|
Павел Минев и духът на музиката
Цигуларят е единственият чужденец, солист на московската филхармония
от Елена ДРАГОСТИНОВА
07/01/2006 - приложението на в. Капитал
Независимо дали свири в България или по света, цигуларят Павел Минев не пропуска да включва в програмата си българска музика. Смята, че това е най-точният начин да докажеш принадлежността си към една национална култура, а не просто да я декларираш в афиш или гръмко изявление.
Роден е в Плевен, учил е в Московската консерватория, сега свири из цяла Русия, в Италия, Кипър, Австрия, Чехия, Полша. Имал е и концерт в прочутата „Карнеги хол“.
Стълбата, която изкачва, е класическа - една след друга идват първите награди на конкурси в България, Чехия, „Чита ди Стреза“ в Италия. Има златен медал на фестивала „Виенявски“, Полша. Макар да знае горчивата истина, че честни конкурси няма и ако все пак има, обективизмът в изкуството е невъзможен, Павел умее да цени наградите като знаци за постигнатото. Отнася се с респект към институциите, които му помагат, и с благодарност към жестовете, които открояват най-добрите сред добрите. През 2002 г. е награден от президента Путин за големи постижения в областта на руската култура и изкуство. Като се имат предвид мащабите на Русия и фактът, че отличените заедно с Павел Минев са общо десет от различни области на културата, става ясно, че този приз е с несъмнена тежест.
След негов концерт в зала „България“ италианското списание „Грация“ го нарече утрешният Паганини. Ако тези ефектни думи, казани тогава за шестгодишното дете, се цитират днес като пророчески, те се отнасят преди всичко за върховете, постигнати в техниката на свирене. Иначе внушенията на неговата музика са резултат от умението му да извади съкровението от дълбочините. В интерпретацията личи рационалността на руската школа, в която цялостният ефект идва като резултат от последователност, търпеливо натрупване и осмисляне.
Павел Минев е единственият чужденец, който работи в Московската филхармония като солист. Този факт го поставя редом с големите Юрий Башмет, Виктор Третяков, Вадим Репин, също солисти на този прочут оркестър.
И днес, както и в предишни епохи, изпълнителят е централна фигура в музиката. На автора остава надеждата за признание в бъдеще време, а на изпълнителя - славата и популярността приживе. Вашият репертоар се опира на класическите ценности, но е отворен и за днешните композитори. Как схващате мисията си на изпълнител?
Главната цел е постигането на музиката. Не се стремя аз да се оглеждам в нея, а обратното - да предам чрез свиренето си нейното съдържание и нейния дух. Един от големите руски художници казва: „Ако мога с изкуството си да променя малко живота, ще съм щастлив.“ Присъединявам се към него.
Вие какво бихте искали да промените?
Нека кажа какво бих искал да постигна. Най-обобщено казано - властването на хуманизма. Не мисля, че е патетично и старомодно. Точно сега ни се налага да се вглеждаме в онова, което преди схващахме като празен лозунг, и да преосмисляме съдържанието му.
Смятате ли, че това е по силите на един изпълнител?
Изпълнителят е в подчинена роля спрямо партитурата, която разшифрова. И ако в тази партитура се съдържа висше откровение, дълбока философия и мъдрост, тогава ролята на интерпретатора е благодатна. В стари времена, когато Сарасате е свирил, той е получавал аплодисменти след всяка част на произведението. Прозвучава експозицията - аплауз. Приключва разработката - отново буря от аплаузи. Приветствано е било самото свирене като изява на сръчността и виртуозността. Мисля, че това време отдавна е отминало. Дошъл е ред да се аплодират идеите в музиката, цялостното внушение. Дори в музика, която традиционно се схваща като възможност да блесне изпълнителската виртуозност - като тази на Паганини например. Ако Паганини с всяка нота и щрих ме заставя да свиря бързо, ефектно, главозамайващо, аз не мога да не се подчиня. Длъжен съм да го следвам. Но това е само повърхността. Публиката ще получи нещо повече от атрактивно преживяване, ако изпълнителят съумее да я убеди, че тази виртуозна изява на човешките възможности не е просто спортна надпревара. Това е изява на романтичната епоха, когато човекът се обръща към човека, за да съизмерва силите си, а не към небето.
След като новите технологии така уютно се настаниха в съдбата на артиста, че се оказаха дори решаващи при неговото представяне, не се ли обезсмисля човешкото усилие?
Имате предвид звукозаписа ли? Да, той наистина може да създаде представи, които са далеч от реалността. Звукозаписната практика е пълна с анекдотични случаи. Например като този, когато един отличен руски оркестър влязъл в престижно студио в САЩ - там, където записва и Джордж Лукас. Музикантите се настанили, започнали да настройват инструментите, поразсвирили се и си дали кратка почивка. Когато се върнали в студиото, за да започнат действителния звукозапис обаче, били изненадани да чуят вече съвършен запис на онова, което изсвирили на репетицията. Инженерите с гордост им представили вече „готов продукт“.
Когато Монсерат Кабайе чула резултата от своето пеене през не особено съвършена апаратура, била потресена. Реакцията и е красноречива: „Аз пея като бик, а през вашите колонки се чувам като Мики Маус.“
Новите технологии могат да те направят и великан, но може и да те провалят. Рано или късно обаче идва и живото изпълнение. Работата е, че докато се стигне до него, звукозаписът презентира артиста и до голяма степен определя ангажиментите му на големите сцени.
Дълъг ли е пътят до авторитетните подиуми?
За таланта, семейната среда, образованието, конкурсите и късмета като че всичко вече е казано. Сега на артиста му се налага да бъде повече от всякога гъвкав в контактите си и става все по-зависим от импресарската машина. Ако трябва да дам пример от своята биография, ще започна с това, че като дете трябваше да се преборя с нежеланието на майка да ме въвлича в трудната музикантска съдба. Като известна цигулкова педагожка вероятно е искала да ме предпази и пощади. Все пак имах малка цигулка играчка, на която ми бе дадена свободата да си фантазирам, че свиря като Паганини. За да покажа желанието си сериозно да се занимавам с музика обаче, трябваше да прибягна до хитрост. Един ден, когато у нас в Плевен се бяха събрали големи цигулкови педагози, сред които и проф. Аврамов, демонстративно разлях млякото си върху масата. Тази детска хитрост ми помогна да привлека вниманието и да заявя пред всички, че искам да свиря. Бях петгодишен. И това бе първата ми решителна стъпка. После се заредиха конкурсите. Победите ми обаче не ми помогнаха пред ръководството на Московската филхармония, те не бяха достатъчен аргумент, за да бъда прослушан и да получа шанс да стана солист на този прочут ансамбъл. Помогна ми личният контакт с Константин Орбелян. И до днес той е моят образец за внимание към солиста, за диригент, който не забива нос в партитурата, а следи ръцете на солиста.
А импресариите?
Те движат живота на музиката - за добро или не. Артистите плащат добри суми, за да присъстват в листите на големите импресарии. И въпреки това нямат гаранция, че това би довело някой ден до изява на сцената. Всяка известна импресарска агенция получава дневно най-малко по 200 плика с биография, диск и заявено желание за сътрудничество от страна на някой изпълнител. Но ако върху плика не е изрично упоменато, че той съдържа и личната препоръка на Клаудио Абадо например, вероятно ще остане неразпечатан. Пазарът вече не реагира на марката „лауреат на конкурси“. Решаващата дума са контактите, мненията, ориентациите чрез пресата.
Ако бяхте и композитор, какво бихте написали за себе си, за да го изпълните?
Обичам усещането, че свиря бързо и блестящо. Но бих написал за себе си нещо, което да прилича на музиката на Мусоргски - автор, който никога не е писал за цигулка, но ме привлича с огромните дълбини, до които достига.
|
[