Бог ли е изгонил Адам и Ева от Рая? / Религия и мистика / Християнство

Действително, ако се придържаме строго, към самия израз, да наистина Бог е изпъдил човека от рая, а не че човека сам е решил да си тръгне, но за мен този прочит е прочит на привидното, в това разбиране няма никаква дълбочина и никакъв кой знае какъв смисъл. Има и други пасажи в библията, които са подобни, примерно най- ярки за мен са думите на Исус "и не въвеждай ни в изкушение" - това също може да се прочете, като че ли Бог ни изкушава, не дявола, не самите ние, а Бог. По този начин се създават много обърквания, нормално е човек да заключи, че на този Бог нещо не му наред, хем тъй, хем инак, сякаш страда от шизофрения.

Ако човекът може сам да решава дали да влезе или излезе от рая, тогава този Бог е никакъв Бог, за това няма как да се каже, че Адам е напуснал райската градина по собствена инициатива, а че Бог го изпъжда - когато не разбираш творението, когато не си в хармония с него, тогава сам си създаваш неприятности, не че творението проявява някакво специално отношение към теб, а поради собствената си слепота, сам се сблъскваш с действителното, просто ракурс, ако Адам приемаше съществуващото, а не да му се съпротивлява, тогава Бог не, че му позволява да бъде в рая. Примерно Бог не може да изгони Адам и Ева от рая, просто ей така - отива и им казва напусни, такава ситуация не може да съществува, не защото Бог е справедлив, мъдър, добър и т.н., а защото закономерността на създаденото е такава, че не могат да напуснат рая, само защото Бог или Адам, или дявола просто така е решил и разпоредил.

Да го кажем така - историята на човечеството започва с опита на човека да се изравни с Бог, не че Адам е действително първия човек, а че Адам се е опитал да утвърди съществуването си, а това е невъзможно. Онова, което действително съществува, то винаги е - създаването, разрушаването, раждането, смъртта, идването и отиването не могат да го променят, не могат да го премахнат, не могат да повлияят на неговата реалност, то винаги е, извън промените във времето и пространството, каквото и да стане, каквото и да се случи, то винаги остава. Бог е единственото съществуващо, единствената неизменна реалност, единственото битие - нещата идват и си отиват, всичко е тленно и преходно, ражда се и умира, учените казват, че дори и тази вселена се е родила, и че един ден ще умре, така че дори и вселената е тленна, тя съществува, но съществува само временно, а в духовен смисъл временното, не е точно съществуващо, то е по- скоро илюзия, явление, в духовен смисъл съществуващото е вечно. Истината е, тя не е такава или онакава, тя винаги е, тя е вечна, за това е истина, лъжата е временна, лъжата не съществува, съществува истината, а лъжата е просто забулена истина, лъжата няма вътрешно присъща действителност, тя е като сянка, съществува, но негативно и временно, в нея няма нищо, за да просъществува лъжата, макар и временно, тя се нуждае от истината, ако няма истина, няма как да има лъжа.

Така, че Бог е единственото, което съществува, всичко друго - аз, ти, форума, земята, вселената, те не съществуват. Когато се опиташ да съществуваш, тогава се опитваш да се изравниш с Бог - Адам такъв, какъвто е, се е опитал да съществува и за това е записан в човешката история, като първия човек. Не, че преди Адам не е имало хора - имало е, но те не са се опитвали да се изравнят с Бог, те са знаели, че съществуват само временно, в действителност те не съществуват, за това и няма как да записани в историята, защото не съществуват, днес ги има, утре ги няма. Но Адам се е опитал - Адам е "аз съм, Бог не е", така започва човешката история, всяка една човешка история, Исус е "аз не съм, Бог е", така завършва човешката история, когато разбереш и приемеш, че ти в действителност не си, онзи който е, е Бог.

Адам се опитва да се увековечи, но това е невъзможно - просто такова е творението, такива са неговите закономерности, но с този си опит, той се откъсва от Бог, той отрича Бог, това е слепотата му, неразбирането, заблудата му, че има своя собствена реалност, отделна от Бог и че, ако хапне от дървото, той сам ще стане Бог. Адам е незрелия човек, той е все още бебе и просто не разбира - примерно, човек може да реши, че ще излезе в открия космос без скафандър, тогава ние ще кажем "космоса го уби", или примерно се опитваш да стоиш дълго време под вода без нужната екипировка, естествено ще се удавиш, тогава можем да кажем, че "морето го уби" .... или да речем, както сегашните събития, по новините казват "стихията взема еди колко си жертви", но стихията нищо не е вземала, стихията изобщо не е имала някакво намерение да убива хора, просто заради собствената ни колективна безотговорност, се случи така, че починаха хора. В действителност, нито космоса, нито морето, нито Бог правят нещо специално и конкретно към човека, а просто човека разбира неправилно и поради това постъпва по начин, че да си навреди.

Така, че от една страна, да Бог изпъжда Адам от рая, но не защото така е решил - Бог няма как да реши, да не го изпъжда, духовната заповед, не е институционален закон, който да се спазва, а закономерност, както има закономерности в материалната сфера на живота, така има и закономерности в духовен аспект и както, като нарушиш физичните закони, ще си навлечеш беля, не защото материята така е решила, по същия начин, като нарушиш духовните закони, ще си създадеш неприятности, не защото Бог така е решил.

Ракурс, това е - по такъв начин е изразено, едно нещо може да бъде казано по много начини, библията си има своя собствен стил, своята художествена неповторимост, за да се запази изказа, така трябва да се каже, няма как по друг начин. Ако се напише, че Адам сам си е решил да напусне рая, това ще наруши ритъма на библията, всичко трябва да бъде променено, да бъде написано по- друг начин - не по- верен или неверен, а просто друг, но така или инак, както да бъде написано, написаното ще има пропуски, това е неизбежно, тъй като съдържанието винаги е по- огромно от думите, дали ще четем библията, прекрасните стихове на велик поет или пиесата на гений драматург, думите са само носители, форми, показатели, те не са самото съдържание, те не са самия смисъл, смисъла е винаги по- дълбок от думите, ако виждаме само този смисъл, който са самите думи, то се придържаме само към привидното, само към фасадата, смисъла зад тях се губи, често се случва така, защото думите могат да бъдат обяснени, а човеците имаме навика, да разбираме само онова, което може да се обясни.

Ами защото така иска по причини надхвърлящи човешкия ум... ако вярваш в Бог
духовния смисъл на вярата, вярата в Бог за мен преди всичко означава да бъдеш осъзнат колкото ти е възможно, а не да клинчиш овчедушно - да вярваш, означава вниманието ти да бъде изострено до крайност, само така се чете библията, докато пасеш тревичка, библията действително ще надхвърля собствения ти ум.

Бог не изкушава - Бог е добър и не въвежда в изкушение, но самата му доброта въвежда в изкушение. Божията доброта е нещо, което е вече налице, тя си съществува и не е необходимо да се прави каквото и да е било, за да се предизвика. Когато човек е добър, той не е направил нищо - просто е станал добър чрез Бога, но за да бъде лош, трябва да направи нещо, човекът е станал лош чрез себе си. Човек може да бъде само, когато върши зло - когато върши зло тогава човекът го има, когато върши добро, човекът го няма, доброто просто тече през него. Чрез злото утвърждаваш себе си, чрез доброто изчезваш - в това е изкушението.

Това е изкушението пред Адам - в градината на Едем, Бог присъствал навсякъде, Адам не бил там, той бил нещо, което не съществува, част от цялото, но чрез своето неподчинение той създал себе си, чрез отхвърляне на Бога, чрез вършене на зло, чрез самоутвърждаване, така Адам станал самия себе си, инак нямаше и да чуем за него. Злото вкарва в страдания, но в него има най- голямата съблазън - то създава Аза и ти можеш да почувстваш, че ти си. За това известните духовни учители са обгърнати в мистерия - Исус, Буда, Лао Дзъ, Мохамед, Нанак, Махавира, Нагарджуна и т.н. са все хора, за които почти няма исторически сведения, за някои даже изобщо няма и за това не малко хора смятат, че това са просто литературни, художествени образи, че в действителност такива хора изобщо не са съществували. Това са хората, които ги няма, в противоположния край са хора, които са записани в историята с големи подробности - Чингис Хан, Хитлер, Цезар, Александър Велики и т.н., това са хора, които ги има, колкото повече зло са вършили, толкова повече са утвърдили своето съществуване. Колкото повече вървиш против - против вятъра, против потока, против Бога, толкова повече чувстваш, че си.

Преди време бях попаднал на една мисъл на Бодлер, която е невероятно вярна- "Истината е; истината е прекрасна; истината е Бог. Аз вярвам в нея. Ето защо ще й се противопоставя". Откъде идва това противопоставяне? - Бодлер казва: " Ако аз не й се противопоставя, няма да бъда. Аз трябва да кажа "не"; едва тогава мога да бъда". Иначе истината ще те надвие, ще те обвие, ще те обкръжи, човек просто изчезва в нея, ще се стопи в нея. Аз мога да кажа, че съм извършил зло, но не мога да кажа, че съм извършил добро - доброто винаги се върши от Бога, доброто е винаги налице, няма нужда да го създавам, то вече си съществува, злото трябва да се създаде. Мога да претендирам за авторство в/у моите сънища, но не мога да претендирам, за авторство в/у реалността - това е изкушението, "не" е съблазнително. Самата доброта на Бога, изкушава против него - трябва да му се противопоставиш, трябва да вървиш против него, трябва да го предадеш, инак ще се загубиш, ще изчезнеш. Адам казва "не", Исус казва "да", а аз казвам, че това е цялата история на човека - Адам е първия син човешки, защото е потвърдил себе си, отричайки Бога, Исус е първия син Божи, защото е потвърдил Бога, отричайки себе си, казвайки "да", той се отдава и изчезва, това което остава е Бог.

Изкушението се появява, защото изглежда, че Бог те унищожава - Исус се е срещал с хора, които биха искали да кажат "да", които биха искали да му се отдадат, но не могат, нещо в тях им казва "бягай не стой тук, опасно е да бъдеш тук", усещат, че има риск, нещо в тях ги изкушава, а не че Исус ги изкушава. Когато видиш нещо, което вече присъства, не може нищо да се направи - трябва само да го разпознаеш, но тогава къде ще бъдеш, така се появява изкушението.

А такива богословки похвати, дето ти дават нищо не значещ отговор, са напълно безполезни, освен за властимащите - не, че Бог е надхвърлил човешкия ум, а властта, която се интересува от покорни овчици е притъпила човешката интелигентност: "недей да го мислиш, щото няма да го разбереш - просто вярвай и ми се подчинявай, туй то". И ако познанието, прави богът Бог, то тогава и хората ще се изравнят с Бог - действително тогава диктаторът ще трябва да наказва, ще трябва да вземе мерки, за да не му отнемат властта, тъй като действително съществува такава вероятност.

Е не бях ли прав като казах, че трябва да се уточним от каква гледна точка ще пристъпим към въпроса?
не, не си прав - няма какво да уточняваме, към духовността се пристъпва само по един начин: като такъв, какъвто си. С твоето разбиране, с твоето неразбиране, с вярата и с невярата, със съмнението и с убеждението, с всичко което си, открит и незащитен, напълно гол, без дрехите на философията, теологията, науката, без защитата на авторитета, няма зад какво да се скриеш, в битието преградите не съществуват, онова зад което се опитваш да се скриеш, те издава.

п.п. Бог не наказва, Бог е милостив, в това е неговото величие - Бог не наказва, той само разкрива, разкрива тайните на битието, ако не разбираш, че чрез вършенето на зло сам си причиняваш страдание, сам чукаш на портите адови, сам напускаш райската градина, то Бог не ти е виновен, той не те е наказал, а просто ти не си разбрал.