|
Не - не е това Prokimen- е, поне доколкото съм запознат, от прочетеното и чутото за този човек, то би трябвало да е останал верен на истината и Бога до последно.
Друго ме терзае, но изпитвам трудности да го обясна не само, защото е в личен план, но и защото не успявам да избистря достатъчно погледа си, та да мога да го изкажа разбираемо и ясно за другите - от друга страна предполагам, че може би, ако постигна тази трезвост, то сам ще си отговоря.
Ще се опитам да обясна какво имам предвид - поне дотолкова, че да не създавам впечатление за помпозна мистериозност.
Нека започна от по- далеч. В цялостта на съществуването има закономерности на материята - нещо, което е толкова безспорно и очевидно, че дори не се нуждае от аргументиране и доказателства. Но освен закони, на които е подвластна материята, за мен съществуват и закони, на които е подвластно съзнанието, психиката, а можем и да го кажем душата. И така, както родата на един богат човек, наследява неговото имане, допускам, че е възможно по подобен начин, родата на един монах, да наследява неговата духовност - естествено това е съвсем грубо казано, смятам, че е ненужно да се впускам в подробностите, кои и как от родата на богатия човек, и съответно колко от неговото имане наследяват, ще си позволя да не навлизам в такива дребнавости, примера го давам в смисъла на закономерността в материален план на ниво човешки взаимоотношения.
В този смисъл за мен е ясно, че хора, като Исус оставят след себе си, нещо трудно доловимо, но работещо дълбоко в човешкото съзнание - то работи и в момента, може да не го виждаме, може дори да не подозираме за това, но семената са посяти не в тленните тела и личностите, които един ден неизменно умират, а в едно общочовешко съзнание, нещо като колективното съзнателно на Юнг. Това - условно да го наречем послание - работи независимо от нашето одобрение или несъгласие, може да прозвучи демонично, но никой не ни и пита за нашето мнение по въпроса, нашето разрешение или забрана в случая са напълно безпомощни пред силата на всевишното. А дори и да прозвучи абсурдно, и титанично, за мен е факт, че дори може да не си чувал за Исус, може да не си чувал за Бог и хич да не знаеш за Него, Той пак ще те настигне, Той пак ще засее семената и те пак ще покълнат - човешкото знание е всъщност просто красивата илюзия на контрола, дали ще имаш или нямаш познание за слънцето, то пак ще си грее и пак ще те топли, и пак ще те подържа жив, нашето знание няма никакво значение от гледна точка на съществуването, колкото и да ядем от ябълката, колкото и да се опитваме да станем богове, нашата илюзия ще си остава просто една красива гледка, нашето знание си остава, опиум за съзнанието.
Кое, как и що в момента не ми се пише по въпроса - всичко това аз го знам, ако други не го знаят, нека тогава приемат, че го вярвам: личността Исус в момента не е жив и не съществува, но Богът, който се е проявил и хората са именували Исус е напълно жив, и семената, които е посял все още покълват в човешкото съзнание. Но в случая говоря за Исус, визирам Бога и що се касае до въздействието на всевишното не се съмнявам - ала когато стане дума за човешкото същество, изпитвам големи колебания. Възможно ли е осъзнато дадените обети на един монах да оказват действително влияние в/у неговата рода - дори да говорим за през няколко поколения? Дали наистина монашеските обети са само лични и касаят единствено конкретния човек, който ги дава - ако този човек бе да речем богаташ, бизнесмен някакъв, то през поколенията все нещо щеше да стигне и до мен, може би земя, двор в покрайнините на селото или часовник, или просто камъните от външния дувар на къщата, в която е живял, но със сигурност нещо щеше да стигне и до поколението, което сме сега братовчедите. Щом е възможно материалното наследство, при това дори и пряко, то нима духовното такова е невъзможно или в най- добрия случай е възможно, но само косвено? Не знам - вярно, че материалното е по- лесно и просто, и за това се осъществява до степен, че може да се проследи що годе недвусмислено, но нима сложното и трудното прави невъзможно духовното наследство?
Даването на монашески обет е, като камбанен звън даващ началото на нова песен - следвайки посоката на ехото и вибрациите, човек се придържа към духовния път и от само себе си се сътворява един нов химн във възхвала на Бога., ражда се една нечута благодарствена молитва към Бога. А кой може да изпее Бога, кой може да завърши песента, кой може да Го напише докрай, кой е успял да Го изчерпи? Моята вяра е, че това е невъзможно - моето разбиране е, че божественото не може да се приключи, така би трябвало да е, не виждам как е възможно по- друг начин. Ти си християнин Prokimen- е, но преди това от моите очи си религиозен човек и за това ще ти разкажа една притча от друга школа, но вярвам, че ще доловиш есенцията на религиозността в нея.
Чух следната дзен притча:
"Някакъв цар отишъл при един дзен учител да учи градинарство. Учителят го учил в продължение на три години, а царят имал една прекрасна, голяма градина - там работели хиляди градинари - и каквото кажел учителят, царят отивал, и го експериментирал в градината си. След три години градината била напълно готова и царят поканил учителя да дойде и да я види. Царят бил доста нервен, защото учителят бил много стриктен: Дали ще я оцени? - това щяло да бъде нещо като изпит - дали ще каже: „Да, разбрал си ме"?
Били положени всички възможни грижи. Градината била така прекрасно завършена - нищо не липсвало. Едва тогава царят довел учителя да я види. Но учителят бил тъжен още от самото начало. Той разглеждал, разхождал се насам- натам из градината и ставал все по- сериозен и по- сериозен. Царят много се уплашил. Никога не го бил виждал толкова сериозен: Защо ли изглежда толкова тъжен? Да няма нещо сгрешено?
А учителят все отново и отново поклащал глава и казвал вътре в себе си: „Не".
Накрая царят попитал:
- Каква е причината, господине? Къде е грешката? Защо не ми кажеш? Ти стана толкова сериозен и натъжен, и поклащаш неодобрително глава. Защо? Каква е грешката? Не виждам нищо сгрешено? Това е, което ти ми казваше и аз го практикувах в тази градина.
Учителят рекъл:
- Тя е толкова завършена, че е направо мъртва. Толкова е изпипана - ето защо поклащам глава и казвам „не". Тя трябва да остане незавършена. Къде са мъртвите, сухите листа? Не виждам нито едно сухо листо! - Всички сухи листа били махнати, по алеите нямало сухи листа, по дърветата нямало сухи листа, нямало стари пожълтели листа. - Къде са тези листа?
Царят отвърнал:
- Казах на моите градинари да махнат всичко. Да направят градината толкова завършена, колкото е възможно.
Учителят рекъл:
- Ето защо тя изглежда толкова скучна, до такава степен е направена от човешка ръка. Божиите неща никога не са завършени. - и учителят се втурнал навън, извън градината. Там всички сухи листа били натрупани на купчини: той донесъл малко сухи листа в кофата, хвърлил ги на вятъра, вятърът ги поел и започнал да си играе с тях, да ги гони по алеите. Той много се зарадвал и казал:
- Виж колко жива изглежда! - със сухите листа дошъл и звукът, музиката на сухите листа, когато вятърът си играе с тях. Сега градината зашептяла - иначе била скучна и мъртва като гробище. Тишината не била жива.
Обичам тази история, в нея се казва - толкова е завършена, ето защо е сгрешена, Божиите неща никога не са завършени.
Ще спра до тук и ще изясна някои неща - не търся потвърждение за истинността на обетите на този човек, не търся и духовно наследство, с което да се облагодетелствам. Друго е - в живота на поколението първи братовчеди, които сме се случват някои не бих необичайни неща, тъй като не са чужди никому, премеждия и изпитания, с които по принцип се среща всеки човек. На пръв поглед всичко си е в реда на нещата, всичко си е нормално, но малко по- внимателно, като се вгледам и ...... има една повторяемост, един път в чисто индивидуален аспект и втори път обща м/у всички ни. Понякога имам чувството, че нещо външно на собствените ни намерения ни тласка към нещо друго - сякаш нещо се опитва да ни стигне пак и пак ... не, не говоря за духове, призраци и демони, нямам предвид същества. Бих го оприличил, като на "усещане за проклятие", но не го наричам проклятие, защото тази дума съдържа негативен смисъл, може би по- скоро е, като орис или съдба, или още по- точно, като послание или намерение. Та чуденката ми е, дали е възможно да има нещо общо с този човек, с монашеските обети, които е дал - само се питам, не се впускам във въобразяване и самовнушения, за това и рекох да попитам в този клуб, дали има нещо по въпроса в християнската традиция.
|
[