Callas forever на Дзефирели / Култура и изкуство / Класическа музика

с Фани Ардан и Джеръми Айрънс.
Филмът си струва (ако бях писала снощи след първоначалното впечатление и емоция, щях направо да го определя направо като "прекрасен"

) с няколко неща, които нямат нищо общо с музиката и са от специфичния арсенал на киното.
Разбира се, цялата постройка се крепи, пропита е и е невъзможна без присъствието на гласа на Калас от добрите й години.

За да отбия номера ще спомена играта на Джеръми, който в последно време ме беше разочаровал. Колкото и да съм захласнта по него, признавам, че в последните си няколко филма се задоволяваше благосклонно да присъства на екрана и го понамързяваше да играе, вероятно заради старите лаври.

Тук си направи труда да използва всички възможности на лицето си и на играта с поглед и ролята я направи. Някак си и в неговата игра и в цялата режисура се усещаше особена, топла обич към Калас. Не знам дали Дзефирели е заразил екипа или си дошло от само себе си, но аз поне усетих във филма закрилническа и щадяща обич (като към болно дете) точно към объркания човек Калас, а не стандартното преклонение към дивата, което лесно сменя идола след падането на стария. А във филма става дума именно за времето, когато идолът отдавна вече е паднал и не може да събере парчетата от себе си.

Когато разбрах, че играе Фани Ардан си припомних едрото й, макар и страстно лице и не можех да си представя как ще се справи. Сега не мога да си представя друг възможен избор за тази роля. Мисля, че тя ще остане като червено цвете в нейната черна mantilla

(добре де, подсказвам - от последната сцена на "Кармен"). Игра устремно и с ясно прозиращо желание, което беше заличило всякаква ръжда от рутина в играта й. Разбира се, в цялата й игра е търсен онзи магнетизъм, който ще остане в легендата за Калас може би дори преди гласа й и мисля, че Ардан успя да изрази ако не неговата мощ, то поне чисто вътрешното "намагнитване", което по-късно изригва към публиката. Едновременно с това имаше едно леко, но благодатно туширане на хистеричните прояви от поведението на Калас.

И тук идва нещото, което ме впечатли особено много. Гримът. Това може би не се възприема като най-съществено за един филм, но тук имаше особена стойност. Гримът беше дискретен, на моменти направо незабележим и само в определени сцени гримьорът се бе намесил в търсене само на някои черти от лицето на Калас, които изразяват раздиращо чувство и с които публиката я е запомнила. (Признавам, че не мога да си представя лицето на Калас в момент на ликуване или дори на дребна радост, за мен то е създадено, за да изразява изпепеляващо страдание и вътрешна борба).

Плътната уста на Ардан е благодатна за осъществяване на прилика. В някои сцени гримьорът беше смъкнал леко краищата на устните й в израз на неподвластна на волята мъка.
Само в някои сцена беше търсен ефекта на несъразмерно огромнте й очи.
Само в някои сцени беше наблегнато на тънките, едри, разширени от необуздано страдание ноздри и леко удължен нос.
Само в някои сцени се търсеше прилика с прически и модели, добре познати ни от вестникарски снимки.
И това не беше маймунско подражание и търсене на лесни ефекти, а полъх, усещане за Калас, присъствие на познат парфюм.

За пръв път чух запис от злополучното й турне в Япония. Злополучно според нея. За някои певици онова, което чух би било абсолютен връх в кариерата им. Въпрос на стандарт.

Публиката изчака по месата си да заглъхне арията на Норма и накрая аплодира.

За десерт - диск от годините 1952-59 с нейния глас до среднощ ...

А, да, и честит Ивановден!