|
Нещо се случи в българското кино. Нещо се случи.
Ето тук отвореното писмо на режисьора на филма:
Копирам го и тук за тези които няма да кликнат на линка.
Има неща които не са вярване и не си мислете, че като не ги виждате тези неща не съществуват. Завирането на главата в земята не решава проблемите. Убиването на вестоносеца на лошите новини няма по-добър ефект.
На сайта има още и коментари. Някои са интересни.
-------------------------------------------------------------
ОТВОРЕНО ПИСМО
ДО МЕДИИТЕ
ДО ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ АГЕНЦИИ , ВЕДОМСТВА И ИНСТИТУЦИИ
ДО НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ
ДО ВСИЧКИ, КОИТО НЕ СА ГЛЕДАЛИ ФИЛМА “BAKLAVA”
От Алексо Петров,
продуцент и режисьор на българският игрален филм „Baklava”
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,
Това писмо е провокирано от една медийна изява на загрижени и възмутени граждани от „порнографските клипчета с български сираци” появили се напоследък в интернет / http://www.focus-news.net/?id=n856434 /,
както и от някои коментари под същите тези клипчета в българските видео сайтове / http://www.vbox7.com/play:47b3b31b, http://www.vbox7.com/play:770e4358 /
Става въпрос за трейлърите и промо-клиповете на българският игрален филм „Baklava”, качени и разпространили се в YouTube, Vbox7, Clip4e, GoogleVideo и други...
Признавам си - този път не успях да въздържа гнева и отвращението си и ще се опитам да бъда поне толкова искрен, безкомпромисен и директен колкото и във „Baklava”.
Като продуцент и режисьор на филма аз изразявам не само собствената си позиция на гражданин и мислещ човек, но и тази на хората от екипа и организациите които стоят зад проекта „Baklava” / http://b-a-k-l-a-v-a.blogspot.com /:
-Лост Вулгарос продъкшънс
-Фондация “Креативен център за обмен - България”
-Червен кръст - Бургас
-Филмова компания “Две и половина”
-сдружение против насилието в училищата „Лумена”
По време на потготовката и снимките на филма помагаха също така държавни служители, общински съветници, главни редактори на печатни издания, директори на: училище, дом за култура, читалище, полицейско управление, летище, противопожарна отбрана и... обикновени бачкатори от Бургас, Меден рудник, Царево, Варна и София.
Същите тези хора, които за огромно съжалeние може би няма да видят филма, поради цитираната по-горе „загриженост” на някои институции и медии...
Такъв най-малкото странен и различен филм не би бил възможен по критериите на Българската Национална Телевизия и Националния Филмов Център, където всяка година хитреците, които са в комисията разменят субсидии със тези, които са в комисията на следващата и след това си се самонаграждават по българските фестивали. А зрителите обръщат поглед на другата страна когато чуят за български филм...Позната родна картинка.
Но не самия филм, а пътуването, приключението е наи-важното за мен и за всички нас от екипа, но най-вече за децата от Дома в Бургас, за самодейците от театралния състав на Царево, за актьорите и приятелите - за всички които се докоснаха до магията и се оставиха тя да ги води...Поне за осем седмици.
Влизам за първи път в Дома (“Ал. Георгиев – Коджакефалията” – Бургас), във фойето насядали няколко деца. Не знаят кой съм, за какво идвам...И едното от тях посочва към мен с показалец, после посочва към себе си и кима уверено. След няколко кастинга именно той се оказва нашия Коце. Нямам какво просто да направя – тои ме избра мене.
Христо и до днес си е в Дома, бяга редовно за по няколоко седмици, скита нощем, не спи, пропушил е (на 9 години)..ама такъв си е той– авантюрист.
И това е точната дума за снимачния период – ужасяваща, стъписваща Авантюра!
Разказите и случките на които бях свидетел и умело изиграните сцени от малките актьори говореха сами за мъката на тяхното безпътно съществуване.
Един от актьорите се самозапали в кадър, два пъти ни задържаха охрани на заведения и обекти, няколко пъти губихме техника, единия “главен актьор” се загуби за 12 часа и след престой в полицията ни го върнаха на другия ден, от една правителствена Агентура се опитаха да ни цензурират и няколко дни имахме забрана да снимаме с децата, Христо стачкува няколко дни, нагледахме се на малолетни крадци на коли, непълнолетни проститутки, местни поети и всякакви образи, скитници, пияници, чалга звезди, фенове, обикновени мошеници, гларуси и пенсионери-мечтатели... Луда работа!
Този „документален кошмар” на който бях свидетел след завръщането ми в България се превърна в „игрален трилър” след приключването на монтажа на филма. За съжаление, това което може би ще видите ако гледате целия филм, не е художествена измислица, а ужасяваща картина на действителността, която вие или не можете или не искате да видите в заобикалящия ви живот.
Не искам да обяснявам какво съм искал да кажа с филма – за зрящите той не само говори, а крещи. Крещи от болка, безверие, безизходица...
За останалите – може би на моменти забавлява, шокира или изчервява, но и най-малкото показва какво наистина се случва в момента в България. На улицата, в панелките, по спирките, на тв екрана, на препълнените стадиони на попфолк концертите, в баровете, в домовете за сираци и изоставени деца, наречени евфемистичтно „домове за деца лишени от родителска грижа” - съкратено ДДЛРГ /вж. някой от многобройните правителствени официални доклади” по обществения проблем”/.
Един документален поглед на човека дошъл си вкъщи след години „навън”.
И невярващ на очите си.
Нещо повече – това, което се случва по улиците на българските деца е далеч по- ужасяващо от показаното във филма. Пристигайки в София с готов сценарий – още от първия ден започнах да го променям. Със нещата, които виждах, които виждаха и приятелите останали в България, но за тях тук всичко беше „нормално” сякаш това е нормалното състояния на нещата. И вместо да огранича разказа с веселото пътуване на двамата братя, добавях нови образи, случки, звуци. Някои от тях доста неприятни на вкус...
Не мога да си позволя да давам рецепти или решения, да поучавам или съдя. Едничкото ми желание е колкото се може повече хора да прогледнат, да видят това, което подминават всеки ден или оправдават с израза „българска работа”, да се замислят.
Ще си позволя обаче да задам няколко въпроса на засегнатите от „сексуалните сцени” загрижени граждани, на заинтересованите институции и на хората в костюми, парадиращи с гръмки обещания и загрижени физиономии:
-Откога и защо държавата рекламира официално попфолк – културата и поощрява политици, които се снимат с чалга звезди и промотират чалга-моделът на възпитание?
-Каква държава е тази, в която виреят депутати, които причакват малолетни деца в подлезите на гарите и протектират бизнеса с легални и нелегални наркотици и хазарт?
-Докога ще си затваряме очите пред нерешените проблеми на „децата от улицата”,
пред затъващотото образование и липсата на възпитаващи стойности в масовата култура,
пред крайната бедност и капсулиране на „аутсайдерската класа” като най-многобройното малцинство,
пред детската проституция и липса на сексуално образование и култура,
пред наркотична зависимост, насилие и престъпност в детска възраст характерни за Бразилия или Юар...
и още и още и още...
Няма да продължавам. Мисля, че не бедната икономика и глада, а отвращението от политиката и липсата на елементарна култура в българското общество прогониха огромна част от мислещите българи в чужбина. В резултат не само намаляваме като нация, но и ставаме все по-некачествени като морал. И ако икономиката рано или късно ще се оправи, то едва ли може да се каже същото за мисълта, за духа, за морала...
Лицемерието на хората в костюми, тупащи се в гърдите уморява. Приспало е българина в следобедната дрямка на забравата...
Истината e… че нищо не зависи от нас. Политически коректно изиграното доверие на народа, унищожаването на ценностите на българина го праща да търси щастието си във временни и лесни за придобиване пространства. Най-зависими са децата и то децата без родителски надзор.
На една от закритите прожекции на филма зададохме въпроса „Какво значи за вас Баклава?” на излизащите зрители. Деветдесет процента от тях отговориха с една дума: „България”.
Алексо Петров
филмов продуцент и режисьор
alexopetrov@lostvulgaros.com
www.baklava-themovie.com
|
