|
...Годината е 1929 и младият Херберт фон Караян е назначен на новата си работа в град Улм. Той е само на 21 години, заплащането е лошо и все още всяка седмица трябва да изпраща на майка си в Залцбург дрехите си за пране. Но съдбата вече е предопределила друго.
Едва подписал първия си договор, за младия диригент започва нов живот и скоро той го отбелязва като си купува мотор „Харлей Дейвидсън”. През 1938 – годината, в която постига първия си международен успех, Караян заслужено си „подарява” BMW-спортно купе, и яхта, която кръщава „Караянидес”. Нещата вече са се променили. Караян отдавна се е разделил с оркестъра на Улм, който, ако продължим с автомобилната метафора, може да се определи като фолксфаген „Костенурка” и започва работа с Берлинската Филхармония, която поема през 1955 година от Вилхелм Фуртфленгер, за да я превърне във луксозната лимузина, чийто мотор работи гладко и отмерено, дори и на най-ниските предавки. До деня на смъртта си през 1989 година той притежава впечатляващ автомобилен парк от няколко спортни коли, презокеанската яхта „Хелизара” и частен самолет „Фалкон 10”, който пилотира сам.
Лайтмотивът в живота на Караян бе динамика – символ на риска, наситената емоция и прогреса. Като човек и артист, Караян се чувстваше най-добре на предната „фронтова” линия понякога дори застиган от собствената си слава, за да се превърне приживе в легенда. Музикалният критик Едвин ван дер Нюл е първият, който митологизира трийсетгодишния тогава Караян, провъзгласявайки го за „Das Wunder Karajan” (Чудото Караян) след дебюта му в Берлинската Филхармония. Теодор Адорно, пък не дотам обективно, приземява изгряващата млада звезда като го нарича „Диригентът на икономическото чудо” и го превръща във икона на следвоенна Германия. Когато оперната певица Кристина Лудвиг описва впечатленията си от различните диригенти, тя сравнява Клемперер с мраморен блок, Бьом като интелектуалецът, Шолти е типичният унгарец, а Бърнстейн – символизиращ живота. А Караян? Караян е самият Господ.
Двадесет и пет години след рождението на Караян и двадесет след кончината му е повече от ясно, че няма друг музикант, оказал толкова силно въздействие след смъртта си. Той остава част от ежедневната ни култура, а влиянието му отдавна е преминало границите на класическата музика. През живота си, Караян беше по-популярен и от федералния канцлер, а пътят на днешните посетители в концертните зали до Филхармонията в Берлин минават през едноименната „Херберт фон Караян Щрасе”. Дори в Япония има площади, кръстени на Караян, а Великденският фестивал в Залцбург все още носи неговото име. Днес, когато хората говорят за Херберт фон Караян, те имат предвид не само артиста, но и неговия обществен образ в съзнанието си: човек на строгата дисциплина, величествен дори и в памучното си черно поло; харизматична фигура с небрежно разрошена, посивяла коса и както веднъж Уолтър Лег написа „с леден блок”. За всички нас, Херберт фон Караян е просто първообраза, прототипа на диригента. Маестро!
В днешния свят на класическата музика има само няколко значителни имена от класата на Караян. Тези, които сме провъзгласили за изключителни музиканти, сега носят плещите си неговото наследство. Мисля, че това преди всичко са тенорите Лучано Павароти и Пласидо Доминго. Друг такъв музикант е Кристиян Тилеман, ученик на самия Караян и творец със силно чувство към традицията. Или като цигуларката Ане-Софие Мутер, която никога не пропуска възможността да благодари на Маестрото не само за това, че я открива и лансира пред света, а и за моделирането на собственото и разбиране към музиката на Бетовен.
Караян гледаше на класическата музика като на средство за масова информация. Няма друг артист, осъществил повече звукозаписи от него; първи открива големия потенциал при филмирането на операта; и когато през 1981 той представя първия компактдиск на DGG на публиката с думите: „грамофонната плоча на бъдещето”, неговият мечтателски ентусиазъм му донася уморена усмивка. Караян предчувстваше много от идеите на нашето съвременно медийно общество и се стремеше те да станат реалност, колкото се може по-бързо. Той поведе реформаторите в модерната класическа музика.
Реформата не спря с неговата смърт, въпреки че времената се промениха…Сега възхваляваме фетишизма на отделния индивид и сме подозрителни към всяка артистична личност, която отказва да се съобрази със стиловете или географски граници, и желае да доминира в жанровото многообразие. Откакто Анди Уорхол предрече, че всеки ще има своите петнайсет минути слава, то именно славата, която успява да надживее житейския път, ни очарова и плаши едновременно. Както изглежда, времето ни не беше на необходимото ниво за легендата Караян. Той се оказа прекалено голям за нас.
Разбира се едно ново поколение отдавна вече пое „щафетата” на концертния подиум, което е нормално. Но това в същото време не ни дава правото да разрушаваме мита за Караян. Днешният акт на разрушение показва същото, когато всеки път някой журналист атакува „полираната красота” на неговите изпълнения или „масовата съвместимост” на интерпретациите му. Но тези критици забравят, че истинският Караян никога не е вървял след масите, защото самият той – при това съвсем съзнателно – определяше вкуса на едно цяло поколение, че и повече. Винаги в музиката, излязла под диригентската палка на Караян, е имало изненадващи обрати. Още тогава след дебюта му на „Залцбург Моцартеум” на 22-ри януари 1929 година, един зрител прави следния коментар: „..Изживяването беше същото като все едно да ви вържат на електрически стълб и да пуснат по него 4000 волта.” И, докато при Караян музиката на Моцарт звучи изчистено, то винаги във финалната част на „Болеро” от Равел духовите инструменти наподобяват звученето на джаз комбо-формация. Интерпретацията му на Чайковски никога не е била помпозно приповдигната, а своеобразен водовъртеж на музикалната неизбежност. И дори музиката на Вивалди е пропита от закачливия дух на барока, независимо от отсъствието на характерните за периода инструменти. Без съмнение, именно Караян е диригентът, който придаде неповторимо звучене на Берлинската филхармония – резултат не само от очевидно приложените усилия в репетиционната зала – а и от факта, че оркестърът никога не се е задоволявал да се носи по течението, а е предпочитал да отстоява своята традиция на добре подбрани изненади, превръщайки класическата музика в едно постоянно приключение. Като диригент, Херберт фон Караян може да бъде сравняван с пилота на реактивен самолет, готов да рискува.
В днешните времена на развити технологии, светът на класическата музика, за който мечтаеше Караян, може да стане не само реалност, но дори и да надмине част от неговите блянове. Има един безспорен факт: светът на класическата музика загуби една от своите най-големи, водещи фигури. Сегашното поколение няма друг избор и ако иска да разбере за легендата Караян, трябва да се обърне към миналото. Във времена, в които се налага мнението, че класическата музика е в криза, именно тази легенда символизира вярата ни, че нищо не е невъзможно. Класическата музика си остава средство за информация, а прогресът ще продължава, както и преди...
Аксел Брюгеман Музикален редактор
“WELT am SONNTAG”
|
