особено много лидерите на спорта и техните могъщи покровители от едрия бизнес. Не се смущават и производителите на рекламни шалчета, шапки и всякакви перушини със символите на двата отбора…, нито пък тия, произвеждащи питейните „елексири” от рода на „ред бул”, „пит бул”, „топенерджи”, с които зареждат батериите на стадионната маниащина с поредната доза адреналинова агресия.
Не се смущават и рокерите с черните метализирани кожени якета, яхнали ревящите мотоциклетни страшилища по булеварди и магистрали, по села и градове, всяващи страх и ужас. Важното е да има оборот, да има печалба от автобизнеса, повече спортен шум, а и повече страх за послушния народ. А пък че някъде изпищели пребити и ранени минувачи край стадиони и футболни клубове, нейсе – за това нали си има линейки и „Пирогов”, така де… нали затуй плащаме данъци. Пък и полиция си имаме да се бори мъжествено с явния и скрит терор и да озаптява всякакви хулигани по стадиони и площадни митинги, за да не хвърлят сянка върху реномето на цар „Футбол” и госпожа „Демокрация”…И екшънът дефилира все така невъзмутимо и триумфално.
Вече десетки години продължава именодателната клубна традиция и кощунствено отношение към името на В.Левски - този възрожденски мъченик, който стори себе си курбан за свободата на своя поробен народ. Да, ама не за този народ, а за оня…,който живя под ярема преди 1878 г. и който сънуваше свободата си като млада невеста, пръглъщайки сухия сиромашки комат, напоен с горчивите сълзи на роба. Оня народ, който на връх Шипка вместо вода, пиеше солената си пот и напрягаше мишци да свали от врата си петвековния хомот.
А днес колко рекламни афиши с латинска азбука се веят като огромни чаршафи по магистралните билдбордове: покани за футболни мачове, клубове всякакви – букмейкърски, надземни и подземни, дневни и нощни, покани за стриптийз барове, кабарета и казина, рок-, рап- и метълконцерти с адреналинова тръпка на боксови турнири и рокерски фиести, покани за пъстри супермаркети, попфолк, блатна чалга и наслада в нощни вертепи с червени фенери и прочие и прочие.
Отвсякъде ехти кресливата реклама на субкултурата: „Усетù тръпката, изживей екшъна без задръжки! Живей народе „сладък” живот: без граници, без памет, без смут!” - И народът „живее” както може: богаташът лихвар пирува на отрупаната си трапеза, а сиромахът Лазар се търкаля край кофите за смет и рови за парче хляб заедно с бездомните улични кучета. Живее и се надява…
А сега, да върнем колелото на времето…
През тревожната 1872 г. дякон Васил Кунчев не е имал време да украсява с потрета си , нито манастирските килии, нито влажните стени на подземните скривалища, където е заспивал прав от умора, с мисълта, че отминалият ден е последен от живота му…Затова не е дарявал образа си нито на приятели, нито на душмани…Вечер е събувал прашните си цървули, запалвал е кандилцето и е слагал пред себе си само иконите на своите небесни защитници, към които е отправял шепотната си молитва с пресъхнала от пътя морна уста. Не е имал време нито да се развлича с изобилни софри и разпивки, нито пък с футбол за разлика от някои днешни архиереи с владишки сан, чийто футболни гащета стоят лепнати като мръсна кръпка върху чистия хитон на светата православна църква.
Днес, обаче портретът на апостола Левски краси много луксозни кабинети на политици, бизнесмени и спортни деятели където се вземат важни и съдбоносни решения: как например от спорта да се печелят пари. Не какви да е, а много, много пари и по-вече зашеметени „фенове” на „великия” футбол. Случва се после мениджърите да палнат по някоя фарисейска свещ в Божия храм, за приспиване на съвестите и отново на битка за пари. Конкуренцията на модерното наше време го изисква, трябва да сме в крак с него. Някои позамогнали се едри бизнесмени дори отделиха от „скромните„ си печалби парици за построяване на параклиси. – Какво умиление! Днес благотворителността е мода и да изглеждаш външно набожен е много актуално и …престижно. От това печелиш ти , печели и рекламата. – Чия реклама? – Е, не е важно! В случая нямат значение знаменателните думи на Апостола: „Ако спечеля – печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”. И така, мнозина печелят с неговото име, а губи само той. За него остава само пасивът от сметките в тефтера му. Там са скромните разходи, направени с народни пари: за симид – 3 гроша, зехтин - 5 гроша, чифт цървули – 10 гроша, барут - 15 гроша, за револвер – 80 гроша, самар на коня – 40 гроша, ямурлук – 20 гроша, за вощеници – 4 гроша, за въжето на бесилката - 2 гроша, на палача – 5 гроша…
Водел е дяконът точно и съвестно сметките си, защото не е знаел кой ден от живота му е последен и кога ще прекрачи вратата на смъртта. Съзнавал е голямата си отговорност пред Бога и жива е била християнската му съвест дори и в най-искусителните мигове на звънтящата кесия с народни пари, откъснати за делото от сиромашкия залък на бедняци, вдовици и сираци.
Какво се крие зад знаменателната дума „Народе !?!” в тефтера на В.Левски ? Защо точно нея е избрал и какво е искал да каже чрез нея на своя отруден, измъчен народ?
Ето отговорът! Той е скрит в страниците на Псалтира - настолната книга на всеки православно вярващ християнин и на всеки църковен дякон със жива съвест. Там, на страници 89-90, псалом № 61, стихове 6- 9 четем:
„Само в Бога се успокоявай, душо моя, защото на Него ми е надеждата.
Само Той е моя твърдиня, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая.
В Бога е моето спасение и моята слава; крепостта на силата ми и моето упование са в Бога.
Народе! Нему се надявайте във всяко време: пред Него изливайте сърцето си: Бог е нам прибежище”.
В целия Псалтир само тук, в този стих присъства знаменитото обръщение на св.пророк цар Давид към народа.
Това обръщение е пренесъл от Псалтира в тефтера си дяконът Васил Кунчев и го е сторил зов към своя народ.
Какви чувства са владеели ума на самотния Странник от Карлово, бродещ от село на село, от град на град „отвсякъде гонен – навсякъде приет”… ? - Отговаря само мълчащото Мълчание.
Вятърът вее в сламените покриви на бедните хижи и отговаря с глухо фучене през мъртвите комини, разравя студена пепел в отдавна угаснали огнища. - Отговаря само мълчащото Мълчание.
Снежните виелици засипват следите от стъпките му из пустинните друмища на страдалното Отечество. Засипват незнайния му гроб и го правят все по-далечен, непонятен и чужд за днешните космополитни поколения на новото време – консумативно-себични, безчувствени и безпаметни. За тях днес изглежда странна и безсмислена саможертвата на Апостола на свободата. Гледат на нея с празен поглед като на празна музейна витрина, в която липсва книгата на Паисий Хилендарски. – Какво отечество – питат те? Нали сме свободни граждани на целия свят, кому е нужно това овехтяло понятие „Отечество”? - В скоро време те ще загърбят и кирилската азбука като вехта и ненужна дреха и ще съчиняват на световната космическа азбука поетичните си послания за виртуалната „свобода” на личността.
А пък Апостолът и днес продължава несретното си скиталчество по страниците на историята от този към бъдния век, където никой вече не го чака… Глухо отекват копитата на коня му по прашните и студени пътища на България, монотонно скърца самарът, а мразовитият вятър фучи в керемидите на изоставени къщи и в зеещи мъртви прозорци. И така село подир село - без нито една жива душа. Всички са емигрирали далече, много далече на гурбет в „щастливата страна” на изобилието и неограничените възможности…Днес няма кой да го приеме под стряхата си, за да се сгрее, защото никой не го чака край пепелта на отдавна изстиналите огнища… Няма ги вече неговите верни съратници Матей Преображенски, Иван Арабаджията, Атанас Узунов, синовете на баба Тонка и много други. Те отдавна са в гроба, намерили сетен покой от мизерията и забравата на „признателните” поколения.
Затуй конят му възвива уморено и се връща пак там, обратно в сянката на отминалите векове, от които капят годините - пожълтели есенни листа на умиращия спомен. Твърде много са били самотните часове на бродещия карловски странник по горски пътеки, в безлунни нощи, в снежни виелици и дъждовни порои. Влачел морни нозе през кални угари, замръквал в пустеещи воденици и осъмвал в планински къшли. Дъждовните капки от ямурлука му са се оцеждали и смесвали със солената пот по лицето му.
- На кого да се довери, кому да вярва, кому да повери заклятийната тайна ?- Естествено, първо на Бога, защото Той е неговата пътеводна светлина в мрачни нощи и в светли дни. Той никому няма да измени, защото единствен Бог е истински защитник и утешител на човека в скърби и неволи. Затова съвсем на място звучат иначе страшните, но пламенни слова на старозаветния пророк Йеремия: „Проклет оня човек, който се надява на човека!” и началните думи в псалом 61 на св.цар Давид: ”Само в Бога се успокоява душата ми…Само Той е моя твърдиня, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая повече” – ето тук, подобно на старозаветния пророк Давид, дякон Игнатий излива душата си на самотник.
А вече взе да се изпълва отреденото време в земното битие на Дякона и наближи краят му. Та затова и бързаше той да завърши саможертвеното си начинание.
Всяко влизане и излизане от град или село, всяка уговорена среща и подаден знак бяха изпитание велико за самотния бродник, носещ огромния товар на тежкото и рисковано народно дело. Къташе грижливо комитетските архиви под самара, защото навсякъде го дебнеше многолико предателство: по ханове и тържища, по гостилници и кафенета, в дюкяни и берберници, сред гълчавата на селски панаири, по калдаръмени чаршии, огласени от чаткащи копита на заптийски коне, край тропота на кираджийски каруци, в смълчаните и глухи сокаци, по които се е приплъзвала сянката на доносник, верен човек на конака.
Тази сянка не можа да избегне и приемникът на Левски - Атанас Узунов, поел след гибелта му ръководството на комитетските дела в Хасково и организирал неуспешния опит за похищение над предателя на хасковското съзаклятие – гъркоманския чорбаджия хаджи Ставри Примо. Първенецът „Примо” – първата „гордост” на града! Заради това вярно „ухо” на султанската тайна полиция, хасковският комитет е
разгромен и мнозина българи - изловени и заточени в Диарбекир.
А дяконът Левски и днес продължава да крачи към своята земна Голгота. Многократно отеква молитвеното ехо на морния му глас в пустинните нощи, сред мъгливите планински върхове, в безмълвни горски усои, по кални друмища, пущинаци, урви и сипеи: „Господи, дай ми сили да претърпя докрай, да ти остана верен до сетния си дъх…”. Знаменателно звучат евангелските слова на Спасителя: „горските птици и зверове имат гнезда,…а Син Човеческий няма къде глава да подслони… Затова и Вазов пише в своята „Епопея” за Левски: „Девет гóдин той скитà се бездомен, без сън, без покой…”. Колко сходна и близка е била участта на дякона Левски с тази на нашия Спасител от Витлеем. Защото Господ е прибежище в усилни дни на всеки скиталец, мълвящ молитва към Бога. – Затова Васил Кунчев, вървейки и днес съвсем сам към отдалечаващата се далечина на днешните далечни поколения възкликва повторно, както през 1873 г., с думата „Народе”, за да ободри униващите, да подкрепи слабите и плахите, да убеди колебаещите се, да вдигне падналите. - Народе !?! - ”пред Него изливайте сърцето си: Бог е нам прибежище” . Безпределна и всеотдайна вяра, силно упование в Бога лъха от предходните думи на псалома: „Само Той е моя твърдиня, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая…крепостта на силата ми и моето упование са в Бога”. - Ето, това послание се съдържа в изписаната кратка дума в тефтера му, от чиито страници струи светлина на надежда и упование. Левски е знаел опасността, нейната пълзяща и притаена навсякъде сянка. Понякога е усещал колебанието, плахата нерешителност и страх у мнозина комитетските люде по села и градове. По петите им непрестанно е вървяла тайната султанска полиция, а и предатели не малко, наричани изроди и черни души в записките на Апостола. Зад жълтото перденце на сарафската и търговска кантора зорко е надничало юдино око на предател и доносник - верен храненик на бейския конак и кафеджи кардаш на каймакамина. В народностно разноликата империя доносниците са били всякакви: българи, гърци, власи, арменци, цигани, евреи – космополитни и безродни, ала приобщени единствено към сладкия звън на тридесетте фарисейски сребърника. Същият звън, който гали ухото на пресметливия лихвар и разтяга сервилната му усмивка като кожен ковашки мях.
А Дяконът преоблечен ту като просяк, ту в дрипите на кюмюрджия и кираджия, на прост орач и копач, вървял по калните друмища преметнал на рамо торба, в която до револвера лежали Евангелието и Псалтира. Пристигал в глуха среднощна доба, влизал в сиромашките сламени колиби, за да ободри и окуражи своите верни люде. Там – в смълчаната среднощна тишина, в притуления Божи храм беден и прегърбен свещеник, с овехтяло расо шепнел пред пламъка на вощеница молитвените слова на защитния псалом № 90 и се е полагала клетвата. И то каква клетва! Страшна клетва - пред Бога, скрепена с кървавия печат от Голготския Му кръст. А те - мълчаливи, отрудени и прости люде, кръстосали на гърди морни ръце, пристъпвали с трепетен страх към Кръста, Евангелието и потира със Светото причастие. Полагали напуканите си длани върху револвера и камата и се венчавали за свободата и смъртта… Отдясно – Свободата, отляво – Смъртта, а те по средата…Две невести – един избор: свобода или смърт!
А Левски стоял отстрани и ги наблюдавал как преминават покрай него един подир друг - „… всякоя възраст, класа, пол, занятье, взимаше участье в това предприятье: богатий с парите, сиромахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен дал си бе животът!”
След Априлското въстание дойде най-сетне и Свободата през 1878 г. – милувана в робските сънища, лъчезарна в народния блян. И тогава, по Божия милост, лежащият мъртъв български Лазар излезе от гроба, възкръснал за новия си живот и новата си държава. Днес обаче, той е на път отново да я загуби. Тоя път завинаги…
Самотно някак си стои днес на тефтерната страница това знаменателно обръщение „Народе!?!”, съдържащо тревожно-предупредителен зов към поколенията на обезлюдена и обезкръвена България. Отваряме забравената Вазова „Епопея на забравените”, и там от овехтелите страници дочуваме угрижения шепот на самотния Апостол: „Народе”…накъде отиваш ?!?! – А пък народът му отвръща: „ Как къде, бачо Василе? - Към Европа …”. – Ала гласът на Паисий го сепва: „Ти болгарино не прелащай ся, знай свой род и язик !”.

Драгомир Лалчев

Литература

Ив. Вазов. Избрани стихотворения. София 1965.
Псалтир, София 1996 г.
Стоянов, Зах. Записки по българските въстания.София, 1981.
Протоколи 1975. - Протоколи от съдебния процес срещу
Атанас Узунов и другите подсъдими по Хасковското
покушение през 1873 г. Народна библиотека
„Св.Св.Кирил и Методий. София 1975.
Възвъзова-Каратеодорова,К.,З.Нонева,В.Тилева.Васил
Левски. Документален летопис 1837-1873.София 1987.
Симеонова, М. Езикът на В. Левски. София 2002.