СПОМЕН ЗА ГЕРГАНА

За пръв път я видях някъде през 1984 или 1985 г. Тъкмо се бях уволнил от
казармата.
Мотаех се край пазара "Иван Вазов", когато я мернах. Беше средна на ръст,
слабичка и с прекрасна руса коса, вързана на опашка. Облечена беше изцяло в
черно - явно много добре умееше да съчетава цвета на косата и дрехите си.
Полата й бе доста дълга, някъде до средата между коленете и глезена на левия й
крак.
Десният й крак бе доста по-къс от левия, някъде с 15 сантиметра. Изобщо не
можеше да стигне до земята.
Но най-много ме впечатли това, че късият крак беше бос. Беше през лятото.
Левият крак бе с прекрасна черна обувка с много висок ток, отворена отпред.
Ноктите и на двата крака бяха лакирани в яркочервено.
Десният крак висеше, но глезенът му се виждаше великолепно. Тя вървеше с леки,
алуминиеви патерици, с които си служеше много сръчно. Явно от доста време беше
закъсала с крака, че как иначе?
И докато се чудех как да усмиря туптенето на сърцето ми, тя изчезна.
Следващата събота пак отидох към пазара "Иван Вазов", макар да живеех чак в
"Младост". Цял ден се мотах, изпих сигуро 5 литра бира, преди тя пак да се
появи. Беше абсолютно същата - с висока обувка на левия крак, десният виси
безжизнен, ноктите лакирани, изцяло в червено.
Този път успях да видя и лицето й. Не че беше кой знае каква красавица, но
излъчваше чар. На видима възраст бе към 35 години.
Реших да я последвам отдалече. Тя се отправи по посока на "Витошка" със завидна
бързина. Внезапно се спря да приказва с някаква приятелка. Аз бях на 15-ина
метра назад, притеснен и уплашен спрях и се извърнах, да не би да ме разберат.
Правя се, уж че чакам някого.
След няколко минути се обърнах и я видях в края на улицата. И докато я стигна,
тя зави наляво, по трамвайните релси. Като стигнах и аз дотам, от нея вече
нямаше следа.
Иска ли питане, следващата събота пак цъфнах на пазара. Каква бе изненадата ми,
когато я видях, но този път с обут десен крак. Всъщност и двата крака бяха
обути с някакви високи обувки въпреки адската жега. Нещо като войнишки кубинки.
Този път обаче заедно с нея бе възрастна жена. Изглежда беше майка й, косата й
беше бяла, вероятно някога също е била руса.
Пак тръгнах след нея, т.е. този път след тях. Много често обаче те се спираха.
Момичето с патериците често ръкомахаше, изглежда, че спореше. Просто не можеше
да жестикулира, без да спре, иначе ще изтърве патериците.
Бях далече и не можах да чуя думите. Стори ми се само, че по едно време майката
произнесе името "Гери". Така реших, че младата дама с патериците трябва да се
казва така, т.е. Гергана. От този момент тя стана за мене Гери.
И така всяка събота отивах на пазара "Иван Вазов". Неизменно виждах Гери.
Винаги се появяваше в ранния следобед. Неизменно с черната рокля. Кога с
вероятната си майка, кога сама.
Разлика имаше само в обувките. Когато десният крак бе бос, левият винаги бе с
разкошната отворена обувка с висок ток. Ако и двата крака бяха обути, бяха
неизменно с кубинките. Но дори така десният никога не стигаше до земята.
Лятото мина, дойде есента. неизменно посещавах пазара "Иван Вазов" в съботните
дни. И пак се явяваше винаги Гери. Този път обаче отворената обувка отстъпи
място на затворена, но винаги с висок ток - в случаите, че десният крак беше
бос. Е, вече не бе съвсем бос, слагаше чорапогащник.
Чак през декември, снегът още не беше паднал, установих, че Гери ходи с бос
десен крак само тогава, когато е сама. А когато е с майка си, навлича кубинките.
Забелязах и разлика в походката. Когато бе с бос крак, тя вървеше, сякаш
танцуваше - като някоя примабалерина. С кубинките обаче сякаш ходенето й
доставяше мъчения.
Нямаше кого да питам за Гери, не вървеше, нали ще ме вземат за маниак. Тя със
сигурност познаваше хората на пазара, виждах я онякога да се спира да приказва
с някои от продавачките.
През зимата Гери престана да се появява. Аз нямах пропусната събота на "Иван
Вазов". Но през пролетта, щом се затопли, тя пак се появи в същия вид.
Веднъж, както се мотаех в очакване на Гери, чух две продавачки да си говорят за
нея, поне така си мисля, макар да не произнесоха никакво име.
"Горката", каза едната бабка. "Колко ли още време ще се мъчи с този крак."
"Майка й не й дава мира", каза другата. Все й пили на главата да й ампутират
крака и да си сложи протеза. Но тя все си мисли, че ще стане някаква
операция..."
В този момент Гери се появи с майка си. Двете жени веднага мвлъкнаха. Но когато
отминаха, продавачките продължиха разговора си.
"Ей, вече десет години я виждам тука, все е така. Кракът й така и не зарасна",
каза едната бабка. Другата мълчеше.
аз проздължавах визитите си на пазара. НАучих вече наизуст част от маршрута на
Гери. Идваше някъде откъм "Емил Марков" с автобус, слизаше на пазара,
продължаваше по трамвая до "Витошка", и завиваше по релсите наляво. И докато
стигна и аз дотам, тя изчезваше.
Следващото ли, по-следващото ли лято на ъгъла при завоя на трамвая направиха
кафене. Реших веднъж да чака Гери там. И тя не само мина оттам, ами и седна в
кафенето. Беше сама и съответно десният крак беше бос. Тя подпря патериците на
масата и кръстоса късия крак върху здравия.
Успях скришом да разгледам видимите части от краката й. Те бяха като изваяни, с
прекрасни глезени. Какво ли й се бе случило, че така го бе закъсала?
Кафенето бе на самообслужване, имаше само продавач. Внезапно чух глас:
Извинете, бихте ли ми взели едно кафе, ще ви го платя. Минаха пет минути,
докато разбера, че вика мене - други клиенти нямаше.
Ича си хас да не й взема кафе. Отказах предложените ми пари. След няколко
настоявания Гери каза: "Добре, следващия път аз ще почерпя." Изпи си кафето,
грабна патериците и си тръгна. След минута и аз изскочих навън, но както
винаги, Гери вече бе изчезнала.
няколко съботи поред ходих в кафенето, за да я види и да ми предложи кафе. Но
нея я нямаше.
Чак следващото лято я видях на пазара. Вече не си спомням дали на мен ми
омръзна да ходя там, дали пък Гери бе престанала да минава.
Така или иначе, тя мина покрай мене с неотразимата си походка, защото беше сама
и десният й крак пак беше бос. Но не ме забеляза и продължи пътя си.
И пак двете продавачки се заприказваха.
"Май нещата тръгнали на зле. Щели да й режат крака", каза едната.
"Не думай, ма!", отвърна другата.
"Говорих с майка й. И то щели да го режат много нависоко, почти без чукан ще
остане и няма да може да си слага протеза."
"Тц-тц-тц, тя омъжена ли е?"
"Не бе, кой ще я вземе такава! А и като й махнат крака, съмсем за нищо няма да
става."
Сърцето ми затуптя като бясно. Тръгнах подир Гери, виждах я в края на улицата.
Но тя пак изчезна зад завоя.
От този ден престанах да я виждам. Ходих редовно на пазара, но от нея нямаше и
следа. Мотаех се и около онези две бабки, но не чух нищо.
Междувременно станаха промени, дойде демокрацията, комунистите бяха натирени,
както казваха от СДС-то. Аз обаче си живеех с мечтата да мерна поне веднъж
Гери. Но тя се бе разтопила в София, дали не се бе преместила някъде? Бяха ли й
отрязали крака, не бяха ли?
Един ден седях в едно от многото нови кафенета, някъде на "Патриарха". Бе ранен
следобед и освен мене нямаше никой.
Внезапно чух глас: Младежо, ще ми донесете ли отвътре едно кафе, ще ви го платя?
Обърнах се и не можах да повярвам на очите си. Гери! Бе седнала на масата, къмв
която бях с гръб. Бе подпряла патериците си, но понеже имаше дълги покривки, не
можах да й видя краката.
Донесох й кафе. Отново отказах да взема парите. Този път обаче тя не каза, че
ще ме почерпи следващия път.
Най-после се осмелих и реших да й припомня как веднъж пихме кафе на завоя при
"Витошка" и пазара "Иван Вазов". "Не си спомням, но сигурно е така. Някога
живеех в района, но е било преди да стане...", започна тя и внезапно млъкна.
"Кое да стане?", запитах аз развълнуван.
"Не, не нищо, обърках се", каза Гери.
Разгледах я поне отстрани. Пак беше изцяло в чмерно,у със същите патерици.
Изражението на лицето й обаче бе визимо променено. Седнах да си пия кафето и с
нетърпение очаквах Гери да стане, за да й видя поне отдалеч краката.
Тя обаче явно не бързаше. После на масата й седна някаква нейна приятелка.
Побъбриха си, посмяха се и след 1 час решиха да стават.
И тогава едва не получих инфаркт.
Гери грабна патериците, изправи се и видях, че десният й крак вече не виси -
него просто го нямаше. На левия крак пак беше сложила разкошна обувка с много
висок ток, отворена, ноктите лакирани в яркочервено. Но само с един крак!
Макар да бе изцяло в черно, този път полата й бе значително по-къса. Тя едва
покриваше коляното. Но не видях никаква следа от чукан.
Сетих се - от онзи разговор на бабичките, когато чух, че ще й режат крака, бяха
минали 6-7 години. И за да не носи протеза, наистина трябва или въобще да няма
чукан, или да е много къс.
Но не можех да хукна подир нея. Трябваше да си платя, иначе щяха да ме бият.
Съответно тръгнах всяка събота към това кафене. Но от Гери - ни следа.
Видях я пак и това бе за последно. Беше през 1998 г. - добре помня, защото
стана вечерта, след като бихме ЦСКА с 5:0. ние - това сме "Левски".
Бях на мача и после отидох при един приятел на "Дондуков", близо до Раковски.
Точно до мен спря едно такси. Вратата до шофьора се отвори, оттам първо се
подадоха две патерици. А после излезе Гери и с грациозна походка се отправи по
посока към ЦУМ.
Тръгнах след нея, но внезапно някой ме потупа по гърба. "Айде бе, Ники, колко
ще те чакаме, вече повръщаме. Чорбата отдавна не са яли такъв бой!"
Беше Емо - най-лютият левскар,когото съм познавал.
успях да проследя само как Гери се отдалечаваше от мен - с един-единствен крак,
с много висок ток, лакирани в яркочервено нокти и с походка като на пантера.
И оттогава само я сънувам. Вече пет години.

Добре бе да му се невидяло...що не се запозна с нея!? Просто това не мога да го разбера....само краката й ли те интересуваха?

Аз преди 8 години бях изправена пред подобна ситуация, и спечелих незаменим приятел. Понякога си струва да рискуваш да те помислят за откачен...

Поздрави!

може ли? може ли? може ли? А?

И какъв е твоят случай? би ли споделила?

Дано скоро пак я срещнеш...
Късмет!

...Вампирите излизат само нощем...

Да, дано имаш късмет! Впрочем, помня една хубава цветарка близо до Попа, която имаше един крак и нямаше дефицит от почитатели, ама това преди много години.

Не е лошо.
Още повече, че по целия свят, включително у нас, има хора, наричани devotee. Та тези хора си падат по жени инвалиди - най-често такива без един крак. В Сащ и Западна Европа, че дори и в Русия, те са много популярни. У нас обаче това все още е тема табу.
Това е много тежко и за жените инвалиди, които не могат да се срещат с обожатели, или, ако случайно могат, трябва да се крият накрай света.
Лично аз познавам едно красиво момиче от Бояна. Тоя е без един крак. Техните непрекъснато я карат да носи протеза. Но тя не ще, защото много я боляло. Само че тя почти не напуска квартала - най-много до някое кафене край ханчето.
Да не говорим за облеклото й - рокля, дълга до глезените, да не би някой да види нещо, не каквото трябва.
Но тези хора са като всички нас - те имат правото не само да харесват, но и ДА БЪДАТ ХАРЕСВАНИ, без да се срамуват от недъга си.
Така че това за Гери не е чудно, стига да е вярно.
Какво ще кажете?

Естествено,че заслужават да бъдат харесвани-моето мнение е,че не трябва да бъдат обичани заради проблемите си повече от останалите(Макар че в много случаи такива хора имат страхотен характер,което поне според мен е и най-важно)-както е в случая с тези "devotee";или пък по-малко-както е в повечето случаи у нас.У нас май предразсъдаците,както и комерсиалното възприемане на нещата(Да се гледа на първо физическото/външността),все още са в повече-и в този смисъл е съвсем разбираемо,че повечето не само се срамуват,но и вероятно съвсем са се отказали да търсят подобни контакти.

Просто защото въпросната цветарка до Попа ми харесваше, смятах че и останалите момчета и мъже я харесват. Впрочем, това очевидно бе факт - тя имаше доста мъже-приятели; и у някои от моята момчешка компания предизвикваше явен (но несподелян) интерес. Та не бих се съгласил, че у нас хората с увреждания се харесват по-малко, а бих казал че това харесване не получава гласност, че се крие. (Уви, възрастовата разлика между нея и мене бе 20 и повече години, та бе немислимо да действам по подбудите си. Ето ми извинението...) Съгласен съм, че у нас предразсъдъците имат по-голяма сила.

Душевната й сила, спокойствието и дори веселостта й, невероятната упоритост да води нормален и полезен живот бяха достатъчно силно въздействащи. Така си обяснявах привличането си към нея. Но психиката е странно нещо и омесва уж душевното обаяние (вашето “въпреки”) с физическото желание (“поради”-то, което приписвате на devotee-тата). Още повече, че към душевните качества в нейния случай се прибавяше физическа красота и грация. А оттам до имагинерните разголвания, водещи до неминуемото сблъскване с факта, че тя имаше един крак, разстоянието е кратко. Оттам пък разстоянието до “дивотии”-ските мисли (чудесно звучи тая дума devotee на български!) също бе кратко.

В тая връзка, струва ми се, би било интересно да проследим къде водят двата аргумента - за това да бъдат харесвани хората с увреждания въпреки уврежданията си, спрямо за това да бъдат харесвани заради уврежданията си.

Ако имах увреждане и научех, че съм харесван (с всичките полови препратки на думата “харесван”) въпреки него, наред с поласкаването бих се и обидил. Щом увреждането е част от мен, а ме харесват въпреки него, значи не ме харесват изцяло и начисто. Лошо!

Ако пък ме харесват заради увреждането, пак бих се уплашил. Що за странни хора могат да ме желаят по чисто физически признаци, без да ме опознаят. (Макар, че мъжете са си способни на именно това чисто физическо реагиране, което пък причинява болка на жените... Но стига с тези екзистенциални отклонения!) Бих се чувствал просто като придатък към увреждането си. Пак лошо!

Та “златната среда” и тук има място. Но както и да въртя аргумента в главата си, тая “златна среда” пада някъде в кварталите на умерените “дивотии”. Да, екстремните “дивотии” са отблъскващи фетишизатори на уврежданията, които ги възбуждат. Но пък онези, които не са “дивотии”, а ухажват партньори с увреждания въпреки тези увреждания ми напомнят на едновремешните комунисти, които водеха булки, одобрени “по класово-партийни критерии”. Напомня ми и за случаи, в които мои познати са сключвали бракове с най-близки приятели (приятелки) и чак после са откривали, че в най-интимните моменти присъствието (отсъствието) на страст е много важно, и че в повечето платонически приятелства именно страстта липсва.

Много дълго стана, а го и доизяснявах на себе си пишейки, но просто исках да кажа - за да може връзка между човек с увреждане и такъв (такава) без увреждане да е пълноценна, в нея май трябва да има и малко “дивотия”. Но нищо чудно да не сте съгласни и да намерите, че съм прекалено субективен.

Не коментирах становището ви, че поради предразсъдъците и повърхностното физическо възприемане хората с увреждания са се отказали да търсят човешка топлота. Съгласен съм изцяло. Същевременно, явно и “дивотии”-те губят от своята свитост и страх да бъдат набедени като шарени врабчета. Какво да се прави, свит народ сме си! Но поне в конкретния случай може би някакъв диалог между хората с увреждания и “дивотии”-те би бил полезен и за двете групи. Но дали или не, и ако “да” - то какъв, а и до каква степен подобен диалог би бил здравословен и равностоен в българските условия, не знам.

Да,всъщност аз лично съм съгласен с по-голямата част от казаното.
За криенето на въпросното харесване сигурно е така.Просто поради онзи комерсиален признак и предразсъдаци,за които стана дума,хората(Наистина грозно,но факт) може би си казват:"Леле,какво ли ще кажат другите,ако ме видят да излизат с такъв човек,ще кажат,че съм паднал доста ниско" и т.н.Разбира се,от такъв вид харесване няма никаква полза,първо защото не е напълно искрено,и второ защото в крайна сметка човекът,към когото е насочено,така и не разбира за него.
За харесването въпреки нещо(В случая уврежданията) вярно,че понякога не е съвсем приятно,но реално погледнато не би трябвало да има проблем,защото идеални хора няма и човек винаги харесва въпреки определени неща.
Наистина за да харесваш такъв човек защото виждаш някакви изключителни духовни качества е хубаво и макар наистина пак да влиза леко в графата "дивотий",тъкмо това е приемливият вариант,златната среда.Лично аз ги деля на два типа("дивотий"-те)-едните са тези,които харесват заради духовните качества,а самите увреждания не играят съществена роля,и другите са вече извратеният вариант,който,разбира се,поне аз не мога да приема-харесването на такъв човек точно заради физическите му особенности.
Разбира се,лошото е,че човек никога не може да бъде сигурен точно на кой тип е попаднал.Може би и това е една от причините за нниската активност в тази насока сред хората с увреждания(Но при всички случаи смятам,че това би трябвало да се промени).

Да, вярно винаги става така, че харесваме въпреки някои неща, защото идеални хора няма. Забелязвам и друг пропуск в снощната си логика - докато е хубаво човек да е харесван "поради", вместо "въпреки", в последното се крие опасността хората с увреждания да придобият нереалистични надежди спрямо devotee-тата.

Препрочитайки казаното дотук забелязвам, че плоскостта “дивотий”-хора с увреждания не е особено плодотворна. Да, и двете групи имат проблеми с интимността. Но проблемите на първите са коренно различни по природа и стойност от тези на вторите.

Едно е да си “начешеш крастата” (ако ще това да е усложнено от особената, трудна за задоволяване природа на нагона), докато във всички останали отношения си равнопоставен в обществото.

Съвсем друго е да разрешиш проблематиката на интимните си отношения по пътя на придобиването на този огромен възел от неща, наречен “равностойно положение”. Това е по-похвално, по социално полезно, както и неизмеримо по-трудно в българските условия днес.

(Впрочем, не съм като едновремешните мизерници, гдето дебнеха за “признаци на морално разложение”. Нямам нищо против това някой да си начеше крастата. Щом е намерил съгласен “чесач” и не пречи на трети страни, да му е сладко! Но смятам, че едни истински стойностни и истински взаимни отношения следва да почиват на реално равенство. В българските условия такова равенство няма. На практика devotee-тата са “по-равни” - и то доста! - от хората с увреждания. В това е проблемът и трагедията и на едните, и на другите. Но далеч повече на другите, отколкото на едните...)

Devotee-те искат хората с увреждания да им се идентифицират и да им пристанат. Останалото е въпрос на лични виждания и избор. Да - някои devotee-та може и да са причастни към по-широките проблеми на хората с увреждания. Не виждам нищо лошо в това (макар че съм мнителен спрямо всякакви задни мисли). Но в края на краищата тази причастност на devotee-тата към проблемите на хората с увреждания е изборна за тях - равностойна на дилемката да ремонтираш ли колата или да гледаш телевизия. Тя не е поставена пред тях като нещо за преодоляване от самата съдба.

А от гледището на хората с увреждания, що се отнася до интимните им отношения, те искат да са свободни да общуват със, и да избират измежду, целия спектър от евентуални партньори. Доколкото devotee-те съставляват част (макар и миниатюрна) от тоя спектър, това им дава някакъв шанс да бъдат избрани от хората с увреждания. Предвид по-малостойностните им нужди това следва да ги задоволява.

Моментът, в който хората с увреждания може да се впуснат в разсъжденията, в които се впуснах снощи (т. е., дали поне в чисто полово измерение отношенията с devotee няма да са по-удовлетворителни, отколкото с не-devotee) следва да настъпи едва след придобиване на равнопоставеност.

Това "закъсала го е" ми звучи малко грубо. Леко насмешливо така.

Отначало започва добре, грабва те, напрежението расте, като че ли ще се разплачеш, но накрая оставаш разочарован. Този разказ заслужава по-добър финал.

И да си тъп, пак можеш да порежеш някой.

Дора остава една от най-хубавите жени, които съм виждал. За жалост,
когато я виждах ежедневно бях само хлапенце. Но видяното определи мечтите ми за цял живот.

Беше цветарка. Частничка. Работеше в София на ъгъла на Графа и
Патриарха -- диагонално срещу Попа. Фактически, "те" цялото време я
местеха -- от първото и магазинче (на днешното място на Булгартабак)
в ОФ-клубче отсреща (дето днес е някакъв базар), оттам в една днешна
книжарничка до рибаря, после пак в ОФ-клубчето, после на Римската
стена -- все насам-натам. Но най-дълго се задържа в ОФ-клубчето...

За първи път я видях някъде преди -- ще ви излъжа -- 40 години. Тя "прашеше" по Графа и аз, сепнат, попитах баба си кога ще и порасте нов крак, да замести "счупения." Помня, че много се замислих върху това, че отрязан крак не пораства отново, че не е като порязан пръст. Казаха ми, че заради това, че е еднокрака, Дора била "нещастница." Видехме ли я, все ставаше дума за "горката," "бедната"... Влезехме ли в дюкянчето й да се наредим
за цветя -- я за учителката на 15 септември, я за някоя задушница, хората вътре я наричаха инвалидка: "Инвалидке, това, инвалидке онова." Казаха ми, че така се говорело на "сакати хора" -- през 50-те, 60-те г. явно думата е била знак на някакво уважение към тях, или пък просто е била приета. Но и до днес думата ме кара да тръпна... Тогава и научих, че освен "инвалидка" тя си има свое име -- Дора.

А я виждах ден през ден. Тя тогава да е била на 25-тина, 30-тина години. Все
ми правеше впечатление, че пращи с енергия -- хич не ми се виждаше
нещастна... Един ден вървя към Графа, а тя ме задминава. Усмихна ми
се и се поглези с мене -- като с малко момченце. А аз
точно като малко момченце се отнасям мнително и я гледам изпод вежди
(поне така си представям). Тя ми се разхили много, после отмина. А аз
се развълнувах, че ме е забелязала и се поразстроих. И сега бих се
поразстроил малко нещо, само дето такова нещо никога няма и да се
случи на дъртак като мен.

Та, както БНБ преди години си имаше "собствено становище за
стойността на лева спрямо други валути," аз пък си разработих
собствено становище за Дора и нейната "нещастност." То се състоеше в
това, че нещастност няма, а виж жар за живот -- има. То само да я
погледне човек ставаше ясно. Първо, тя си беше с хубава фигура и
красиво волно лице. Второ, дух имаше за трима.

Беше височка (е, на мен така ми се виждаше) и фина жена. Кракът и
(сега единствен, преди ляв) бе мускулест, тънък в горния край. Долу
имаше длъжко ходило, мускулесто, с дълги пръсти и интересни кокали.
Таз широк, за носене и раждане правен. Корем свит, плосък. Хубави
гърди, игриви, слезнали ниско, свободни. Между тях -- избелели лунички.

Ходейки с патерици, Дора имаше ръцете на спортист. Яка работа бяха -- не дебели като на културист, ама съъ силни преплетени мишци. А дланите и бяха като на мъж грапави и едри. Но на дългите пръсти имаше дълги, извити, изящни нокти. Тъмноруса беше, с ярки и хубави тъмносиньо-сиви очи. Лъвица!

Сега, ако сте като мене, ще знаете, че лицето прави жената. Айде,
може да не е кой знае каква в други отдели, ама хубаво лице някак
замазва постнотията другаде. Дора имаше правилни черти, но с
изпъкнали скули и извити вежди -- уж все въпросително те гледа.
Оттогава, погледне ли ме дама въпросително, готов съм на момента да и
пристана. Предизвикателно някак ми се струва. И на Вас, може би, не
знам... Хубави мигли имаше, дълги и руси. И клепачи готини -- току ги
спусне и те погледне скромно и срамежливо изпод тях -- ще се стопиш,
сто процента гарантирам. Косата и беше права, висеше надолу до под
рамената. Тъмноруса беше.

Да-а-а... еднокраки каки с патерици... Имаше ги доста тогаз. Тц-тц-тц... Ходиш, ходиш из Софията -- и хоп, изскочи някоя отнякъде. Я с една патерица, я с две. Я млада, я (по-често) стара. Помня една кака -- още гимназистка да е била. По Алабинска върви от Витошка към Колоните, с доста по-стар мъж -- баща и ли, що ли. Чурулика му, хилят се. А вместо крак, под лявото и коляно виси прегънат нагоре и назад отрязък. И с рокличка си ходи, моля, без чорап! С една патерица. Доста геройско впечатление ми направи. А
другарката (щото ние с класа на кино Благоев) на висок глас: "Айде сега, всички сте я зяпнали таз несретница, та ще я глътнете! Не ви е срам, мискини такива! (пляс!, пляс!, пляс!) Не знаете ли, че по сакат човек се не зяпа!"

Една друга дама помня, в Банки беше, лятос някъде през ония години. С две патерици ходи, ама тържествено и гордо като царица. Кооператорка ще да е била, както на времето им викаха селянките. Тридесет и пет, четиридесет годишна. С басмена рокля. Кой знае коя вършачка и беше изяла крака. Ама ти цялата да я изядеш с очи -- пращеше с гордост и (е, макар и само десетина годишен, не съм бил евнух, зер) и секс-апил.

И постепенно тия геройски каки изчезнаха. Тръгнаха да носят изкуствени крака. Ох, почти пак да забравя пък аз... Вие младите дървен крак знаете ли що е? Не? Ами прът с гумичка накрая -- бастун направо, но в горния му край слагат остатъка от крака. Ми то и с тях имаше по някоя дама да се види, особено по селата...

Да, ама Дора никога не взе изкуствен крак. Може би към момента,
когато ги пуснаха тя вече не бе способна да се възползва. (Знам, че
протезирането не стане ли в срок година-две, забрави изкуствен крак...)
Може би тя се и радваше, че е специална, че радост и възторг раздава.
А коя жена не обича да се покаже като специална, уникална...

Един ден към края на 60-те гледам Дора с една патерица. Бре! Нямаше я грацията на двете патерици, ама затова пък имаше някаква по-голяма сила и мощ в походката и. Патерицата беше дълга -- ча-а-ак до подмишницата, че и башка малко. Повдигни се Дора, приподскочи на крачето -- и преплува върху патерицата опъвайки крака напред. Видиш ли я отляво -- походка като на куцаща двукрака жена. С време стана много добра с една патерица. Като ходи, от кракатата страна хич няма да кажеш, че е еднокрака. Хем неравностите на походката изглади та стана като сърна, хем свободна ръка имаше. А на патеричата ръка -- черна шофьорска ръкавица, от онези с кръгли дупчици по пръстите, дето по западните реклами от 60-те разни пичове ги носеха да си пушат цигарите.

То не само ръкавицата и беше вносна, ами и доста от гардероба. Явно
имаше си Дора почитатели батковци, които и носеха по туй-онуй. Все
с "клинове" ходеше. Клинове ли? Ами като днешните Ликра-гащи. Тънки,
тънки, памучни, като чорапи, ега ти, с презрамчица под ходилото, та
да не тръгнат нагоре. Празният крачол го вдигне и дръпне яко по
безкраката си кълка, изглади го, изглади с ръка -- и айде в гащите изотгоре. А кога носеше мъжки панталон (то по онова време дамски не предлагаха) ще вземе десния крачол, та ще го подгъне по ръба и ще го пусне да влезе в панталона изпод колана от дясната страна. По повечко крачол оставяше да виси.

Мини-жуповете (мини-поли за онези родени след 60-те) излязоха на мода
баш по онова време. И гледам един ден, по Международния фестивал на
прогресивната младеж и студентството в 1968 г. -- Дора пред магазина
си с мини-рокля убиец! Виси и накриво полата на бежовата рокля --
нали крак няма отдясно, та да дърпа материала -- ама това си е чар...Красавица!

Косата и не винаги беше естествен цвят и форма. Поне веднъж я гледам
излиза от фризьорницата до дюкянчето -- косата й черна я направили,
тъмно кестенява. И я топирали -- на купа сено седи, така де се каже.
Врат като Нефертити...

Някъде към 1971 Дора изчезна. Няма я. В ОФ-клубчета -- нищо освен по някой лозунг -- я за българо-съветска дружба, я да убиваме мухите -- враг на
хигиената, я да вдигаме акции против пиянството.

Ама скоро отново я открих. Накараха ме да напазарувам на Римската
стена и аз какво да правя... Отивам -- и първият човек, който виждам
е Дора. Лафи със звънкия си глас за футбол нещо с някакъв чичка. После стана, събра цветя и едно-друго, взе патерицата -- и до някакъв Трабантутник син, комби. Октваря го, натоварва стоката, сяда отпред и -- яко дим. Е**х
му мамата! Тя и кола кара с един крак! Отивам на другия ден --
Трабант като Трабант, бе! Само дето номерът му с "И" за "инвалид."

Питам ескперта по коли Нецо в клас

-- Абе, Нецо, теа Трабанти със скорости ли са или как?

-- Ми да, бе, ски го па тоа, ми ти как си мислиш че са!

-- Ми просто се чуда. Значи повечето западни коли, такова, с
автоматик също ги прават, та може би и Трабанта, а..?

-- Ти па, ти от коя планета падна, бе!? Трабант автоматик! Ха! Тоа че
ме затрие от смех!

Прочетох си, какво съм написал горе. Май малко на лека жена съм я
изкарал Дора. Наконтена, засукана, предизвикателна. А не беше хич
така. Тя май някакъв футболист си имаше за гадже, не знам, право да
си кажа. Верно, на стената и все ЦСКА-календари имаше. Слухове
доста из махалата, ама за ушите на големите -- аз квото дочуя, дочуя.
А квото изпусна може по-важната част да е било. С годините взех да се
страхувам, че ако изявя някакъв интерес към куцата цветарка, ще ме
вземат за перверт, за отрепка някаква. Страх ме беше от това, па и
срам -- гонят връстниците двукраки мадами (ние така им викахме на
мацките тогава), а аз? Слухтя за някаква куца еднокрака, ега ти -- па
и стара колко майка ми. Всеки случай, помня жените из махалата май
много я мразеха. Дали не се страхуваха мъжете им да не тръгнат по
нея?

Трамвай и бил отрязъл крака -- на сами тоя Граф, дето работеше.
Трябва скоро преди да я видя за пръв път да е станало. Имала си мъж,
родили си две деца -- момче и щерка. Та Дора и там мъжа и -- той след като останала еднокрака за живот не издържа, избягва от нея, мухльото му тъп! И тя си остава сама жена с две деца да гледа и с един крак, и частничка на връх всичко, та да я гонят милиционерите. Това е героизъм, хора! Героизъм! Горе
съм казал -- жените обичат да ги зяпат. Да, ама и не! Не по всяко
време, не просто защото си различна и нищо не можеш направи да се
промениш. И цялото това време да си весела, със звънък глас, да се
гледаш, да се обличаш прилично, да ходиш на учителски срещи, да
възпитаваш децата, домашни да правиш, гозби да им готвиш...

Мина време, преместиха Дора в едно малко дворче дето днес служи
като вход на някаква кръчма в двора лятос. Седи си, вече по-улегнала
на възраст -- и си продава цветята. Пак с клин, отново с две
патерици. Похабена ми се видя жената, позамръкнала, поуморена. То на
млади години доста подскачане на крак беше паднало, та сега май си го
плащаше с артрити и ревматизми. Едно пет-десет годин по-стара от
възрастта си изглеждаше. После пак я видях един-два пъти. Все по-грохнала, но все още с хубаво гордо лице, ярки очи и весеч, приповдигащ глас.

София, сами края на 1995. Сняг, студ, инфлация. Сред
некролозите на кино Дружба -- днес Одеон -- сина на Дора. Явно сектант станал нещо, кришнар. Името му индийско беше. От Мама и сестрата беше подписан некролога. След година -- пак некролог, възпоменание за смъртта му.
Пак от Мама и сестрата. Оттогава Дора не съм я виждал. И некролози повече никакви. От време на време се сещам за нея, без мисълта ми да има някаква нишка. Освен тая нишка, че бабите излязоха прави. Тая вдъхновителна личност, тая бодра и борбена жена наистина се оказа една нещастница, една мъченица...

Мисля си, че ще съм спокойна само когато знам, че човекът,до мен е спрял да забелязва недъга ми. Тогава няма вече заради/въпреки. Но в началото си прав. Няма начин поне за известно време да не те виждат като "мацката със слуховите апарати" или "момчето с инвалидната количка". Разликата я има и се натрапва, човешко е да забелязваш, че някой е различен.

Тук може би си струва да видиш по-скоро една друга тема в клуба -- "Знаете ли вие, здравите" от DEMENTOR.

Знаеш ли, че вчера май я мернах твоята Гери. Ходих на пазара в Илиянци и видях жена на близо 50 г., руса, с много приятно лице. Също като твоята Гери, облечена изцяло в черно, само че с бутош с токче - все пак зима е. Мисля, че с нея бе едно момиче на около 20 г., също русо - може да й е дъщеря.
Хубава жена, наистина. И не изглежда остаряла.
С една дума, става. Дано я срещнеш.