Re: Мнение НЕПРЕХОДНО / Култура и изкуство / Класическа музика

Фестивалът, който преборва носталгии

“Мартенски музикални дни” защити уверено престижа си на 50-ото свое издание. Това вече не учудва никого. В настоящия текст ще се опитам да обясня защо е така, както и да приближа читателя към още интересни фестивални концерти. За пореден път се убедих, че на този фестивал “работят”, щастливо събрани (особено в нашенския, българския контекст), няколко най-важни предпоставки за това такъв форум да се случи.
Ще припомня някои от тях, като на първо място поставям талантливия, професионален мениджмънт.
Директорът на фестивала Ива Чавдарова от близо 20 години все доказва на най-различни по отношение на претенциите си субекти, че е най-подходящата за тази работа. Мисля, че трябва да благодари на почтените и непочтени свои опоненти, защото не я оставят и секунда да се отпусне. Те хабер нямат колко й помагат, когато й пречат. Така че тя е информирана за всичко, което става извън България, направила е реален екип, екип с мотивация, а като всеки умен човек, когато има нужда от помощ, я търси. Има усет за стойността и перспективата на всяка възможна идея. Преценява трезво и делово; и понеже вече е с натрупан гигантски опит като директор-черноработник, разбира бързо кои са печелившите идеи и е създала артистичен приятелски кръг на фестивала.
Това е съществена предпоставка за интересен и надежден, привлекателен репертоар. Ето, юбилеят тази година би бил непълен, ако от българска страна не бе дошъл да свири Минчо Минчев, например (той е свирил на 25 издания на ММД). Или ако не бе поканен Емил Табаков, който от дълги години е артист на фестивала, участва в него от второто или третото му издание. Или Георги Димитров. Или Робърт Коен... А Юри Башмет заяви категорично, че е спечелен завинаги за каузата “Мартенски музикални дни”. Светлин Русев и дуото Генова-Димитров също са прегърнали тази кауза... И както става обикновено, приятелите водят още приятели. Да не говорим за новите открития, като Паоло Пандолфо тази година. Няма да пропусна и разговора си с госпожа Катрин Девентер, генерален секретар на Асоциацията на европейските фестивали, която пристигна специално за откриването на българския фестивал и която неколкократно подчерта колко активно и целенасочено е сътрудничеството й с фестивала и неговия директор.
В европейската практика на “Дните” се вписва и ранното обявяване и изпълняване на фестивалните проекти.
Прави се, независимо дали средствата изцяло са осигурени. Тук рискът се поема най-вече по събиране на пари от спонсорите. Но рискът е управляем, т.е. винаги се търсят допълнителни възможности. И още спонсори. Знам, че програмата за следващата година е вече 90 процента готова. И тъкмо този маниер на планиране и подреждане, на калкулиране на средства е основната причина нещата във фестивала да вървят. Другите фестивали по Европа също работят така и по този начин много лесно се очертават движенията на артистите, на поетите ангажименти и на съответната възможност да отговорят положително на фестивалната покана. Освен това калкулираната навреме програма прави много ясни предложенията към родните спонсори... А и дава възможност отрано да се разбере има ли, няма ли пари и да се реагира. Тази година кризата „удари” проекти на фестивала, но те бяха толкова много, че нямаше как да удари чувствително самата фестивална структура. Освен това постоянното сътрудничество с музикантите създава благоприятни възможности за разговори при по-скромни възможности. Много от артистите и педагозите в Международната музикална академия “Саша Попов”, която също се разгърна в последните 20 години (за подготовка на млади музиканти), идват в Русе и заради атмосферата, архитектурата, тишината, чистотата и грижовната някак подреденост на всичко, град с щедро отдадени пешеходни зони, със зеленина и градински пространства. И това има своето значение. И то е част от феста.
В юбилейния свой “брой” Мартенските дни от 13 до 28 март “излъчиха” 20 концерта и 1 оперна премиера. Отделно идва и интересът към заключителните концерти на петте майсторски класа – цигулка, камерна музика, хорово дирижиране, флейта и ударни инструменти, водени съответно от педагози с международна известност, като Минчо Минчев, солисти на Виенската филхармония, Андреас Херман, Георги Спасов и Татяна Колева. В тези 16 дни, освен „Култура” и местният печат, много малко издания проявиха интерес към концертите от фестивала. Въпреки пресконференциите, въпреки активната работа с медиите. Добре, че се подпали хотел “Дунав”, та в много вестници бе споменато, че има и такъв фестивал. Сензацията бе не фестивалът, а пожарът и “звездите в хотела” (в. “Стандарт”, например). От електронните медии фестивалът бе истински интересен само за Българското национално радио, една институция, която знае какво значи думата медийно партньорство. Докато националната телевизия тази година си позволи да не излъчи откриването на фестивала. Така отбеляза неговия юбилей.
А сега нека се вгледаме в още някои концерти от фестивала (във вестника ММД присъства в броевете от 20, 27 март и от 2 и 9 април). Както вече споменах, и тази година фестивалният репертоар съчета най-съществени направления от музиката с оглед на различните вкусове на публиката. Естетско, красиво, цветно музициране показаха съвсем младите музиканти от френския струнен квартет “Воче”, които са поредното откритие на фестивала. Сара Дайан, Сесил Рубен, Гийом Беке и Жюлиен Дьокоан са обзети от “квартетизъм” в непрестанни и изключително въздействащи звукови открития. Модерни са и във визията си за Бетовеновия квартет, оп. 18, № 1. За тази изумителна творба, която трепти в интервалови открития, Бетовен пише: “Мисля, че се научих вече да пиша квартети и смятам, че това може да бъде забелязано”. Каква е територията на звука от Бетовен до Букурещлиев? “Безкрайна!”, каза един мой колега... И не само в тази посока. Действително саунд-параметрите в модерното музициране вече не подлежат на обхващане, както се чу и видя в “Архипелаг 2” на Андре Букурещлиев. Когато музикантите имат диференциращ слух (в случая - камерно-инструментален), реалността заблестява в един спектър, който може да те заслепи от тембри, от нюанси, от “стилови прегрешения”, които са най-сериозно доказателство за еволюцията на понятието “стил”. Прекрасни музиканти! До тях паметта поставя преображението на сопрана Татяна Мелниченко в петте „Сатири” на Дмитрий Шостакович, гениално съпроводена от изумителната Пламена Мангова. Басът Пламен Бейков и пианистката Божена Петрова заедно с актрисата Татяна Лолова се вдадоха в чудната история на Роберт и Клара Шуман – спонтанни епистоларни текстове на младата Клара до Роберт и рядко изпълнявани, особено днес, Шуманови песни по текстове на Хайне, Гьоте, фон Шамисо, Рюкерт... И пак в една неделна утрин, към края на фестивалните емоции, в един Моцартов квартет Явор Желев, Десислава Стоянова, Ваня Тантикова и Станислав Ушинкин бяха наистина „изискани и нежни” в рисуване на „въображаемото” в този гениален музикален текст в до мажор. А квинтетът “Пъстървата” от Шуберт събра любопитството и музикантската енергия на Евгени Желязков, Яна Дуканова, Ваня Тантикова, Мартин Димов и Петър Найденов. Направиха чудесен ансамбъл, виждаше се с какво удоволствие свирят заедно дошли от много страни за 50-годишнината на своето училище, НУИ “Веселин Стоянов”.
И още концерти с музика от съвремието. Известният от десетилетия унгарски перкусионен състав “Амадинда” и българският “Музика Нова” (втори концерт на ММД, за първия вж. бр. 10 от 19 март) показаха различните лица на съвременната музика. В програмата на “Музика нова” Драгомир Йосифов съчета Концерт с няколко инструмента ІV (Концерт за пиано и оркестър, 1983) на известния германски композитор (също гост-професор на фестивала) Паул-Хайнц Дитрих, в който солист бе невероятният пианист Франк Гутшмит, с Втората симфония за духови (1951) на Константин Илиев, не изпълнявана в България от десетилетия. Действително знакова програма! Посланията на две творби, на две култури, на два езика, на два съвсем различни композиторски маниера се оказаха не така далечни едно от друго. Разбира се, ювелирният комплициран почерк на Дитрих изисква по-различна концентрация на въображението, отколкото широката цветна линеарност, проведена в духовите от 26-годишния български творец. Общ тук, струва ми се, е стремежът към прозрението, към провокирането на слуха към познание. Сериозен концерт и сериозен успех за състава и за диригента му Драгомир Йосифов!
“Амадинда” показаха другата, забавната, увлекателната страна на съвремието. Пъстротата тук бе основна, в света на ударните тя е задължителна! Особено когато изпълнителите са майстори и когато търсят навсякъде нови и нови темброви източници.
Гласът бе мощният представител на ранните епохи. Световноизвестният вокален ансамбъл “Хилиард” нямаше най-добра вечер, но такива музиканти, и когато не се представят на обичайното си високо равнище, пак грабват вниманието. Много издържана с музика от (предимно) Пярт, Стравински и Шнитке срещу (предимно) Жоскен и Габриели ни подари и смесеният хор „Проф. Васил Арнаудов”(диригент Драгомир Йосифов). Този хор от аматьори винаги е бил за мен вълнуващо явление; да, в това вълнуващо явление имаше и проблеми. Нека го кажа така: в звуците, които криеха своите тайни, имаше и тайни, които не криеха своите звуци. И въпреки известната монологичност на творбите в програмата, за мен тя не бе монотонна; бе настоятелна демонстрация на лична естетика. И на вкус. Не можем (а дали имаме и право) винаги да изискваме средния дискурс.
Имаше и компромиси на тазгодишния фестивал. И те бяха свързани предимно със задължителното присъствие на местни явления.
Не е компромис участието на Русенския симфоничен оркестър, който традиционно открива, а този път и закри фестивала. Не е компромис, защото съставът е демонстрирал гъвкавост и рефлекс, и талант да отразява диригентската визия перфектно. Това е изключително приятно за слушане, когато оркестърът се води от диригент като Георги Димитров (както беше на откриването – вж. бр. 10 от 19 март). Но това качество на оркестъра става доста „особено”, когато трябва да се съобразява с друга категория диригенти (например Хоря Андрееску и неговата визия за Девета симфония, допълнена от много проблемния хор “Дунавски звуци”). А от няколко години един от предизвестените компромиси в програмата на фестивала е оперната премиера. Заглавието този път бе “Фауст” от Гуно. В изключително благодарната за режисьорската фантазия творба постановчикът Бойко Богданов не показа нищо, което да ни напомни естетическите му „революции” от 90-те. Всичко бе в сферата на баналното и най-лекото съпротивление... Някъде имах чувството, че той е измислил кича (доста насърчен от сценографа и особено от художника на костюмите) – сцената в храма, например, или самият финал на операта. Да не говорим за това що е мултимедия, според Богданов. Доста несръчни бяха и сценичните задачи за хора, който отново се показа в най-добра, цялостна форма – сработен и с музикално присъствие (хормайстор Христо Стоев). Безспорно името, очакваната централна фигура в спектакъла бе Юлиан Константинов като Мефистофел (в кървавочервен костюма, подобен на анцуг). За съжаление, представянето му мина под знака на девиза “Колкото по-силно и грубо, толкова по-добре”. Не знам защо бе избрал тази форма на вокално поведение; винаги съм мислела, че Константинов е артист с вкус, изграден и от международния му опит. Фауст на Стефан Чифолели бе почти безпомощна сянка (и физически, и вокално) на гръмовния във всяко отношение Мефистофел. Мария Цветкова изпя точно партията на Маргарита с културна актьорска игра, а най-добър вокално и спрямо ролята си бе Божидар Василев като Валентин. В първата половина на спектакъла с радост установих сякаш повече усилия от страна на диригента Найден Тодоров по отношение на музиката и действително тя вървеше, слушаше се с интерес, бе защитена от оркестъра. Но очевидно търпението му се бе изчерпало рано и нататък бе така, както си е при този “маестро” – просвирено engros, без никакво “излишно” съсредоточаване върху каквото и да било. Всичко заприлича на някакво родео, в което “подскачаха” скелети, пушеци, възнесения. И оркестър! След финала, съпроводен от ръкопляскания, Тодоров драматично, със сълзи в гласа, ни съобщи как за седмици, дни и часове е „събиран” този спектакъл. Нямаше как да го посъветвам да се оплаче на директора на ОФД-Русе, сиреч на себе си, от липсата на най-елементарен план за подготовка на каквото и да е в поверената му институция, която е прославил най-вече с това, че подготвя премиера за седмица, най-много две. За съжаление, състоянието, което показва операта в Русе, не е на равнището на фестивала, в който задължително (защо?) участва.
С какво да завърша? С тъгата, че фестивалът дава възможности за толкова ракурси към музикалното, които потъват. А може би просто ни съпровождат, спотайват се някъде около нас и в определен момент изплуват в собствените ни мисли, дават възможност да се бяга от стереотип, от уседналост, от умора... Или по-кратко – днес “Мартенски музикални дни” се справя успешно с носталгиите, като ги превръща в спомени, които постоянно възкресява – пак чрез музикалното.

Екатерина Дочева
Култура 16.04.2010