Знам, че темата е необятна, но напоследък се появиха доста противоречащи един на друг постинги по най-различни поводи, та си помислих, че няма да е зле да се потърси някакво съгласие по основни линии.
Идва ми на ум един елементарен пример - за обета на онзи, който обещал в критичен момент, да построи статуя златна, чаша държи в ръка, в знак на благодарност към своя спасител. Отрезвен, после се измъкнал само с една златна чаша (сменяйки мястото на запетаята). Та представете си колко прочувствено и убедително могат да се издекламират и двете фрази, особено от един майстор на рецитацията. Публиката би се зарадвала и на двете предложения, ако разбира се, не е в кожата на спасителя

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

мисля, че това е в кръга на мечтите. Имам предвид приблизителното доближаване на критериите. Между самите музиканти, които са завършили една и съща академия в има-няма отрязък от 5-6 години, мненията за едно и също нещо или някой са напълно полярни - от "осанна" до "разпни го". Не говоря за различни поколения, нито за различни школи. Говоря за професионалисти, които са получили подготовката си, а следователно и критериите си за оценка на едно и също място, от едни и същи хора. Какво остава тогава за публиката, всеки човек от която е с различна степен на подготвеност, разлина взискателност, различна степен на интерес, на единия днес му умряло кучето, на друг му се родило дете, единият бил нощна смяна, другият цяла нощ пил, на единия първият музикален спомен му е от "Кармен", на друг - от Вагнер... Как да бъдат еднакви възприятията? А и нужно ли е? Не е ли по-добре от една страна всеки да отстоява мнението си, а от друга, ако има това влечение, разбира се, да се опитва да сверява часовника си с хора на които вярва, но не на всяка цена, а така, ако усети сам, че в чуждото мнение има зрънце?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от зy на 01.05.07 21:07.

Тези дни успях да видя последното предаване на Лили Големинова по телевизия "7 дни". Казвам успях, защото го гледах два пъти през два дена. Първия път излових края на живото предаване, втория (повторение някакво късно среднощно) в началото. Всичко си беше случайно, но го докарах докрая...))
Беше поканила като гост неизвестен за мен човек. Професор, доктор, анестезиолог. Написал съвсем нова книга за Моцарт.
Впечатленията, които остави в мен този посребрен мъж, са изумителни - страхотно фин човек!
Ще намеря и ще прочета книгата му!
В един момент даде някакъв пример. Бил някъде в Германия на специализирана сбирка, конгрес на анестесиолозите, например. И ги завели на концерт. На нещо популярно. Като Бах и Моцарт. Всички пляскали между отделните части. Нашият човек казал с достойнство! - това нещо в зала България - никога не може да се случи...
И си помислих снощи колко е прав. Не защото почти няма концерт у нас , на който да не се ръкопляска между частите, а защото в този човек познах най-вярната софийска публика. Тази публика, която без съмнение през годините различавам отлично. Която може да бъде куртоазна и да извади някой бис за всеки (уважителен) случай, която ще изригне посрещателно с тихи 10 минутни аплодисменти за любимия си прогонен диригент, тази тиха и "невзрачна" публика, която отива на концерт не, за да дава оценки в някакъв клуб, а за да се прибере тихо в къщи с удовлетворението, че на този свят има и красиви спомени...
Много ти е хубава темата, Батехари. И много уязвима, в частност. Както и отговорът на зу.
Времето ме притиска, толкова успях да се изкажа сега.

Ох, Облако, публиката е съставена от най-разни хора.
Онзи ден, като излизам от Спиваков, гледам на входа на залата една възрастна дама, от която всички сме пропищели. Най-нахално си проси пропуски, с аргумента, че е влюбена в музиката, а залите така и така са празни, че е родена в центъра на София и е петнайсто поколение хайлайф, че някога си била работила еди-къде си, че какво им пречи всъщност да я пуснат и пр., и пр.... Разбира се, пак попита за пропуски и пак възнегодува как смеят да спират точно дея, дето е родена в центъра на София и пр., и пр..... Вярно е, че почти всяка вечер е в залата, вярно е, че е пенсионерка с бастун и не може да си плаща билетите, но вярно е също, че в държанието й няма и помен от онзи финес, за който говориш и е някак трудно човек да си представям какво точно чува тя в музиката и какво взема от нея.
През онези тежки години, когато хората стояха на тъмно и студено, Залата беше мястото, където беше топло и светло поне за няколко часа. И тогава се появи онази част от публиката, която в младините си е ходила по концерти, защото е имало такива комективни мероприятия, а не от особена изкушеност към музиката. Поради което е и всеядна и ръкопляска на това, че изобщо нещо се случва, няма значение какво.
В никакъв случай не оспорвам мнението ти за друга част от публиката. Само казвам, че хората са най-разни... За музикантските разновидности няма да говоря, защото все пак не съм част от музикантството и наблюденията ми вероятно не са пълни. Така или иначе всеобщото разбиране за музиката ми се струва утопия.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Интересна тема. И аз като Облакът ще кажа, че времето ме притиска и не можах да прочета задълбочено мненията, пък и не мога да взема сега отношение. Ще вметна нещо, което ми е правило впечатление. Не зная нахалство ли да бъде, нетактичност ли или пък особено уважение. Става въпрос за продължителните ръкопляскания ,когато даден солист изкара един бис, че и втори, а публиката продължава да ръкопляска и едва ли не иска да разкъса солиста.......Всичко с мярка, според мен.

Мислех да поизчакам повече мнения преди да се обадя отново, само ще вметна, че нямам никакво намерение да абсолютизирам каквото и да било - за всичко и всеки има място под слънцето. Става дума за формиране на естетическа позиция, а че това е възможно е исторически факт. Даже може би по-добре е да го кажа така - при днешното изобилие на информация не е проблем да си някъде около гребена на вълната, която според мен олицетворява именно естетическата позиция.
За съжаление не всички са готови да се усъмнят в нещо, в което са вярвали. То е като мигновения преход между живота и смъртта...

Е, трябва да призная, че и аз като теб съм максималистка. Хем искам статуята да е златна, хем рецитаторът - вълнуващ, хем публиката - такава, каквато я описва Облака. Искам да има пвече хора, които да споделят вижданията ми. Не всички, но повече. Защото, ей Богу, по-страшно от усещането, че си някво изключение, няма. Това усещане те кара да се съмняваш в себе си. Лишава те от куража да кажеш "Царят е гол", когато наистина е гол. Пример имаше наскоро, с един световен изпълнител, безспорен "рецитатор", който обаче продаде само чашата, макр и с цялата магия,на която е способен, уви.

Изобщо, наистина обширна тема. Дано провокира повече единомишленици да се обадят

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Малко оф, но като прочетох за тази дама, не знам защо се сетих за Мария Принц. Същото усещане тя остави наскоро у мен...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Честност е много широко понятие. Понякога бива жертвана заради други приоритети и дефицити - кариера, мързел, любов към плуване по течението, неблестяща интелигентност. Често обаче човек изобщо не си дава сметка, че е несправедлив - тогава не е и нечестен. Например, считам за несправедливо да не прочетеш знакът за легато при Моцарт като знак за диминуендо с леко удължаване на първата и скъсяване на последната нота. Но като си помислиш за масата изпълнители, които не са чували за това и свирят легатото в крешендо, удължавайки последната нота за да я свържат със следващата - типично романтично достижение, какво ще кажеш - те нечестни ли са като изопачават авторовия текст? А колко още такива работи има и открива човек все повече! Май нечестно е да запушваме очи и уши и да си караме както си го знаем от средата на 19 век насам. Вярно, има какво да се губи - почвата под краката, постулатите от Академията се разклащат, няма достатъчно добри нови еталони, тъй като всички се лутат, но едно е сигурно - връщане назад не може да има! Колкото и да се радваме и съпреживяваме емоциите като слушатели на големите изпълнители, макар да са несправедливи, понякога и нечестни, натрапвайки ни неправилната си, изкривяваща смисъла граматика. Началото е в съмнението!