|
"СЕДМИЦА ЗА ПРОСВЕТА
М.Аф. Булгаков
Отби се една вечер в ротата нашият военен комисар и ми вика:
– Сидоров!
Отговарям му:
– Аз!
Изгледа ме той изпитателно и пита:
– Ти какво?
– Ами аз нищо.
– Ти неграмотен ли си?
Аз, разбира се:
– Тъй вярно, другарю военком, неграмотен.
Погледна ме той още веднъж и вика:
– Ами щом си неграмотен, ще те пратя довечера на "Травиата".
– Ама, моля ви се, защо? - викам. - Задето съм неграмотен вината не е наша. При стария режим не ни учеха.
А той ми отговаря:
– Глупако! Що се уплаши? Не те наказвам, ами ще ти е от полза. Там ще те просвещават, представление ще гледаш - за свое удоволствие.
Да де, ама ний с Пантелеев от нашта рота се бяхме наканили тази вечер да идем на цирк. Та му викам:
– Не може ли, другарю военком, през градската отпуска да идем на цирк, а не на театър?
– А той присви око и пита:
– На цирк?… Това пък защо?
– Ами много е забавно - викам… - Учен слон ще покажат, и смешници ще има, и френска борба…
Закани ми се той с пръст.
– Ще ти дам аз на тебе един слон - вика! - Несъзнателен елемент! Смешници… смешници! Абе то от теб по-голям смешник има ли, бе селендур? Те слоновете са учени, ама такива като теб, мъко моя, сте ми все неучени! Каква ти е файдата от цирка? А? Пък в театъра хората ще те просвещават… Да ти стане мило и драго… Виж какво, нямам време за дълги разговори… Ето ти билета и марш!
Нямаше как, взех билетчето. Пантелеев, и той неграмотен, също получи билет и тръгнахме. Купихме три фунийки семки и ето ни пред "Пръв съветски театър".
Гледаме, пред кошарата, дето пускат хората - стълпотворение вавилонско. Напират да влязат в театъра. Но освен нашего брата неграмотните дошли и грамотни, повечето госпойци. Една успя да стигне до контрольора, показва му билет, а оня я пита:
– Прощавайте, другарко мадам - вика, - вие грамотна ли сте?
Оная глупачка се докачи:
– Странен въпрос! Грамотна, разбира се. В гимназия съм учила.
– А, в гимназия - рече й контрольорът. - Много ми е приятно. В такъв случай позволете дави пожелая довиждане.
И й взе билета.
– С какво право? - крещи госпойцата. - Как така?
– Ами ей така, много просто, понеже пускаме само неграмотни.
– Но и аз искам да послушам опера или концерт.
– Е, щом искате - рече, - заповядайте в Кавсъюза. Там са ви събрали все грамотни - доктори, фелшари, професори. Седят и пият чай с петмез, понеже на тях купони за захар не им дават, а другарят Куликовски романси им пее.
Та си замина госпойцата с празни ръце.
Виж, нас с Пантелеев веднага ни пуснаха, право в партера ни заведоха и ни настаниха да седнем на втория ред.
Седим.
Представлението още не беше почнало, та излюпихме от скука по фунийка семки. Поседяхме така близо час и половина, най-сетне в театъра се стъмни.
Гледам - на най-важното, на ограденото място се намъква някакъв. С кожено калпаче и с палто. Мустаци, прошарена брадичка и ужасно строг. Качи се и веднага си сложи пенсне.
Питам аз Пантелеев (той може да е неграмотен, но всичко знае):
– Тоя пък кой е?
– Това е - деригентът - вика ми. - Той е тук най-главният. Сериозен господин.
– Ами що са го изтъпанили затворен в кошарката? - питам.
– Ами понеже той тук, в операта, им е най-грамотният. Та за да ни е за пример го изтъпанват.
– Ами тогава що са го курдисали със задника към нас?
– Понеже така му е по-удобно да командва оркестъра!…
– Пък оня, диригентът де, отвори пред себе си някаква книга, погледна в нея, замахна с бяла пръчица и под пода веднага засвириха на цигулки. Жалостиво едно, тъничко, направо да ти се доплаче.
Бе тоя диригент наистина ще да е от най-грамотните, понеже две работи наведнъж върши - хем книгата чете, хем пръчицата размахва. А оркестърът като запердаши. Все по-яко. След цигулките се чуха свирки, след свирките барабани. Театърът като гръмна. Че изведнъж като ревна някъде отдясно… Надникнах в оркестъра и се провикнах:
– Пантелеев, да ме убие Господ, ама това е Ломбард, дето е зачислен в нашия полк на храна.
Надникна и той и вика:
– Да бе, същият! Друг не може така яко да надува тромбона.
Зарадвах се и аз и викам:
– Браво, Ломбард, бис!
Ама цъфна изневиделица един милиционер и право при мен:
– Ще ви помоля, другарю, да не нарушавате тишината.
Е, млъкнахме.
В това време завесата се вдигна и гледаме, на сцената, врява до Бога. Кавалерите със сака, дамите с рокли - танцуват, пеят. Ех, и пийване има, то се знай, пък и карти пляскат.
С една дума - старият режим.
Та там, с другите е и Алфред значи. И той пийва и си замезва. А той, братле, да бил влюбен в оная, в Травиата. Но не го обяснява с думи, ами пее ли, пее. И тя така - с пеене му отговаря. Излиза, че той всякак ще се ожени за нея, да, ама тоя Алфред имал татко на име Любченко. Изеднъж, не щеш ли, във второ действие и той - хоп на сцената. Невисок, но представителен един, побелял, а гласът му силен, гъст, башвтон.
И току му запя на Алфред:
– Бе ти, хубостнико, как тъй забрави милия си роден край?
Пя му, пя му и прати по дяволите всичко, дето Алфред го беше нагласил. В трето действие Алфред се напи от мъка и вдигна на тая своя Травиата страхотен скандал. Яката я нахока, хем пред всички.
Пее:
– Ти - вика - си една никаквица, и аз изобщо, вика, не желая да си имам повече работа с теб.
Тя, разбира се, ревна, олелия, скандал. И тя да вземе от мъка да се поболее в четвърто действие от охтика. Пратиха, разбира се, да викнат доктора.
Идва докторът.
Бе гледам го, уж сюртук носи, ама по всичко личи - нашего брата, пролетарий. Дълга коса, а гласът му кънти като из бъчва.
Отиде при Травиата и запя:
– Бъдете спокойна - вика, - болестта ви е опасна и непременно ще умрете.
Даже рецепта не й написа, само се сбогува и си излезе.
Ех, вижда Травиата, че няма как - ще мре.
Та дойдоха тогава и Алфред, и Любченко, молят я да не мре. Любченко вече си дава съгласието за сватбата. Но вече нищо не става.
– Прощавайте - казва Травиата, - няма как, трябва да умра.
И наистина, попяха си още тримата и Травиата умря.
А диригентът затвори книгта, свали пенснето и излезе. И всички се разотидоха. И това беше.
Рекох си, слава Богу, просветихме се, стига ни толкоз! Скучна история.
И му викам на Пантелеев:
– Е, Пантелеев, хайде утре на цирк.
Легнах си и все сънувам как Травиата пее, а Ломбард се дере на тромбона.
Та отивам на другия ден при военкома и му казвам:
– Разрешете, другарю военком, довечера, през градската отпуска да ида на цирк…
Че като изрева:
– На теб, вика, тия слонове май не ти излизат от ума! Никакви циркове! Не, братле, днес ти си в Совпроф на концерт. Там - вика - другарят Блох ще ви свири с оркестъра си Втора рапсодия.
Направо се втрещих. - "На ти сега едни слонове!" - рекох си.
– Туй какво ще рече - питам, - Ломбард пак ли ще надува тромпета.
– Непременно - отсече.
Втасахме я, прости Господи, накъдето аз, натам и той с неговия тромбон.
Погледнах го и питам:
– Ами утре може ли?
– И утре - вика - не може. Утре ще ви пратя всичките на драма.
– Ами вдругиден?
– Вдругиден сте пак на опера. Изобщо, стига сте се шляли по цирковете - рече. - Сега е седмица на просветата.
Побеснях от тия му приказки. То тъй отърване няма, рекох си. И го питам:
– Вие цялата ни рота ли ще я юркате по тоя начин?
– Защо цялата? Грамотните няма. Грамотният и без Втората рапсодия си е човек на място. Само вас, калпазаните неграмотни. Грамотният да си ходи където си ще.
Тръгнах си аз и се замислих. Разбирам - спукана ми е работата. Излиза, че като си неграмотен, трябва от всяко удоволствие да се откажеш… Мислих, мислих и измислих.
Отивам при военкома и му викам:
– Разрешете да доложа!
– Долагай!
– Разрешете, викам, училището за ограмотяване да посещавам.
Усмихна се военкомът:
– Браво! - И ме записа в училището.
Е, походих аз и какво мислите, абе научиха ме. Та сега никой копче не може да ми каже, понеже съм грамотен."
|
