Re: Алексис Вайсенберг - Wikipedia. / Култура и изкуство / Класическа музика

Маестро Вайсенберг и големите таланти

В последните 10 дни манастирът Енгелберг подслони в своите стени един световно известен мъж: пианистът- звезда от близкото минало и уникалния изпълнител на Шопен – Алексис Вайсенберг.

Не за първи път, роденият в София Маестро е гост на игумена Берхтолд Мюлер. Два пъти преди са се оттегляли в бароковите помещения на Обвалдния манастир много надеждни млади изпълнители – пианисти от цял свят за майсторски класове. Игуменът Мюлер се възторгва също: „Тези майсторски класове на Алексис Вайсенберг в Енгелберг протичат съвсем жизнено”. Той е впечатлен от интензивната работа и упражнения, наблюдавал и слушал е с учудване и почит как се работи при голяма техническа точност и вярност към творбата.
На игумена прави впечатление и приятелската атмосфера по време на курса. Имената на осемте ученици и ученички не са известни още, но определено след известно време те ще запълнят компакт дискове и програмите на големите зали.

Барокова зала на манастира Енгелберг два и половина часа. Стои концертен роял Стейнуей и синове. Две видеокамери и един фотоапарат на статива. Кабели наоколо. И тонова уредба с високоговорители. Идват техници, залата започва да се пълни. Появява се Алексис Вайсенберг, сяда до една маса. Един нисък, фин мъж с бяла коса и тъмни очила. Черни панталони, черна риза : съвсем като Маестро, както си го представя човек. На масата една тетрадка и един бележник с ръчно написани бележки.
Учениците се появяват. Съвсем международен състав: Есперанса Алдана Атаун от Испания, Шай Идо Бар и Шай Воснер от Израел, Андреа Диндо от Италия, Йонг Кю Лии от Корея, французите Седриг Тибергиен и Франсоа Вайгел. И Лев Винокур от Санкт Петербург. Той сяда на рояла. Дълга коса, един пуловер, твърде топъл за сезона, джинси и кафяви обувки. Нищо от концертната атмосфера. Високонадарен ученик, който работи упорито. Най-напред свири една соната от Бетовен. Извирва я цялата. Брилянтно. Вайсенберг и останалите аплодират, докато руснакът си обърсва потта от челото. След това Вайсенберг иска етюди от Шопен. Произведения с големи технически трудности. Акробатика на пръстите, музикалност и „син тон на Шопен”. Руснакът засича, обръща се изтощен към маестрото и моли за помощ. Вайсенберг отива при него. Пасажи и пасажи се повтарят. Едно бягане, при което участват всичките пръсти, които в голяма скорост минават по клавишите – 10 – 20 пъти. Докато дойде “Very good” или „О.К.” на маестрото.

Час и половина с фантастична музика отминават. Алексис Вайсенберг погалва бащински косата на ученика. „Това ще бъде чудесно на концерта в четвъртък вечерта” казва той.
Роденият през 1929 година в София пианист Алексис Вайсенберг, който през 1947 година като носител на награда при международно състезание Левентрит, открива своята голяма кариера.
И след заключителния концерт той ще даде на един ученик наградата „Майсторски класове на Алексис Вайсенберг”.

Романо Куонц, Нидвалдер Цейтунг, 1995

АЛЕКСИС ВАЙСЕНБЕРГ „ВСИЧКО Е ДАРБА”

Пианистът-звезда за бизнеса с класиката, фалшивите таланти и своя майсторски клас в Енгелберг

Пианистът Алексис Вайсенберг е роден през 1929 година в София, България. Там той започва музикалното си образование, което той продължава след войната в Ню Йорк. От няколко години Вайсенберг живее в Швейцария. Вайсенберг дебютира на 14 години, но е давал малко концерти. Той е свирил и свири с най-големите диригенти като Георг Шел, Юджин Орманди, Серджу Челибидаке и Херберт фон Караян. Освен концертите и соловите вечери, той акомпанира с удоволствие на големи певци като Херман Прай при песни на Менделсон или Монтсерат Кабайе при песни от Щраус. Вайсенберг обича много Бах, Бетовен и Шопен.
Алексис Вайсенберг дава майсторски клас от 2 до 12 октомври в манастира Енгелберг. Уроците са публични. Накрая на майсторския клас се провежда концерт, на който учениците изпълняват творби по свой избор.

ФАКТИ: Вие сте във Вашето поколение пианисти виртуоз, техник и интелектуалец. Вие сте, както казва голямата певица Мара Зампиери, един жив мит. Как идвате в манастира за да дадете майсторски класове?

Алексис Вайсенберг: Когато преди почти 10 години дойдох в Швейцария, бях дал много такива курсове, във Виена, в Залцбург, в Ню Йорк..., би било хубаво да мога да дам такива уроци и в Швейцария – преди всичко няма да се налага да пътувам. Игуменът на манастира Енгелберг чу за това и ме покани. От три години провеждам майсторски класове в манастира и това е прекрасно.

ФАКТИ: Но защо един толкова легендарен пианист дава майсторски класове?

Вайсенберг : Защо ли? Защото искам да предам моите знания. Защото обичам младите и преди всичко, защото се възхищавам на талантливите. Човек слуша стотици пианисти и изведнъж откриваш талант. Почти от първите удари по клавишите човек е сигурен в това! Човек стои учуден и си казва: Това е едно чудо.

ФАКТИ: Едно чудо, как се дефинира това?

ВАЙСЕНБЕРГ: Днес има голям брой пианисти, които свирят абсолютно брилянтно в техническо отношение. Но нещо липсва на тези хора. От друга страна има петгодишни, които свирят и човек чува тяхното туше, тяхното фразиране и знае: Тук стои един талант.

ФАКТИ: Вие сте били такъв. Също и Вие сте започнали много рано да свирите на пиано.

Вайсенберг: Рано, да. Но дали човек е наясно за своя талант? Не. Децата се идентифицират лесно с една работа, както с един инструмент: Слуша се пиано, защото то стои в къщи, защото там се прави музика. Имах щастието няколко години преди войната да израсна в такава къща в София. Баща ми изобщо не беше музикант, но майка ми беше музикална.

ФАКТИ: И майка Ви ви насочи към пианото?

Вайсенберг: Съвсем не. Тя нито ме насърчаваше, нито принуждаваше или тласкаше към това. За мен тонът бе нещото, което определих на първо място. Дали влакът наблизо свири, дали автомобилите предизвикват шум на улицата, тоновете бяха за мен първото впечатление. Не напразно, мисля, се развива при нероденото дете като първи чувствителен орган ухото. И не напразно се говори за майчин език. Не защото майката говори испански или френски, но защото нероденото по време на бременността е повлияно фонетично от звуци и тонове. Сигурен съм, че още като зародиш съм бил докоснат от моя инструмент. От малък постоянно съм пял. По пътя към училище пеех в такт с крачките.

ФАКТИ: Майките пренасят един талант?

Вайсенберг: Те го създават положително, защото те девет месеца са абсолютно едно цяло с детето. Но майките могат и да вредят. Има такива, които използват таланта на децата си. Те са тирани. И има такива, които се държат за детето; вместо да облегчават живота на детето, те кажи-речи смучат кръвта им. За щастие не съм бил Вундеркинд и имах една умна майка!

ФАКТИ: И за щастие имахте талант. Скоро забелязахте, че сте различен от другите деца, по-добре свирите на пиано от другите, че очевидно „сте създаден” за този инструмент.

ВАЙСЕНБЕРГ: Създаден за това, да. По-добър от другите – не. Никога не съм имал това чувство в моя живот, досега даже. Чувствителен съм към свиренето на другите и съм щастлив, когато мога да чуя добре обработена, свирена с дарба музика. За щастие не изпитвам нито завист, нито ревност спрямо моите колеги ,защото завистта прави човека много нещастен.

ФАКТИ: Назад към младия Вайсенберг, който прави своите упражнения на пиано, отива при прочутия учител Владигеров и там получава решителни импулси.

ВАЙСЕНБЕРГ: Какво означава импулси? На него съм благодарен за всичко. За всичко! Той ме научи на цялостен подход към музиката. Не само към пианисти, но и към композитори. Прекарвах свободните си следобеди при него, когато той преподаваше на други. Той ми даваше постоянно нови пиеси ,защото смяташе, че като млад трябва да изуча голям репертоар. Защото, казваше той, който прави една голяма кариера, той повече няма време да научи нещо ново. Той ми даде възможността да „пътувам” в главата си и ми показа рисковете и възможностите на моята дарба. Той искаше да имам свой опит. Затова на майсторските класове казвам в началото: „Опитвам се да Ви разбера. Няма да Ви съдя, не съм тук затова.”

ФАКТИ: Как го разбирате това?

Вайсенберг: Много учители влизат в майсторските класове с един вид готварска книга. Има една рецепта за Шопен, друга за Моцарт. Най-добре биха напълнили една спринцовка – да кажем деветата симфония на Бетовен и биха я инжектирали в твоята задна част. Вече можеш да дирижираш произведението. Сериозно: Сега си спомням за един майсторски клас, който даде прочутият Дитрих Фишер –Дискау в Комо. Той дойде с убеждението, че той единствено знае, как трябва да се пее Шуберт. Една страшна мисъл, че само един единствен човек на тази земя знае какво иска да каже една композиция, как тя трябва да се изпълнява!

Моите майсторски класове не са уроци за напреднали. Не съм експерт нито за Шопен, нито за Бах. Бих искал да предам на участниците логиката, хода на произведението, честността на изпълнението и на средствата. Какво се получава след това, това е проекционната сила, да се достигне от сцената до трихилядната публика.

ФАКТИ: И къде остава дарбата?

Вайсенберг: Всичко е дарба. Всичко, от което се нуждаете, е вече тук. Даже техниката е един естествен подарък. Ако нямаш това, тогава не са от полза също така и десетте часа упражнения на ден. Също така способността да достигнеш до публиката не е нищо друго.

ФАКТИ: Какво стана след като напуснахте България?

Вайсенберг: След войната отидох в Ню Йорк. Това бе правилно, защото всяко истинско културно развитие на човека започва с пътуване. Шокът от една друга страна, шокът от един друг манталитет, шокът от един друг жизнен темперамент...това поставя мислите в движение.Да се знае, че другите хора не са по-лоши и даже съвсем не по-добри, но просто други.

ФАКТИ: Вие дойдохте в Ню Йорк на четиредесетте и петдесетте години?

Вайсенберг: Да беше страхотно. Посещавах не само Джулиард, но спечелих състезанието в Левънтрит.

ФАКТИ: Имаше ли тогава конкурси?

Вайсенберг: Винаги е имало и те са важни в живота на един музикант и понякога истински грях.

ФАКТИ: Това означава : има конкурси и конкурси?

Вайсенберг: И още как! Левънтрит е и днес за пример, защото журито е съставено не само от пианисти и учители по пиано. В „моето” жури бяха тогава пианистите Фиркусни и Серкин, диригентите Шел и Щайнберг, мениджери на грамофонни плочи като Колумбия и RCA. Ако видите днес състава на едно жури, ще срещнете постоянно едни и същи имена.

ФАКТИ: С какъв резултат?

Вайсенберг: Същите хора правят на всички същите забележки. Те идват с твърди убеждения и знаят съвсем точно, как се свири една балада от Шопен, те знаят и какво искат да чуят. Те изпадат в безсъзнание, когато някой свири Моцарт като Гершуин. Обаче, ако някой свири Моцарт уморено като музикална доза, тогава те считат това за правилно. И така все повече има тази „Дозирана музика за свирене”. Пианисимите са толкова слаби, сякаш идват от булимисти. Това ,че не могат да напълнят залата, не могат да достигнат до слушателя, затова никой не пита!

ФАКТИ: Левънтрит е нещо съвсем друго?

Вайсенберг: За щастие и е все още. Каква е ползата за един победител на конкурса, когато той получава леко позлатена статуетка като награда и след това веднагя я поставя в банята, понеже навсякъде смущава? Каква е ползата, когато наградната сума е 2000 долара и с тази сума не може да се купи приличен роял? Всички пианисти и учители по пиано знаят: Само върху роял първо качество може да се стане първокласен пианист. И с три концерта в Тимбукту и един във Виена като добавка – с това не може да се прави кариера.

Аз получих като придатък една истинска и голяма мрежа от контакти. Членовете на журито от Левънтрит работят по-късно с Вас. Те се застъпват за тебе и така се прави кариера. Но музикалният пазар се промени драматично оттогава.

ФАКТИ: Как именно?

Вайсенберг: Днес концертните мениджери избират онези солисти, които най-бързо носят много пари.Фирмите за грамофонни плочи бяха други преди. Днес трябва да се запита човек, кой определя маркетинга на тези къщи? Кой от тези хора е изобщо способен да различи и оцени една интерпретация от друга? Ако например Караян не би помогнал на младия Евгений Кисин така решително- къде би бил той днес? По принцип един млад талант трябва да се отглежда около пет години, преди да се пусне в бизнеса.

ФАКТИ: Вие казахте веднъж, че днес не бихте могли повече да правите ктариера.

Вайсенберг: Наистина! Не принадлежа към никаква група и към никаква категория. Само че – и това изречение може да звучи дръзко, е вярно – днес никой няма гаранцията, само ако има талант, да прави кариера. Това зависи от съвсем други неща. Дали се жени човек за подходящата жена, дали прави в подходящ момент пътешествие....

ФАКТИ: И как тогава?

Вайсенберг: The Package Deal / комплекс от организационни мерки/, с който се поставя в ход една кариера, трябва да бъде съставен логично за да не се изпари. Необходими са почти три години, за да се разпознае резултатът. Ако от концерти до появявания по телевизията, от плочи до видео не всичко отговаря на истината , тогава изчезваш и няма да имаш уроци по пиано.

ФАКТИ: Вие давате сега уроци по пиано във Вашите майсторски класове.

Вайсенберг: Има известна разлика. Може би това, че всички заедно живеем в манастира Енгелберг. Всеки час е не само открит, но всички ученици, винаги между пет и осем, постоянно присъстват.

ФАКТИ: Как идват учениците при Вас?

Вайсенберг: Някои чувам на концерти и ги каня, някои изпращат запис или видео. Във всички консерватории по света се поставят афиши. Имаме ученици от Русия, Америка, Франция, Италия. Само от Швейцария досега нямаме нито една заявка за участие.

ФАКТИ: Дали манастирът всява страх?

Вайсенберг /смее се/: Да пази Господ! Това са чудесни десет дни. Представете си: Манастирът закупи шест концертни рояла. Ние живеем там заедно и никога не е имало ревност. Всички се радват, когато някой е добър и ако някой свири още по-добре, тогава те са даже щастливи. На състезанията се свири един срещу друг. Тук се музицира един за друг!

Михаел Мерц
Факти

Наградата /есе от Алексис Вайсенберг/

В същност Владимир Хоровиц ме посъветва да участвам в конкурса Левънтрит. Той бе на мнение, че това ще е трупане на опит, независимо от резултатите и добра възможност за проверка на самия себе си в условия на стрес.
Левънтрит бе най-доброто състезание в Америка. Определено бе най-престижното. За мен на-важното в един конкурс е журито. Именно от качествения състав на журито се оформя температурата на състезанието.

Роден съм в София, България на 26 юли 1929 година.
Като единствено дете споделях удоволстивята от музиката с моята майка, слушайки концерти и записи. Двете сестри и братът на майка ми бяха учили музика и пиано във Виенската консерватория преди войната /Първата световна/ и донесоха със себе си чудния навик да се свири много камерна музика /една ръка, две ръце, четири ръце, две пиана, чело, цигулка, глас/ и акомпанирахме гостуващи артисти, на които давахме и подслон, силно кафе или голямо парче от незабравима шоколадова торта /Виенска, разбира се/.
Бил съм на четири години вероятно, най-много на пет, когато майка ми реши да ми предава уроци всеки ден по половин час, редовно след моето връщане от детска градина и по-късно от училище. Позиция на ръката, подвижност на китката, докосване, звук, контрол на темпото, легато, стакато, без педал. Моята майка бе инициатор, моят първи учител. Най-добрите спомени от моята майка са свързани за винаги с това присъствие, с нейното слушане, с любовта в онези кротки очи.

Моят втори учител бе един зъболекар.
Доктор Бен-Сузан не изпитваше особено удоволствие да вади зъби, но той страшно не уважаваше хора, които вършеха некачествена работа. Прецизността за него бе натрапчива мисъл.
Един ден накой от фамилията имаше добрата идея да ме заведат при Владигеров за консултация. Ние стояхме там повече от очакваното. Моят трети учител бе Панчо Владигеров, най-големият музикален авторитет в България и най-прочутият композитор. Той бе интуитивен, съобразителен и даде на нас, учениците ранно осъзнаване на темперамента като средство.
Майсторските класове в онези дни нямаха известността и блясъка на това, което е днес, но Владигеров ни даваше възможност да чуем всички големи артисти, които срещнаахме в неговия дом. Първия голям артист, когото чух на живо бе Дину Липати.
Дадох първия си рецитал на 10 годишна възраст. Това бе моя първи физически контакт със сцената. Доколкото си спомням свирих инвенциите на Бах, няколко пиеси от Шумановия албум за млади, Капричото на Бетовен за изгубеното пени, импровизация от Владигеров и като бис /бях толкова горд/ един мой етюд в сол мажор, който аз транскрибирах в последната минута в ми бемол мажор, защото звучеше по-добре.

Това бе през 1941 година. Войната. Антисемитизъм и депортация за евреите. Бе трудно да се обясни на едно невинно дете необходимостта да се бяга. И така ние тръгнахме, моята майка и аз, без баща ми, с малка чанта, голям кашон, няколко сандвича, въображаемо пиано, което се появаваше всеки път, когато си затворя очите и един акордеон, даден ми като подарък за рождения ден преди няколко години от една моя богата леля. Плюс оригинала на транскрибирания етюд.
Фалшивите лични документи, ако се разкрият, не могат да предизвикат съмнение, неразрешена виза за Истанбул и фалшиви дипломатически документи съвсем не помагат. Майка им бе разпитвана в продължение на два безкрайни часа, след което ние бяхме поместени в импровизиран концентрационен лагер / главно за хора, които са се опитвали да пресекат границата нелегално/, с вероятното намерение за една крайна дестинация, Полша и унищожаване. Лагерът не бе по-различен от другите, с изключение на това, че нямаше мъчения и убийства. Три неща бяха постоянни: тишината, пеенето и плачът. Германскиято офицер, който отговаряше за нашия бункер се оказа, че обича силно музиката. Неочакван късмет за нас се оказа милият, стар акордеон. Германският офицер обожаваше Шуберт. Той ме караше да свиря в късните следобеди и идваше и слушаше от време на време. Спомням си го как седеше в един ъгъл, с каменно, безизразно лице, изправя се изведнъж и напуска с тази внезапност, с която бе и дошъл. Същият този офицер дойде в един хаотичен ден и ни грабна набързо, закара ни до гарата, блъсна нашите вещи/все още кашона/ през вратата, буквално хвърли акордеона през прозореца на купето и каза на майка ми на немски: „Много късмет” и изчезна.
След половин час влакът пресече границата. Никой не поиска паспортите. Ние пътувахме за Истанбул.Пристигнахме при свечеряване на следващия ден. Братът на майка ми Фери живееше в Истанбул от няколко години.
Взехме такси директно до дома му. Въпреки че срещата бе много емоционална, аз едвам поздравих Фред и жена му Ирене и се затичах в музикалната стая, където сякаш имах назначена среща с пианото. Не бях докосвал пиано няколко месеца.
Докато чакахме да ни се издадат документи, моята майка желаеше да получи професионален съвет от един добър учител. След известно колебание ние се спряхме на името на господин Зомер, който ни бе препоръчан с голям ентусиазъм.
И така маестро Зомер стана моят четвърти учител. Не много надежден учител, защото свиреше небрежно, тъй като нямаше практика., но който твърдеше, че жените са много по-музикални от мъжете. Не беше изненадващо, че „салонът”, където преподаваше приличаше на моден бутик, с чудесии навсякъде.
Аз работих с него няколко седмици; повечето бързи пиеси, но и кратки по възможност.

Накрая в един слънчев ден паспортите и транзитната виза пристигнаха. Майка ми и аз заминахме за Хайфа веднага с влак с престой в Бейрут. Червеният Кръст бе осигурил храна: Майка ми се опита да влезе в контакти с хора, които да се съгласят да разделят разходите за такси до Хайфа. Тя не вярваше, че ще има втори влак и че той ще бъде безплатен. Валеше дъжд. Шофьорът на таксито обеща да ни закара точно до Оскар и Фини.
По време на войната телефонните и телеграфни съобщения бяха безнадеждни. Бе невъзможно да се определи адреса на частен телефонен номер. Всичко, което знаехме е това, че по-младата сестра на майка ми, Фини, бе емигрирала с нейния съпруг за Палестина точно преди избухването на войната. След няколко неуспешни опита да си намери работа /бе почти невъзможно да се намери каквато и да е работа/ те решили да наемат бар в околностите на Хайфа. Първата нощ на нашето пристигане майка ми реши да не ходим на хотел, а нашият сантиментален шофьор да ни закара до площад Фишмаркет, където повечето от баровете, въпреки късния час, бяха все още отворени. Влязохме в първия бар. Той бе сравнително празен и както следващите миришеше на цигари, бира, риба. Следващите два бара изглеждаха по същия начин: мръсни и шумни. Четвъртият току-що затвори. Доближихме се до петия, когато моята майка каза изведнъж с отчаян глас, че е изморена, трябва да се върнем и намерим хотелска стая за мен.

Ние стояхме почти година, след това заминахме за Йерусалим заради славата на Музикалната академия. Професор Шрьодер, ученик на Шнабел, бе неоспорим авторитет по немсикя репертоар и ние, които имахме щастието, да бъдем избрани от него, му дължим много. Госпожа Хермелин имаше красива вила, където тя даваше подслон на няколко преподаватели от академията и препоръчваше ученици. Там имаше отлично пиано Блютнер в една от големите стаи. Моята майка си намери работа в туристическа агенция. Скоро след нашето пристигане аз свирих третия концерт на Бетовен с оркестъра на радио Йерусалим. Това бе моят първи оркестров опит. Бях на 14 години. През следващия сезон имах голямо турне в Южна Африка: 15 концерта с четири различни рецитални програми и пет концерта. След връщането /войната бе току-що завършила/ професор Кестенберг, много уважаван музикант и президент на Палестинския и по-късно ан Израелския филхармоничен оркестър прие да ме прослуша като солист за абонаментни концерти. Получих ангажимент за три последователни сезона, последният от които бе ръководен от Ленард Бърнстейн. Това бе моята първа работа с голям диригент. Концертите се повтаряха два пъти. Реших да замина за Ню Йорк. Преди да напусна Израел, свирих на рецитал на открито за хиляда деца в Дегания Алеф, най-старото поселение. Аз им оставих като подарък моя стар акордеон.

Пристигнах в Ню Йорк в края на лятото на 1946 година. Имах две препоръчителни писма, едно за Артур Шнабел, другото за Владимир Хоровиц. Всяко едно в различни джобове, всяко едно прочетено 15 пъти. Двете писма бяха подписани от Кестенберг. Двамата, поотделно, ми дадоха един и същ съвет. Преподавателската сила и влиятелният музикален дар и ентусиазъм на Владигеров в София бяха ме подготвили пианистично в най-добрата педагогическа традиция. Нужни ми бяха по-щироки знания, повече културна информация и може би опитът на училището, противопоставен на моите частни уроци, един или два конкурса, защо не, и търпение да слушам колкото се може повече музика.
Включих се в конкурса Левънтрит, просто за опит и за предизвикателство, както посъветва господин Хоровиц. Записах се в Музикалното училище Джулиард, определено по онова време /1946-1949/, най-доброто училище в Америка със завиден персонал от преподаватели и много надарени и интересни ученици, много от които свиреха на международната сцена. Аз се записах в класа на Олга Самароф, която заедно с Росина Левин се занимаваха с най-надарените. Също така се записах по композиция и музикален анализ в класа на Персикети, самият отличен композитор, които считаше като необходимост ексцентричните идеи и мислене.

Колко лесно е да се объркват спомени и мислене, въобръжение и гледане, когато човек е и уморен и изнервен, напрегнат и загрижен. Аз седях прикрит, опитвайки се да чувам, нещо повече, опитвайки се да слушам, но всичко звучеше така объркано в главата ми. В един момент чух гласове, идващи от улицата, някои свиреше съвсем чудесно бавната част от сонатата в Си минор от Шопен, или това бе Лист? Сонатата от Лист влизаше в програмата за днес, в същност сега, но тя звучеше толкова далече. В същото време филми, измислени и действителни, прожектирайки моменти от някои концерти, някои звуци, устойчивия спомен за някакво лошо изпълнение, опит за забрава, опит за пропъждане на мисъл, опит за преосмисляне, кое беше правилно и кое погрешно, все още слушане, но сега звуците бягаха от мен, нещо с е случило, не усещах ударите на сърцето си, не можех повече да чуя звук, съзнанието ми бе толкова замъглено, че аз едвам чух приближаването на мъжа, който ме извика след звънеца, какъв звънец? Не чух никакъв звънец. Той се наведе над мен и прошепна/ дали го чух правилно?/
„Вие току-що спечелихте наградата Левънтрит за 1947 година.”
Съзнанието ми експлоадира преди да поставя ръцете си върху клавишите.
В тази секунда се събудих....