СПОМЕН ЗА ГЕРГАНА

За пръв път я видях някъде през 1984 или 1985 г. Тъкмо се бях уволнил от
казармата.
Мотаех се край пазара "Иван Вазов", когато я мернах. Беше средна на ръст,
слабичка и с прекрасна руса коса, вързана на опашка. Облечена беше изцяло в
черно - явно много добре умееше да съчетава цвета на косата и дрехите си.
Полата й бе доста дълга, някъде до средата между коленете и глезена на левия й
крак.
Десният й крак бе доста по-къс от левия, някъде с 15 сантиметра. Изобщо не
можеше да стигне до земята.
Но най-много ме впечатли това, че късият крак беше бос. Беше през лятото.
Левият крак бе с прекрасна черна обувка с много висок ток, отворена отпред.
Ноктите и на двата крака бяха лакирани в яркочервено.
Десният крак висеше, но глезенът му се виждаше великолепно. Тя вървеше с леки,
алуминиеви патерици, с които си служеше много сръчно. Явно от доста време беше
закъсала с крака, че как иначе?
И докато се чудех как да усмиря туптенето на сърцето ми, тя изчезна.
Следващата събота пак отидох към пазара "Иван Вазов", макар да живеех чак в
"Младост". Цял ден се мотах, изпих сигуро 5 литра бира, преди тя пак да се
появи. Беше абсолютно същата - с висока обувка на левия крак, десният виси
безжизнен, ноктите лакирани, изцяло в червено.
Този път успях да видя и лицето й. Не че беше кой знае каква красавица, но
излъчваше чар. На видима възраст бе към 35 години.
Реших да я последвам отдалече. Тя се отправи по посока на "Витошка" със завидна
бързина. Внезапно се спря да приказва с някаква приятелка. Аз бях на 15-ина
метра назад, притеснен и уплашен спрях и се извърнах, да не би да ме разберат.
Правя се, уж че чакам някого.
След няколко минути се обърнах и я видях в края на улицата. И докато я стигна,
тя зави наляво, по трамвайните релси. Като стигнах и аз дотам, от нея вече
нямаше следа.
Иска ли питане, следващата събота пак цъфнах на пазара. Каква бе изненадата ми,
когато я видях, но този път с обут десен крак. Всъщност и двата крака бяха
обути с някакви високи обувки въпреки адската жега. Нещо като войнишки кубинки.
Този път обаче заедно с нея бе възрастна жена. Изглежда беше майка й, косата й
беше бяла, вероятно някога също е била руса.
Пак тръгнах след нея, т.е. този път след тях. Много често обаче те се спираха.
Момичето с патериците често ръкомахаше, изглежда, че спореше. Просто не можеше
да жестикулира, без да спре, иначе ще изтърве патериците.
Бях далече и не можах да чуя думите. Стори ми се само, че по едно време майката
произнесе името "Гери". Така реших, че младата дама с патериците трябва да се
казва така, т.е. Гергана. От този момент тя стана за мене Гери.
И така всяка събота отивах на пазара "Иван Вазов". Неизменно виждах Гери.
Винаги се появяваше в ранния следобед. Неизменно с черната рокля. Кога с
вероятната си майка, кога сама.
Разлика имаше само в обувките. Когато десният крак бе бос, левият винаги бе с
разкошната отворена обувка с висок ток. Ако и двата крака бяха обути, бяха
неизменно с кубинките. Но дори така десният никога не стигаше до земята.
Лятото мина, дойде есента. неизменно посещавах пазара "Иван Вазов" в съботните
дни. И пак се явяваше винаги Гери. Този път обаче отворената обувка отстъпи
място на затворена, но винаги с висок ток - в случаите, че десният крак беше
бос. Е, вече не бе съвсем бос, слагаше чорапогащник.
Чак през декември, снегът още не беше паднал, установих, че Гери ходи с бос
десен крак само тогава, когато е сама. А когато е с майка си, навлича кубинките.
Забелязах и разлика в походката. Когато бе с бос крак, тя вървеше, сякаш
танцуваше - като някоя примабалерина. С кубинките обаче сякаш ходенето й
доставяше мъчения.
Нямаше кого да питам за Гери, не вървеше, нали ще ме вземат за маниак. Тя със
сигурност познаваше хората на пазара, виждах я онякога да се спира да приказва
с някои от продавачките.
През зимата Гери престана да се появява. Аз нямах пропусната събота на "Иван
Вазов". Но през пролетта, щом се затопли, тя пак се появи в същия вид.
Веднъж, както се мотаех в очакване на Гери, чух две продавачки да си говорят за
нея, поне така си мисля, макар да не произнесоха никакво име.
"Горката", каза едната бабка. "Колко ли още време ще се мъчи с този крак."
"Майка й не й дава мира", каза другата. Все й пили на главата да й ампутират
крака и да си сложи протеза. Но тя все си мисли, че ще стане някаква
операция..."
В този момент Гери се появи с майка си. Двете жени веднага мвлъкнаха. Но когато
отминаха, продавачките продължиха разговора си.
"Ей, вече десет години я виждам тука, все е така. Кракът й така и не зарасна",
каза едната бабка. Другата мълчеше.
аз проздължавах визитите си на пазара. НАучих вече наизуст част от маршрута на
Гери. Идваше някъде откъм "Емил Марков" с автобус, слизаше на пазара,
продължаваше по трамвая до "Витошка", и завиваше по релсите наляво. И докато
стигна и аз дотам, тя изчезваше.
Следващото ли, по-следващото ли лято на ъгъла при завоя на трамвая направиха
кафене. Реших веднъж да чака Гери там. И тя не само мина оттам, ами и седна в
кафенето. Беше сама и съответно десният крак беше бос. Тя подпря патериците на
масата и кръстоса късия крак върху здравия.
Успях скришом да разгледам видимите части от краката й. Те бяха като изваяни, с
прекрасни глезени. Какво ли й се бе случило, че така го бе закъсала?
Кафенето бе на самообслужване, имаше само продавач. Внезапно чух глас:
Извинете, бихте ли ми взели едно кафе, ще ви го платя. Минаха пет минути,
докато разбера, че вика мене - други клиенти нямаше.
Ича си хас да не й взема кафе. Отказах предложените ми пари. След няколко
настоявания Гери каза: "Добре, следващия път аз ще почерпя." Изпи си кафето,
грабна патериците и си тръгна. След минута и аз изскочих навън, но както
винаги, Гери вече бе изчезнала.
няколко съботи поред ходих в кафенето, за да я види и да ми предложи кафе. Но
нея я нямаше.
Чак следващото лято я видях на пазара. Вече не си спомням дали на мен ми
омръзна да ходя там, дали пък Гери бе престанала да минава.
Така или иначе, тя мина покрай мене с неотразимата си походка, защото беше сама
и десният й крак пак беше бос. Но не ме забеляза и продължи пътя си.
И пак двете продавачки се заприказваха.
"Май нещата тръгнали на зле. Щели да й режат крака", каза едната.
"Не думай, ма!", отвърна другата.
"Говорих с майка й. И то щели да го режат много нависоко, почти без чукан ще
остане и няма да може да си слага протеза."
"Тц-тц-тц, тя омъжена ли е?"
"Не бе, кой ще я вземе такава! А и като й махнат крака, съмсем за нищо няма да
става."
Сърцето ми затуптя като бясно. Тръгнах подир Гери, виждах я в края на улицата.
Но тя пак изчезна зад завоя.
От този ден престанах да я виждам. Ходих редовно на пазара, но от нея нямаше и
следа. Мотаех се и около онези две бабки, но не чух нищо.
Междувременно станаха промени, дойде демокрацията, комунистите бяха натирени,
както казваха от СДС-то. Аз обаче си живеех с мечтата да мерна поне веднъж
Гери. Но тя се бе разтопила в София, дали не се бе преместила някъде? Бяха ли й
отрязали крака, не бяха ли?
Един ден седях в едно от многото нови кафенета, някъде на "Патриарха". Бе ранен
следобед и освен мене нямаше никой.
Внезапно чух глас: Младежо, ще ми донесете ли отвътре едно кафе, ще ви го платя?
Обърнах се и не можах да повярвам на очите си. Гери! Бе седнала на масата, къмв
която бях с гръб. Бе подпряла патериците си, но понеже имаше дълги покривки, не
можах да й видя краката.
Донесох й кафе. Отново отказах да взема парите. Този път обаче тя не каза, че
ще ме почерпи следващия път.
Най-после се осмелих и реших да й припомня как веднъж пихме кафе на завоя при
"Витошка" и пазара "Иван Вазов". "Не си спомням, но сигурно е така. Някога
живеех в района, но е било преди да стане...", започна тя и внезапно млъкна.
"Кое да стане?", запитах аз развълнуван.
"Не, не нищо, обърках се", каза Гери.
Разгледах я поне отстрани. Пак беше изцяло в чмерно,у със същите патерици.
Изражението на лицето й обаче бе визимо променено. Седнах да си пия кафето и с
нетърпение очаквах Гери да стане, за да й видя поне отдалеч краката.
Тя обаче явно не бързаше. После на масата й седна някаква нейна приятелка.
Побъбриха си, посмяха се и след 1 час решиха да стават.
И тогава едва не получих инфаркт.
Гери грабна патериците, изправи се и видях, че десният й крак вече не виси -
него просто го нямаше. На левия крак пак беше сложила разкошна обувка с много
висок ток, отворена, ноктите лакирани в яркочервено. Но само с един крак!
Макар да бе изцяло в черно, този път полата й бе значително по-къса. Тя едва
покриваше коляното. Но не видях никаква следа от чукан.
Сетих се - от онзи разговор на бабичките, когато чух, че ще й режат крака, бяха
минали 6-7 години. И за да не носи протеза, наистина трябва или въобще да няма
чукан, или да е много къс.
Но не можех да хукна подир нея. Трябваше да си платя, иначе щяха да ме бият.
Съответно тръгнах всяка събота към това кафене. Но от Гери - ни следа.
Видях я пак и това бе за последно. Беше през 1998 г. - добре помня, защото
стана вечерта, след като бихме ЦСКА с 5:0. ние - това сме "Левски".
Бях на мача и после отидох при един приятел на "Дондуков", близо до Раковски.
Точно до мен спря едно такси. Вратата до шофьора се отвори, оттам първо се
подадоха две патерици. А после излезе Гери и с грациозна походка се отправи по
посока към ЦУМ.
Тръгнах след нея, но внезапно някой ме потупа по гърба. "Айде бе, Ники, колко
ще те чакаме, вече повръщаме. Чорбата отдавна не са яли такъв бой!"
Беше Емо - най-лютият левскар,когото съм познавал.
успях да проследя само как Гери се отдалечаваше от мен - с един-единствен крак,
с много висок ток, лакирани в яркочервено нокти и с походка като на пантера.
И оттогава само я сънувам. Вече пет години.

Добре бе да му се невидяло...що не се запозна с нея!? Просто това не мога да го разбера....само краката й ли те интересуваха?

Аз преди 8 години бях изправена пред подобна ситуация, и спечелих незаменим приятел. Понякога си струва да рискуваш да те помислят за откачен...

Поздрави!

може ли? може ли? може ли? А?

И какъв е твоят случай? би ли споделила?

Дано скоро пак я срещнеш...
Късмет!

...Вампирите излизат само нощем...

Да, дано имаш късмет! Впрочем, помня една хубава цветарка близо до Попа, която имаше един крак и нямаше дефицит от почитатели, ама това преди много години.

Не е лошо.
Още повече, че по целия свят, включително у нас, има хора, наричани devotee. Та тези хора си падат по жени инвалиди - най-често такива без един крак. В Сащ и Западна Европа, че дори и в Русия, те са много популярни. У нас обаче това все още е тема табу.
Това е много тежко и за жените инвалиди, които не могат да се срещат с обожатели, или, ако случайно могат, трябва да се крият накрай света.
Лично аз познавам едно красиво момиче от Бояна. Тоя е без един крак. Техните непрекъснато я карат да носи протеза. Но тя не ще, защото много я боляло. Само че тя почти не напуска квартала - най-много до някое кафене край ханчето.
Да не говорим за облеклото й - рокля, дълга до глезените, да не би някой да види нещо, не каквото трябва.
Но тези хора са като всички нас - те имат правото не само да харесват, но и ДА БЪДАТ ХАРЕСВАНИ, без да се срамуват от недъга си.
Така че това за Гери не е чудно, стига да е вярно.
Какво ще кажете?

Естествено,че заслужават да бъдат харесвани-моето мнение е,че не трябва да бъдат обичани заради проблемите си повече от останалите(Макар че в много случаи такива хора имат страхотен характер,което поне според мен е и най-важно)-както е в случая с тези "devotee";или пък по-малко-както е в повечето случаи у нас.У нас май предразсъдаците,както и комерсиалното възприемане на нещата(Да се гледа на първо физическото/външността),все още са в повече-и в този смисъл е съвсем разбираемо,че повечето не само се срамуват,но и вероятно съвсем са се отказали да търсят подобни контакти.

Просто защото въпросната цветарка до Попа ми харесваше, смятах че и останалите момчета и мъже я харесват. Впрочем, това очевидно бе факт - тя имаше доста мъже-приятели; и у някои от моята момчешка компания предизвикваше явен (но несподелян) интерес. Та не бих се съгласил, че у нас хората с увреждания се харесват по-малко, а бих казал че това харесване не получава гласност, че се крие. (Уви, възрастовата разлика между нея и мене бе 20 и повече години, та бе немислимо да действам по подбудите си. Ето ми извинението...) Съгласен съм, че у нас предразсъдъците имат по-голяма сила.

Душевната й сила, спокойствието и дори веселостта й, невероятната упоритост да води нормален и полезен живот бяха достатъчно силно въздействащи. Така си обяснявах привличането си към нея. Но психиката е странно нещо и омесва уж душевното обаяние (вашето “въпреки”) с физическото желание (“поради”-то, което приписвате на devotee-тата). Още повече, че към душевните качества в нейния случай се прибавяше физическа красота и грация. А оттам до имагинерните разголвания, водещи до неминуемото сблъскване с факта, че тя имаше един крак, разстоянието е кратко. Оттам пък разстоянието до “дивотии”-ските мисли (чудесно звучи тая дума devotee на български!) също бе кратко.

В тая връзка, струва ми се, би било интересно да проследим къде водят двата аргумента - за това да бъдат харесвани хората с увреждания въпреки уврежданията си, спрямо за това да бъдат харесвани заради уврежданията си.

Ако имах увреждане и научех, че съм харесван (с всичките полови препратки на думата “харесван”) въпреки него, наред с поласкаването бих се и обидил. Щом увреждането е част от мен, а ме харесват въпреки него, значи не ме харесват изцяло и начисто. Лошо!

Ако пък ме харесват заради увреждането, пак бих се уплашил. Що за странни хора могат да ме желаят по чисто физически признаци, без да ме опознаят. (Макар, че мъжете са си способни на именно това чисто физическо реагиране, което пък причинява болка на жените... Но стига с тези екзистенциални отклонения!) Бих се чувствал просто като придатък към увреждането си. Пак лошо!

Та “златната среда” и тук има място. Но както и да въртя аргумента в главата си, тая “златна среда” пада някъде в кварталите на умерените “дивотии”. Да, екстремните “дивотии” са отблъскващи фетишизатори на уврежданията, които ги възбуждат. Но пък онези, които не са “дивотии”, а ухажват партньори с увреждания въпреки тези увреждания ми напомнят на едновремешните комунисти, които водеха булки, одобрени “по класово-партийни критерии”. Напомня ми и за случаи, в които мои познати са сключвали бракове с най-близки приятели (приятелки) и чак после са откривали, че в най-интимните моменти присъствието (отсъствието) на страст е много важно, и че в повечето платонически приятелства именно страстта липсва.

Много дълго стана, а го и доизяснявах на себе си пишейки, но просто исках да кажа - за да може връзка между човек с увреждане и такъв (такава) без увреждане да е пълноценна, в нея май трябва да има и малко “дивотия”. Но нищо чудно да не сте съгласни и да намерите, че съм прекалено субективен.

Не коментирах становището ви, че поради предразсъдъците и повърхностното физическо възприемане хората с увреждания са се отказали да търсят човешка топлота. Съгласен съм изцяло. Същевременно, явно и “дивотии”-те губят от своята свитост и страх да бъдат набедени като шарени врабчета. Какво да се прави, свит народ сме си! Но поне в конкретния случай може би някакъв диалог между хората с увреждания и “дивотии”-те би бил полезен и за двете групи. Но дали или не, и ако “да” - то какъв, а и до каква степен подобен диалог би бил здравословен и равностоен в българските условия, не знам.

Да,всъщност аз лично съм съгласен с по-голямата част от казаното.
За криенето на въпросното харесване сигурно е така.Просто поради онзи комерсиален признак и предразсъдаци,за които стана дума,хората(Наистина грозно,но факт) може би си казват:"Леле,какво ли ще кажат другите,ако ме видят да излизат с такъв човек,ще кажат,че съм паднал доста ниско" и т.н.Разбира се,от такъв вид харесване няма никаква полза,първо защото не е напълно искрено,и второ защото в крайна сметка човекът,към когото е насочено,така и не разбира за него.
За харесването въпреки нещо(В случая уврежданията) вярно,че понякога не е съвсем приятно,но реално погледнато не би трябвало да има проблем,защото идеални хора няма и човек винаги харесва въпреки определени неща.
Наистина за да харесваш такъв човек защото виждаш някакви изключителни духовни качества е хубаво и макар наистина пак да влиза леко в графата "дивотий",тъкмо това е приемливият вариант,златната среда.Лично аз ги деля на два типа("дивотий"-те)-едните са тези,които харесват заради духовните качества,а самите увреждания не играят съществена роля,и другите са вече извратеният вариант,който,разбира се,поне аз не мога да приема-харесването на такъв човек точно заради физическите му особенности.
Разбира се,лошото е,че човек никога не може да бъде сигурен точно на кой тип е попаднал.Може би и това е една от причините за нниската активност в тази насока сред хората с увреждания(Но при всички случаи смятам,че това би трябвало да се промени).