|
Няма защо да се чудим как в други държави хората с някакви увреждания могат свободно да живеят,да работят,да имат самостоятелен личен живот.Мисля,че умението да си самостоятелен,да имаш самочувствието,че си като другите и да знаеш,че заслужаваш пълноценен живот, се възпитава най-напред в семейството.Когато такъв човек излезе в обществото вече знае какво иска и как да го получи.Тук у нас обаче нещата стоят по съвсм различен начин.Повечето родители гледат “болното” си дете и се посвещават на него,като това означава да правят почти всичко вместо него,да не го пускат само сред опасния свят на здравите,където може да бъде наранено.Може това, което казвам да изглежда прекалено,но не можете да отречете,че при много хора с увреждане е точно така.На повечето родители тук и през ум не им минава,че помощ всъшност е точно това,да те научат да се справяш сам и да се оттеглят.
Аз ходя с канатки,но само на къси разстояния,на по-дълги не мога пеша и ми трябва кола.С градския транспорт ми е невъзможно да се придвижвам, поради тази причина излизам почти само с родителите ми, ако ме кара някой от тях с колата на баща ми.Много години се разправях с тях за това,но те все измисляха причини да не карам кола.Преди около шест години баща ми ми взе една доста стара Lancia май само за да ми затворят устата и взех книжка.(искам да уточня,че проблемът никога не е бил финансов,но за баща ми не и за мен, затова той решаваше кога да вземе кола и каква)Когато все пак взех книжка, мислех,че най-после ще съм самостоятелна и ще ходя, където поискам и когато поискам,че ще се запознавам с хора,ще имам приятели и няма да живея толкова затворен живот.В началото баща ми настояваше да карам само с него, защото съм била още неопитна(огромна моя грешка!), след време колата започна да се разваля често и аз все по-малко я карах,а понеже нямах финансова възможност да я оправя веднага и сама,баща ми го правеше.След всяка нова повреда минаваше все по-дълго време и той не я даваше на сервиз,а когато все пак гоправеше, тя беше наред около един-два месеца и пак същото.Според мен той е гледал да я оправят колкото да ми замаже очите,но не и стабилен ремонт, за да не дава непрекъснато дефекти.Всеки път като я връщашеот ремонт беше минало доста време и аз се чувствах поотвикнала и несигурна в шофирането и пак се возех уж за малко с него,после тя пак се повреждаше и пак чакане с месеци, докато той благоволи да я даде на сервиз
И така това се повтаряше през тези пет години откакто имам книжка и така и не можах да се чувствам сигурна зад волана,а и практически за тези пет години ми се събират около пет-шест месеца каране, иначе тя все е развалена и чака за ремонт.Сега последно се развали ноември м.г. а сега сме юли,не издържам повече,отказвам се!Явно е,че всичко това е много отвратително използване на ситуацията и се прави нарочно, за да не съм никога самостоятелна и да излизам без тях! На някой сега това може да му се струва много смешно и да не ме разбира,но за мен болката от този живот, трупана през годините, е огромна!
Разбира се това нямаше да е така,ако имах добре платена работа и можех да си взема сама нова кола и да си я оправям,да изляза на квартира,да мога да си позволявам да се движа с такси или ако бях малко по-добре и можех да се придвижвам и с градския транспорт и да ходя пеша,тогава те нямаше как да ме задържат около тях и да бъда зависима от тяхната воля и решения, и те да определят какво мога и какво не.Само че нямам всичките тези ресурси, за да се откъсна от тях, а те са ме зграбчили здраво и никога няма да ме пуснат.Чудя се как може да използват това,че трудно ходя и,че в тази държава трудно се намира добра работа за човек като мен, за да ме държат зависима от тях,не разбират ли че така ме осакатяват напълно?Аз ли съм виновна за положението си, за да го използват така и аз да съм принудена да го търпя?
Когато бях студентка, те ме водеха на лекции и ме взимаха,колегите ми си тръгваха на групички заедно, а аз с родителите си,как така да се запознавам с хора и да имам приятели?Знаете ли колко боли да те мъкнат като малко дете,което го водят и взимат от градина?!Никога никой от колегите ми не ме е канил с тях, защото им е неудобно, а и как да ходя с родителите ми като малко дете!А представяте ли си да се запозная с някой мъж и на среща ли да ходя с тях?А у нас е абсурд - те нали са все около мен,само събота и неделя понякога съм сама,но това какво променя?
Живота ми вече си отиде, а не съм го живяла,не издържам повече така,явно те няма да ме пуснат никога, тогава трябва да се пусна аз от тях.Реших да замина за Дома за инвалиди в Стара Загора,не е най-доброто решение и не е живота който искам,но нямам друг изход!
Никога няма да разбера такива родители,защо го правят?Така се чувстват нужни ли или нещо друго,как можеш да осакатяваш живота на детето си от някакви твои нужди?
Имам огромна нужда от помощ!Кажете ми всичко, което ви хрумва,отворена съм за всякакви мнения,предложения,критика....
Може би да разкажа още за себе си и ситуацията около мен:Имам дъщеря,която сега е 19 годишна,разведена съм и освен мен родителите ми издържат и дъщеря ми(поне до сега).Не съм искала да е така,но така се случи,следвах и мислех,че като имам висше образование ще мога по-лесно да си намеря добра работа и да се издържаме с детето ми сами,но не стана така.Ходила съм на много интервюта за работа и все ми отказват по различни причини,единствената работа,която ми предложиха е по една програма за назначаване на хора с увреждане,но на минимална заплата .Договора е за три години и през ноември изтича.Това не реши нищо защото с 200 лв. Не мога да издържам себе си а какво остава и детето.Бяха нужни много пари за курсове,уроци и всякакви неща,които аз не можех да и дам.Ако мислите,че не съм си платила много скъпо за това,грешите.Винаги те са взимали всичките ми пари и пенсията и сега заплатата,казваха,че те ни издържат и мойте пари са нищо ама съм длъжна да поемам задължения за колкото стигат парите ми.Така успяваха,чрез детето и чуството ми за вина,че не мога да го издържам сама да ме манипулират и да ме държат зависима от тях.Не мога да си представя,как при това положение ще събирам пари за ремонт на колата или за нова кола,а с такси още по-малко имам възможност да се движа.Как тогава да излизам и да ходя някъде сама,освен ако имах крила и да летя,би било хубаво ама....
Много ме боли,като си представя как можех да ходя на различни интересни места,да се запознавам с хора,дори на една полянка да отида и ей така да поседя,да си хапна и да се прибера,би било хубаво,но не мога да си позволя даже такива елементарни удоволствия,какво остава за повече!
Такава жестокост не мога да я разбера никога,нито да я оправдая със страх или,че им било тежко да имат “такова” дете,че какво дете съм?Върша повечето домакинска работа и от момиче съм така,а много младежи,които са здрави както е и дъщеря ми не вършат почти нищо в къщи.Ако ние сме някакъв срам и неудобство за родителите си,какво тогава са децата с противообществени прояви или наркоманите,нали и те обаче са деца на своите родители?
Една моя приятелка от дома в Стара Загора скоро каза по телевизията,че е там и заради това да не им е в тежест,а сигурна ли е,че е в тежест на някого? Май в някои случаи не ние сме в тежест на родителите си а те на нас,като ограничават по всякакъв начин самостоятелноста ни и живота ни въобще.
Лошо в случая е,че разните програми за интегриране на хора с увреждане всъшност са,като някои родители,пригодени са да ни дават подаяния на ръка но да сме зависими от тях,а не да се развиваме и да живеем,но за това ми се иска да споделя впечатленията си в друга тема.За хората с някакъв двигателен или друг проблем,които живеят в малките градчета или селата наистина е много пъти по-трудно,но нали разните програмки и помощи трябва да са за всички и да са съобразени с всякакъв начин на живот,ама не са!
За общинско жилище не съм кандидатствала,но ми казаха,че е почти невъзможно без да имам солидни връзки в общината,а и се чака с години.
Благодаря!
|
[