Траурът мина. Какво е значението на патриаршията? / Религия и мистика / Християнство

Ние тук хубаво си задаваме въпроса какво е значението на религиозните институции за нацията. Но да не забравяме, че освен национална, тази институция е и религиозна. Преди всичко религиозна. Християнската Църква съществува отпреди българската държава, а целта й е да просъществува дори след държавата.

Тъй че от верска гледна точка вероучението е нужно. То е sine qua non. Християнството (като всяка уважаваща себе си религия) е тотално. Не чак тоталитарно, защото поне днес ние не принуждаваме никого да следва вярата ни (и това ни отличава качествено от фанатичните привърженици на някои други вери). Но това си остава абсолютна вяра. Модата на толератността идва и ще отмине, а християнството (надявам се) ще продължи да съществува.
Ще видим как ще е, разбира се. Времето ще покаже. Но междувременно Църквата сама си е поставила една цел: да спасява души. Тук не стои въпросът има ли Бог, няма ли. Има ли души или не. Бог има. И души има. И те трябва да бъдат просвещавани в християнската вяра. Знам, че за невярващ това звучи като талибански приказки - просто обяснявам как стоят нещата за християните.

Така че вероучението е цел и необходимост за християните и за институцията им. За православните - в частност православно вероучение. И то в българските светски училища. Е, разбира се, не задължително, а свободноизбираемо, все пак не сме в Средните векове.

Съвсем друг е въпросът, че в момента ръководството на православната Църква е заето от абсолютно неприемливи, непочтени и достойни за презрение личности.
Дълг на вярващите е да направят всичко по силите си, за да изчистят своята институция от такива личности и после - да продължават с опитите си да въведат вероучението в училище. Дали ще стане или не - това вече е Божа работа. Но усилия в тази посока трябва да има. Иначе не сме християни, а мърльовци. А в България десетилетия е действала вредоносна сила, която е искала тъкмо това да направи - няколко милиона мърльовци, били те християнски или не.

Отделно от всичко това, в България до 1944 е имало благотворна роля на един вид "светско християнство", тоест напълно нефанатично, но донякъде действащо като морален коректив. Каквото и да си говорим, преди да дофтасат комунистите, ролята на обикновения в православния свещеник в армията, училището и семейната култура е била значителна - и това е спомагало за стабилността на обществото по един по-скоро ненатрапчив начин. Въпрос на консервативни ценности е (те далеч не са само християнски, но са и християнски. Пък и просто работят).

Така че няма мърдане за вярващите - длъжни сме да бъдем на ниво. И да лекуваме както вмирисаната глава на рибата си, така и средата, в която плуваме.

Разбира се, има едни мечтателно настроени християни, които са доволни да се примиряват със собствената си и на владиците посредственост и смятат, че смирението оправдава всичко. Това е обида към Бога, смятам аз. И противоречи на евангелската притча за талантите. Тъкмо това примиренчество е обзело далеч не само моите единоверци, а и цяла България. И тъкмо то трябва да бъде преборено. В този смисъл интересите на православните и на цялото общество са общи. То е така от поне хиляда години насам. Има православие - има България.

Повече лая