Да, вярно винаги става така, че харесваме въпреки някои неща, защото идеални хора няма. Забелязвам и друг пропуск в снощната си логика - докато е хубаво човек да е харесван "поради", вместо "въпреки", в последното се крие опасността хората с увреждания да придобият нереалистични надежди спрямо devotee-тата.

Препрочитайки казаното дотук забелязвам, че плоскостта “дивотий”-хора с увреждания не е особено плодотворна. Да, и двете групи имат проблеми с интимността. Но проблемите на първите са коренно различни по природа и стойност от тези на вторите.

Едно е да си “начешеш крастата” (ако ще това да е усложнено от особената, трудна за задоволяване природа на нагона), докато във всички останали отношения си равнопоставен в обществото.

Съвсем друго е да разрешиш проблематиката на интимните си отношения по пътя на придобиването на този огромен възел от неща, наречен “равностойно положение”. Това е по-похвално, по социално полезно, както и неизмеримо по-трудно в българските условия днес.

(Впрочем, не съм като едновремешните мизерници, гдето дебнеха за “признаци на морално разложение”. Нямам нищо против това някой да си начеше крастата. Щом е намерил съгласен “чесач” и не пречи на трети страни, да му е сладко! Но смятам, че едни истински стойностни и истински взаимни отношения следва да почиват на реално равенство. В българските условия такова равенство няма. На практика devotee-тата са “по-равни” - и то доста! - от хората с увреждания. В това е проблемът и трагедията и на едните, и на другите. Но далеч повече на другите, отколкото на едните...)

Devotee-те искат хората с увреждания да им се идентифицират и да им пристанат. Останалото е въпрос на лични виждания и избор. Да - някои devotee-та може и да са причастни към по-широките проблеми на хората с увреждания. Не виждам нищо лошо в това (макар че съм мнителен спрямо всякакви задни мисли). Но в края на краищата тази причастност на devotee-тата към проблемите на хората с увреждания е изборна за тях - равностойна на дилемката да ремонтираш ли колата или да гледаш телевизия. Тя не е поставена пред тях като нещо за преодоляване от самата съдба.

А от гледището на хората с увреждания, що се отнася до интимните им отношения, те искат да са свободни да общуват със, и да избират измежду, целия спектър от евентуални партньори. Доколкото devotee-те съставляват част (макар и миниатюрна) от тоя спектър, това им дава някакъв шанс да бъдат избрани от хората с увреждания. Предвид по-малостойностните им нужди това следва да ги задоволява.

Моментът, в който хората с увреждания може да се впуснат в разсъжденията, в които се впуснах снощи (т. е., дали поне в чисто полово измерение отношенията с devotee няма да са по-удовлетворителни, отколкото с не-devotee) следва да настъпи едва след придобиване на равнопоставеност.

Това "закъсала го е" ми звучи малко грубо. Леко насмешливо така.

Отначало започва добре, грабва те, напрежението расте, като че ли ще се разплачеш, но накрая оставаш разочарован. Този разказ заслужава по-добър финал.

И да си тъп, пак можеш да порежеш някой.

Дора остава една от най-хубавите жени, които съм виждал. За жалост,
когато я виждах ежедневно бях само хлапенце. Но видяното определи мечтите ми за цял живот.

Беше цветарка. Частничка. Работеше в София на ъгъла на Графа и
Патриарха -- диагонално срещу Попа. Фактически, "те" цялото време я
местеха -- от първото и магазинче (на днешното място на Булгартабак)
в ОФ-клубче отсреща (дето днес е някакъв базар), оттам в една днешна
книжарничка до рибаря, после пак в ОФ-клубчето, после на Римската
стена -- все насам-натам. Но най-дълго се задържа в ОФ-клубчето...

За първи път я видях някъде преди -- ще ви излъжа -- 40 години. Тя "прашеше" по Графа и аз, сепнат, попитах баба си кога ще и порасте нов крак, да замести "счупения." Помня, че много се замислих върху това, че отрязан крак не пораства отново, че не е като порязан пръст. Казаха ми, че заради това, че е еднокрака, Дора била "нещастница." Видехме ли я, все ставаше дума за "горката," "бедната"... Влезехме ли в дюкянчето й да се наредим
за цветя -- я за учителката на 15 септември, я за някоя задушница, хората вътре я наричаха инвалидка: "Инвалидке, това, инвалидке онова." Казаха ми, че така се говорело на "сакати хора" -- през 50-те, 60-те г. явно думата е била знак на някакво уважение към тях, или пък просто е била приета. Но и до днес думата ме кара да тръпна... Тогава и научих, че освен "инвалидка" тя си има свое име -- Дора.

А я виждах ден през ден. Тя тогава да е била на 25-тина, 30-тина години. Все
ми правеше впечатление, че пращи с енергия -- хич не ми се виждаше
нещастна... Един ден вървя към Графа, а тя ме задминава. Усмихна ми
се и се поглези с мене -- като с малко момченце. А аз
точно като малко момченце се отнасям мнително и я гледам изпод вежди
(поне така си представям). Тя ми се разхили много, после отмина. А аз
се развълнувах, че ме е забелязала и се поразстроих. И сега бих се
поразстроил малко нещо, само дето такова нещо никога няма и да се
случи на дъртак като мен.

Та, както БНБ преди години си имаше "собствено становище за
стойността на лева спрямо други валути," аз пък си разработих
собствено становище за Дора и нейната "нещастност." То се състоеше в
това, че нещастност няма, а виж жар за живот -- има. То само да я
погледне човек ставаше ясно. Първо, тя си беше с хубава фигура и
красиво волно лице. Второ, дух имаше за трима.

Беше височка (е, на мен така ми се виждаше) и фина жена. Кракът и
(сега единствен, преди ляв) бе мускулест, тънък в горния край. Долу
имаше длъжко ходило, мускулесто, с дълги пръсти и интересни кокали.
Таз широк, за носене и раждане правен. Корем свит, плосък. Хубави
гърди, игриви, слезнали ниско, свободни. Между тях -- избелели лунички.

Ходейки с патерици, Дора имаше ръцете на спортист. Яка работа бяха -- не дебели като на културист, ама съъ силни преплетени мишци. А дланите и бяха като на мъж грапави и едри. Но на дългите пръсти имаше дълги, извити, изящни нокти. Тъмноруса беше, с ярки и хубави тъмносиньо-сиви очи. Лъвица!

Сега, ако сте като мене, ще знаете, че лицето прави жената. Айде,
може да не е кой знае каква в други отдели, ама хубаво лице някак
замазва постнотията другаде. Дора имаше правилни черти, но с
изпъкнали скули и извити вежди -- уж все въпросително те гледа.
Оттогава, погледне ли ме дама въпросително, готов съм на момента да и
пристана. Предизвикателно някак ми се струва. И на Вас, може би, не
знам... Хубави мигли имаше, дълги и руси. И клепачи готини -- току ги
спусне и те погледне скромно и срамежливо изпод тях -- ще се стопиш,
сто процента гарантирам. Косата и беше права, висеше надолу до под
рамената. Тъмноруса беше.

Да-а-а... еднокраки каки с патерици... Имаше ги доста тогаз. Тц-тц-тц... Ходиш, ходиш из Софията -- и хоп, изскочи някоя отнякъде. Я с една патерица, я с две. Я млада, я (по-често) стара. Помня една кака -- още гимназистка да е била. По Алабинска върви от Витошка към Колоните, с доста по-стар мъж -- баща и ли, що ли. Чурулика му, хилят се. А вместо крак, под лявото и коляно виси прегънат нагоре и назад отрязък. И с рокличка си ходи, моля, без чорап! С една патерица. Доста геройско впечатление ми направи. А
другарката (щото ние с класа на кино Благоев) на висок глас: "Айде сега, всички сте я зяпнали таз несретница, та ще я глътнете! Не ви е срам, мискини такива! (пляс!, пляс!, пляс!) Не знаете ли, че по сакат човек се не зяпа!"

Една друга дама помня, в Банки беше, лятос някъде през ония години. С две патерици ходи, ама тържествено и гордо като царица. Кооператорка ще да е била, както на времето им викаха селянките. Тридесет и пет, четиридесет годишна. С басмена рокля. Кой знае коя вършачка и беше изяла крака. Ама ти цялата да я изядеш с очи -- пращеше с гордост и (е, макар и само десетина годишен, не съм бил евнух, зер) и секс-апил.

И постепенно тия геройски каки изчезнаха. Тръгнаха да носят изкуствени крака. Ох, почти пак да забравя пък аз... Вие младите дървен крак знаете ли що е? Не? Ами прът с гумичка накрая -- бастун направо, но в горния му край слагат остатъка от крака. Ми то и с тях имаше по някоя дама да се види, особено по селата...

Да, ама Дора никога не взе изкуствен крак. Може би към момента,
когато ги пуснаха тя вече не бе способна да се възползва. (Знам, че
протезирането не стане ли в срок година-две, забрави изкуствен крак...)
Може би тя се и радваше, че е специална, че радост и възторг раздава.
А коя жена не обича да се покаже като специална, уникална...

Един ден към края на 60-те гледам Дора с една патерица. Бре! Нямаше я грацията на двете патерици, ама затова пък имаше някаква по-голяма сила и мощ в походката и. Патерицата беше дълга -- ча-а-ак до подмишницата, че и башка малко. Повдигни се Дора, приподскочи на крачето -- и преплува върху патерицата опъвайки крака напред. Видиш ли я отляво -- походка като на куцаща двукрака жена. С време стана много добра с една патерица. Като ходи, от кракатата страна хич няма да кажеш, че е еднокрака. Хем неравностите на походката изглади та стана като сърна, хем свободна ръка имаше. А на патеричата ръка -- черна шофьорска ръкавица, от онези с кръгли дупчици по пръстите, дето по западните реклами от 60-те разни пичове ги носеха да си пушат цигарите.

То не само ръкавицата и беше вносна, ами и доста от гардероба. Явно
имаше си Дора почитатели батковци, които и носеха по туй-онуй. Все
с "клинове" ходеше. Клинове ли? Ами като днешните Ликра-гащи. Тънки,
тънки, памучни, като чорапи, ега ти, с презрамчица под ходилото, та
да не тръгнат нагоре. Празният крачол го вдигне и дръпне яко по
безкраката си кълка, изглади го, изглади с ръка -- и айде в гащите изотгоре. А кога носеше мъжки панталон (то по онова време дамски не предлагаха) ще вземе десния крачол, та ще го подгъне по ръба и ще го пусне да влезе в панталона изпод колана от дясната страна. По повечко крачол оставяше да виси.

Мини-жуповете (мини-поли за онези родени след 60-те) излязоха на мода
баш по онова време. И гледам един ден, по Международния фестивал на
прогресивната младеж и студентството в 1968 г. -- Дора пред магазина
си с мини-рокля убиец! Виси и накриво полата на бежовата рокля --
нали крак няма отдясно, та да дърпа материала -- ама това си е чар...Красавица!

Косата и не винаги беше естествен цвят и форма. Поне веднъж я гледам
излиза от фризьорницата до дюкянчето -- косата й черна я направили,
тъмно кестенява. И я топирали -- на купа сено седи, така де се каже.
Врат като Нефертити...

Някъде към 1971 Дора изчезна. Няма я. В ОФ-клубчета -- нищо освен по някой лозунг -- я за българо-съветска дружба, я да убиваме мухите -- враг на
хигиената, я да вдигаме акции против пиянството.

Ама скоро отново я открих. Накараха ме да напазарувам на Римската
стена и аз какво да правя... Отивам -- и първият човек, който виждам
е Дора. Лафи със звънкия си глас за футбол нещо с някакъв чичка. После стана, събра цветя и едно-друго, взе патерицата -- и до някакъв Трабантутник син, комби. Октваря го, натоварва стоката, сяда отпред и -- яко дим. Е**х
му мамата! Тя и кола кара с един крак! Отивам на другия ден --
Трабант като Трабант, бе! Само дето номерът му с "И" за "инвалид."

Питам ескперта по коли Нецо в клас

-- Абе, Нецо, теа Трабанти със скорости ли са или как?

-- Ми да, бе, ски го па тоа, ми ти как си мислиш че са!

-- Ми просто се чуда. Значи повечето западни коли, такова, с
автоматик също ги прават, та може би и Трабанта, а..?

-- Ти па, ти от коя планета падна, бе!? Трабант автоматик! Ха! Тоа че
ме затрие от смех!

Прочетох си, какво съм написал горе. Май малко на лека жена съм я
изкарал Дора. Наконтена, засукана, предизвикателна. А не беше хич
така. Тя май някакъв футболист си имаше за гадже, не знам, право да
си кажа. Верно, на стената и все ЦСКА-календари имаше. Слухове
доста из махалата, ама за ушите на големите -- аз квото дочуя, дочуя.
А квото изпусна може по-важната част да е било. С годините взех да се
страхувам, че ако изявя някакъв интерес към куцата цветарка, ще ме
вземат за перверт, за отрепка някаква. Страх ме беше от това, па и
срам -- гонят връстниците двукраки мадами (ние така им викахме на
мацките тогава), а аз? Слухтя за някаква куца еднокрака, ега ти -- па
и стара колко майка ми. Всеки случай, помня жените из махалата май
много я мразеха. Дали не се страхуваха мъжете им да не тръгнат по
нея?

Трамвай и бил отрязъл крака -- на сами тоя Граф, дето работеше.
Трябва скоро преди да я видя за пръв път да е станало. Имала си мъж,
родили си две деца -- момче и щерка. Та Дора и там мъжа и -- той след като останала еднокрака за живот не издържа, избягва от нея, мухльото му тъп! И тя си остава сама жена с две деца да гледа и с един крак, и частничка на връх всичко, та да я гонят милиционерите. Това е героизъм, хора! Героизъм! Горе
съм казал -- жените обичат да ги зяпат. Да, ама и не! Не по всяко
време, не просто защото си различна и нищо не можеш направи да се
промениш. И цялото това време да си весела, със звънък глас, да се
гледаш, да се обличаш прилично, да ходиш на учителски срещи, да
възпитаваш децата, домашни да правиш, гозби да им готвиш...

Мина време, преместиха Дора в едно малко дворче дето днес служи
като вход на някаква кръчма в двора лятос. Седи си, вече по-улегнала
на възраст -- и си продава цветята. Пак с клин, отново с две
патерици. Похабена ми се видя жената, позамръкнала, поуморена. То на
млади години доста подскачане на крак беше паднало, та сега май си го
плащаше с артрити и ревматизми. Едно пет-десет годин по-стара от
възрастта си изглеждаше. После пак я видях един-два пъти. Все по-грохнала, но все още с хубаво гордо лице, ярки очи и весеч, приповдигащ глас.

София, сами края на 1995. Сняг, студ, инфлация. Сред
некролозите на кино Дружба -- днес Одеон -- сина на Дора. Явно сектант станал нещо, кришнар. Името му индийско беше. От Мама и сестрата беше подписан некролога. След година -- пак некролог, възпоменание за смъртта му.
Пак от Мама и сестрата. Оттогава Дора не съм я виждал. И некролози повече никакви. От време на време се сещам за нея, без мисълта ми да има някаква нишка. Освен тая нишка, че бабите излязоха прави. Тая вдъхновителна личност, тая бодра и борбена жена наистина се оказа една нещастница, една мъченица...

Мисля си, че ще съм спокойна само когато знам, че човекът,до мен е спрял да забелязва недъга ми. Тогава няма вече заради/въпреки. Но в началото си прав. Няма начин поне за известно време да не те виждат като "мацката със слуховите апарати" или "момчето с инвалидната количка". Разликата я има и се натрапва, човешко е да забелязваш, че някой е различен.

Тук може би си струва да видиш по-скоро една друга тема в клуба -- "Знаете ли вие, здравите" от DEMENTOR.

Знаеш ли, че вчера май я мернах твоята Гери. Ходих на пазара в Илиянци и видях жена на близо 50 г., руса, с много приятно лице. Също като твоята Гери, облечена изцяло в черно, само че с бутош с токче - все пак зима е. Мисля, че с нея бе едно момиче на около 20 г., също русо - може да й е дъщеря.
Хубава жена, наистина. И не изглежда остаряла.
С една дума, става. Дано я срещнеш.