|
Хазарската мисия е една от трите съществени мисии на византийския дипломат Константин-Кирил Философ - св. Кирил, братът на св. Методий.
Хазария в IX век била голяма езическа държава, управлявана от каган или хан със столица Итил на устието на р.Волга. Границите на хазарското царство се простирали на изток до Каспийско море, на юг — до Кавказ и херно море, на запад — до Днепър и на север — до Киев.
Населението в тая страна било смесица от хазари, славяни и др. народности. Властвуващото хазарско племе било от тюркски произход и се придържало о своите езически обичаи и суеверия. Арабите, които по това време наложили политическото си могъщество на цяла предна Азия, а заедно с това нахлули в Северна Африка и се прострели чак до Испания, проникнали и в земите между Каспийско и херно море и взели да налагат и там мохамеданската вяра. Така южноруските степи, населени главно със славяни, попаднали под културно-религиозното влияние на исляма.
Но тук имало и силно юдейско влияние. Отде дошло то? И.Яцковский обяснява, че големи групи евреи били дошли на Кавказ и Крим от Палестина, Вавилон и от други места още до Рождество Христово. Великите катастрофи, които постигнали евреите при Тита в 70 г. и Адриан в 135 г. и които се съпровождали с ново разсейване на юдеите, дали на Таврида нови заселници, понеже Таврида била едно от местата за заточаване на юдеи. Когато византийските императори Ираклий в VII в. и Лъв Исаврянин в VIII в. повдигнали гонения срещу евреите, последните намирали убежище в Хазария. (4) Арабският географ от XIII или XIV в. Ибн-ул-Азир в съгласие с други историци разказва, че във времето на Харун-ал-Рашид византийският император изгонил от земята си юдеите, и те се настанили при хазарите. Виждайки, че това са прости хора-езичници, те им предложили своята вяра. Хазарите я приели като по-добра и я пазели известно време. (5) Разбира се, това не значи, че целият народ я приел. То се отнася до по-издигнатите и влиятелни първенци. Знае се с положителност, че евреите успели да спечелят за своята вяра каганите, тъй че “се явила цяла хазарска династия, изповядваща юдейската религия”. (6)
Но освен ислямът и юдейската религия християнството също взело да си пробива път в хазарските земи. Византийската империя имала свои колонии в непосредствена близост до хазарското царство. Древногръцкият град Херсон бил главна крепост на елинската култура.
То се разпространявало особено чрез търговските и политически връзки, които хазарите поддържали с Византия. Последната имала интерес да влияе на хазарите религиозно, за да ги сближава със себе си. При старанието на евреи и мохамедани да наложат своите религиозни възгледи в тая страна и при опитите на християнството да прониква сред населението, неминуемо се дошло до идейни сблъсквания и словесни спорове. За хазарите ставало все по-ясно, че те не могат да остават езичници.
Но коя вяра да предпочетат?
юдейската религия, изповядвана само от евреите и от една привилегирована класа начело с кагана, била чужда на народа и не могла да обедини масите. Мохамеданската религия се разпространявала от враждебно настроените към Хазария сарацини и затова не била много предпочитана. Християнската пък вяра не била добре позната на висшите и отговорни лица, а още по-малко на непросветените маси. В този религиозен кризис се намирала хазарската държава
по времето на св. Константин Кирил Философ.
Може би искрен интерес към християнството, а може би желанието за добри отношения с високо-културната Византия подтикнало кагана да се обърне към императора Михаила III за разрешаване на трудния въпрос за бъдещата държавна религия на хазарското царство.
Житиеписецът разказва, че в Цариград пристигнали действително пратеници от Хазария. Те казвали, че, макар и да се кланяли на един Бог, за какъвто явно могли да имат представа от проповедите на евреи и мюсюлмани, те все още държели старите си езически обичаи. Изтъквали, че и евреи, и сарацини се стараели да ги спечелят на своя страна. Помнейки обаче старата дружба и любов с византийците, хазарските пратеници молели да им проводят някой учен мъж, който да влез в спор с евреи и сарацини, и в случай на успех хазарите обещавали да приемат християнската вяра.
Хазарските пратеници говорели за стара дружба и любов с византийците. Това напълно отговаря на историческите факти, за което между другото свидетелствува следното: в 835 г. хазарският каган помолил императора Теофила, бащата на Михаил III, да му изпрати изкусни строители, а също и материали за построяването на една крепост на р.Дон. Тази молба била изпълнена и по тоя начин се закрепила още повече дружбата между хазари и византийци. (7)
Михаил III, вероятно по съветите на Фотия, (8) веднага решил да използува за хазарската мисия Константина Философа, който се бил така много отличил в успешните си прения със сарацините и който, макар и да не е знаел хазарския език, е могъл великолепно да се справи със задачата си, понеже владеел и арабски, и еврейски, а особено славянски език, какъвто несъмнено се е говорело от огромните славянски маси в Хазария. (9) Императорът повикал философа от Олимп и, след като му разкрил молбата на хазарите, рекъл: “Иди, философе, при тия люде и им разкрий учението за Св.Троица. Никой не може да стори това по-добре от тебе”.
Богопризваният апостол и мисионер с готовност отговорил: “Ако ми заповядаш, царю, ще отида с радост на такова дело пеш и бос и без нищо, както са ходили апостолите според Христовата заповед”. Михаил III отговорил, че, ако той като частно лице би отишъл там, можел да постъпи по апостолски, за което би заслужил похвала. Но понеже царят го пращал, то, заради честта на държавата, той трябвало да отиде с почести и на държавни разноски.
Св.Константин тръгнал, като взел със себе си и своя брат Методий. Твърде показателна за християнското смирение на св. Методия е подробността, описана по тоя повод в неговото житие (гл.IV): Makap и да знаел, че главното действуващо лице в предстоящата мисия ще бъде Константин, подготвен всестранно за такава дейност, той тръгнал с него, за да му бъде молитвена помощ, проявявайки с това и братска любов към по-малкия брат, и грижа за успеха на Божието дело. Макар и по-голям, той бил готов да служи на Константина като негов раб и да му се покорява във всичко. От това се вижда, какво духовно съвършенство е достигнал св. Методий в Олимпийския монастир, дето се учел на монашеско послушание, на християнски смирение и на молитвен живот.
След като стигнали гръцката крепост Херсон, установили се за някое време в тоя град. Тук философът, според житиеписеца, изучил еврейския език. Трябва да се предполага, че той всъщност сега по-основно се занимал със староеврейския език,
който щял да му трябва при споровете с юдеите и при цитиране Свещеното Писание в оригинал.
В сравнително късо време той подредил в стройна граматическа система познанията си, което за него като талантлив филолог и като професор от Магнаурската школа, не било толкова трудно. Тук между другото го запознали и с някой самарянин, който му донесъл своите самарянски книги — вероятно Мойсеевото Петокнижие, тъй като самаряните само тях приемали от Стария Завет. Поради доброто си познаване на еврейския език, с който самарянския е сходен, и поради изключителното си филологическо дарование св. Константин бързо взел да чете и разбира, с Божията помощ, тия книги, което удивило самарянина. Поразен, той приел християнството заедно със сина си. Този наглед страничен и незначителен епизод свидетелствува за мисионерската ревност на св. Константин Философа да печели човешки души за Христа навсякъде и по всяко време.
В Херсон, според житиеписеца, св. Константин Философ намерил и мощите на св. свещеномъченика Климента, третия по ред римски епископ. След няколко приключения, а именно, срещата с един хазарски войвода, който искал с ордата си да нападне града, дето се спрели пътешествениците, за да го ограби, но когото св. Константин укротил с мъдрите си увещания, тъй че дори изтръгнал от него обещание, че ще се покръсти, и след щастливото избавяне от скитащите по южноруските степи угри (маджари) — двамата братя продължили морското си пътешествие към Хазария, като преплували благополучно Меотийското, т.е. Азовското море. Слезли на брега, те трябвало да минат през Каспийската врата. Това е проход на Кавказките планини между Кизляр и Дербент. Оттам те стигнали безпрепятствено града на кагана. Трябва да отбележим, че тия твърде подробни и в географско отношение твърде точни указания за изминатия от двамата братя път говори убедително в полза на автентичността на обширното св. Кирилово житие.
&
Каганът приел с почит пратениците на византийският император. Тук атмосферата за разговори била по-спокойна, отколкото в страната на сарацините. В Багдат главозамаяните от политическото си могъщество и победоносната си експанзия араби се държали надменно и предизвикателно с философа. Затова въпросите, с които отрупвали госта си имали формата на нападки и понякога на язвителни закачки. И само удивителната начетеност, мъдрото самообладание и ловката находчивост на магнауреца могли успешно да отбиват сипещите се един подир друг удари и с точни противоудари да превръщат аргументите на противниците в доводи против тях. Не тъй се водел спорът в Хазария. Тук и еврейските, и мохамеданските учени, а и първенците около кагана, повечето от тях вероятно езичници, както и самият каган, имали почтително отношение към високия гост. Като изключим изкусителните въпроси на първия диспутант-хазарин, който искал лукаво да изпита мъдростта на философа, преди той да е влязъл в града на кагана, останалите прения са сериозни и носят отпечатък на високо-научни, задълбочени богословски дискусии. Тук св. Константин е имал възможността не по-малко отколкото при сарацините да покаже обширните си знания, ораторското си красноречие, тънкия си ум, подвижната си и находчива мисъл и диалектическата си дарба.
Разликата в отношението към философа и в начина на разговарянето, която съществува между сарацинската и хазарската мисии, говори в полза на тяхната автентичност. В тая разлика, чужда на всякаква шаблонност, не може да не се съзре вярното отражение на историческата действителност.
След пристигането в столицата, на обяда, председателствуван от самия владетел, Константин бил запитан: “Какво е твоето обществено положение, за да те поставим на подобаващо за тебе място?”. Той отговорил смиреномъдро, украсявайки думите си с библейска картинност, понятна за сътрапезниците му, просвещавани до сега от юдеи в старозаветен библеизъм: “Аз имах велик и славен прадядо. Той стоеше близо до царя. Но понеже самоволно отхвърли дадената му слава, бе изгонени, като дойде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз пък, жадувайки за древната чест на моя прадядо, не съм успял да я получа още. Аз съм Адамов внук”.
Знае се, какво значи Адамов внук. То значи потомък на съгрешилия Адам, т.е. грешен човек. В думите на св. Константина се съдържала цяла проповед: той смирено изповядал греховността си като внук на Адама, счел се недостоен за каквато и да било чест пред хората, но същевременно изтъкнал, че се стреми към онова високо достойнство, което Адам имал до грехопадението си, и което единствено прави човека достоен за почит. Отговорът бил добре разбран и направил дълбоко впечатление. На считащия се недостоен за чест философ домакините взели да отдават още по-голяма чест.
Каганът пръв вдигнал чашата за наздравица и рекъл: “Пия в името на единния Бог, Който сътвори всички твари!”.
Хазарският владетел, изповядващ юдейската вяра, не можел да говори за Бога иначе освен така. Тостът на царя дал не само повод, но и насока на разговорите. Служителят на Св.Троица, който предприел толкова дълъг и опасен път, за да свидетелствува за Троичния Бог, сметнал, че е удобен моментът да започне мисионерската си проповед и затова в наздравицата си пояснил: “Пия в името на единния Бог и на Неговото Слово, Което е сътворило с дума всички твари и чрез Което небесата се утвърдиха, и на Животворящия Дух, на Когото се крепи всичката им сила”. Тези думи сd взети от Пс.32, стих 6. Философът досетливо използувал в подкрепа на християнския догмат за Св.Троица не доводи от Новия Завет, който евреите не признавали,
а от авторитетния за тях Стари Завет.
Каганът дружелюбно забелязал: “Ние еднакво говорим; различаваме се само в това, че вие славите Троицата, а ние — единия Бог придържайки се о книгите”. Под книги каганът, изповядващ юдейската вяра, разбирал Стария Завет. Философът възразил, че тъкмо старозаветните книги възвестяват Словото и Духа. Но виждайки, че по пътя на умозрителното богословие едва ли ще може да убеди кагана, св. Константин прибягнал до помощта на притчи и сравнения, каквито имал способността на часа да измисля и сполучливо да съчетава в зависимост от обстановката.
“Ако някой почита тебе, — рекъл той, обърнат към кагана, — а словото ти и духа ти не почита, друг пък и трите почита, кой от двамата повече почит ти оказва?” — “Онзи, който и трите почита” — бил отговорът. — “Тъкмо така и ние повече почитаме Бога, като слушаме пророците”, — казал св. Константин и привел известното място от св. прор.Исаия (48:16), дето второто Лице на Св.Троица говори: “И сега Ме проводи Господ Бог и Неговият Дух”.
Виждайки начетеността и силата на философа, присъствуващите на обяда евреи се намесили и в желанието си да засилят позициите на кагана казали: “Как може жена да вмести в утробата си Бога, към Когото тя не може дори да погледне, а камо ли да Го роди?”. Философът отговорил, като посочил с пръст царя и първия му съветник: “Ако някой рече,че първият съветник не може да замести кагана и пак каже, че последният му роб може и да го замести, и чест да му направи, как да нарека такъв човек — безумен или умен?” — Юдеите: “Даже твърде безумен”. Философът: “Коя от видимите твари е най-високостояща?” — Юдеите: “Човекът, защото е създаден по Божи образ”. Философът: “Как да не са безумни ония, които говорят, че Бог не може да се вмести в човека, а се е вместил и в къпината (Изх.3:2-14), и в облака (Изх.13:21), и в бурята, и в дима, като се явявал така на Мойсея и на Иова!”
За да направи по-ясна християнската сотириология, мисионерът започнал да обяснява, че е било нужно Бог да се роди като човек от жена. Защото, според неговите думи, “човешкият род, който дошъл до растление, от кого другиго би могъл да приеме обнова, ако не от Твореца?... За излекуване на човешкото естество Бог е трябвало да приеме човешка природа. Когато лекарят иска да положи пластир на болните, на какво го полага — на дърво или на камък? Ако така постъпи, ще се излекува ли от това човекът?” — питал философът смълчаните и слушащи с внимание евреи.
Богато начетеният в св. отеческата литература философ сипел доказателства след доказателства. Сравнението му с пластира напомня следната мисъл на св. Атанасия: “Когато човекът бил създаден и било необходимо да се излекува... онова, което е било вече създадено, тогава Лекарят и Спасителят е трябвало да дойде при създаденото, за да излекува съществуващото. За това Той е станал човек и е употребил в действие човешкото оръдие — тялото”. (10)
Магнаурският възпитаник познавал и ползувал добре светите Отци. За да убеди събеседниците си, че предложеното от него учение е учение на Св. Писание, привел им молитвата на Мойсея: “Не в каменен гръм и не в тръбен глас ни се явявай Господи, но се всели в нашата утроба, като отнемеш нашите грехове”. И добавил: “Така говори Акила”. (11)
Защо поменава тук той Акила?
Защото, ако бе поменал превода на 70-те тълковника, който Църквата е приела като предаващ по-ясно от всички други гръцки превод месианските пророчества на Стария Завет, никой от събеседниците евреи не би се съгласил да слушал по-нататък доводите на философа. А Акила бил авторитет за евреите. Той бил грък, живял през времето на римския император Адриана (117-138) и, както свидетелствува за него св. Епифаний (Mens. et Pond., 14), приел християнството, но скоро бил отлъчен от Църквата, понеже не искал да се откаже от своите астрологически увлечения. Напуснал християнството, той станал юдейски прозелит и като ученик на равините усвоил равинистичния начин на тълкуване Св.Писание, след което превел на гръцки език Стария Завет (около 140 г.). (12) Следвайки буквално еврейския текст, той някъде отежнявал смисъла и от угода на евреите се стараел даже нарочно да замъглява яснотата на старозаветните пророчества, отнасящи се към Христа. (13)
С използуването превода на Акила св. Константин Философ подражавал на методите на древните християнски апологети, които за по-голяма убедителност цитирали в писанията си валидните за противниците на християнството езически философи. Нашият мисионер си бе служел пред сарацините с Корана, а сега пред евреите използува превода на Акила. Това е умел похват, който свидетелствува от една страна за тактичност и съобразителност, а от друга страна — за голяма начетеност.
Подир завършването на обяда разговорите се прекратили, и всички се разотишли, след като си определили ден, в който да продължат събеседванията си.
&
В следващата беседа евреите повдигнали въпроса, кой закон е даден от Бога най-напред: Мойсеевият ли, или християнският? Философът тутакси схванал, че евреите искат да извлекат предимството на Мойсеевия закон от предимството му по времепоявяване и веднага обезсилил техния аргумент със забележката: “Ако искате да се придържате о първия закон, тогава трябва да се откажете от обрязването”. Евреите: “Защо говориш така?”.
Философът: “Кажете ми открито — в обрязването ли е даден първият закон, или в необрязването?”. Евреите: “Мислим, че в обрязването”. За да им докаже, че се заблуждават, философът им рекъл: “След като Адам наруши заповедта и отпадна, не даде ли Бог закон най-напред на Ноя, наричайки закона завет? (Ной е живял преди Авраам, от когото води началото си обрязването. — Бит.17:10-14 — в ск.м.). Той му каза: Ето, Аз сключвам Моя завет с вас и с потомството ви подир вас (Бит.9:9)... Защо говорите, че вие държите първия закон?” Евреите възразили, че те действително държат първия закон — Мойсеевия. Защото при Ноя не е имало закон, а завет. Едно е закон, а друго завет. Философът с много цитати от Писанието доказал противното, — че законът се нарича и завет. Той припомнил думите на св. прор. Иеремия, който
тъкмо Мойсеевия закон нарича завет (Иер.11:2-4)
и особено подчертал, че е предвъзвестено от пророците отменяването на старозаветния закон и е обещано даването на нов завет (Иер.31:31-33), понеже старият закон бил потъпкан и отхвърлен от юдеите (Иер.6:19).
Нямало възможност да се противоречи на тия неопровержими доказателства, и евреите признали: “Така е. Но не е още дошло времето на Помазаника”, т.е. очаквания Месия. Философът им рекъл на това: “Какво още очаквате, като виждате, че йерусалим е разрушен, жертвите прекратени, и всичко предсказано от пророците за вас се е сбъднало!”. Според , от слънчевия изток до запад, т.е. по цялата земя ще се слави Божието име между народите, и на всяко място ще кадят тамян на Бога и ще Му принасят чисти жертви (Мал.1:11). Това се отнася към месианските времена и то се е сбъднало. То не се отнася към еврейския народ. Защото Мойсей при най-добрия случай на свято спазване Божиите заповеди обещал на еврейския народ да се разпростре само в следните граници: от пустинята и Ливан и от реката Ефрат, дори до морето, що е на запад (Втор. 11:22-24). “А ние, народите — заключил св. Константин — се благославяме от Авраамовото семе, излязло от Иесеевия корен (Бит.26:4; 28:14) и наречено очакване на народите”(Бит.49:10 — по 70-те).
С апостолско вдъхновение мисионерът продължил да разкрива пред хазарските юдеи смисъла на старозаветните месиански предсказания, припомняйки пророчеството на Захария: “Ликувай от радост, дъще Сионова... ето, твоят Цар иде при тебе... кротък, възседнал на о слица... Той ще възвести мир на народите, и владичеството Му ще бъде до земните краища”(Зах.9:9-10) —
“Като виждате всичко това изпълнено, кого другиго чакате?” — запитал той и, бидейки неизчерпаем в знанията си и необорим в доказателствата си, продължил да привежда нови и нови доводи из пророчествата на Даниила за седемте седмини (Дан.9:24-27) и за царствата, от които при желязното царство, т.е. римското, камъкът, откъснат от планината не с човешки ръце (Дан.2:45) и означаващ Месия, разрушава римското царство, за да въздигне християнското царство, което ще стои вечно. След това мисионерът припомнил познатите пророчества за раждането на Месия от Дева (Ис.7:14) във Витлеем (Мих.5:2), както и други някои пророчества.
На забележката на евреите, че те са благословеното семе от Сима и имат благословението на Ноя (Бит.9:26), философът отговорил осведомено: “Благословението на вашия отец не е нищо друго освен хвала, отправена към Бога. До вас тя не се отнася, защото е казано: “Благословен да е Господ Бог на Сима”(Бит.9:26). А за Иафета, от когото сме ние, е казано: “Да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови”(Бит.9:27). Евреите възразили: “Как вие се считате благословени, възлагайки упованието си на човек?! Свещените Писания проклинат такива”. Философът, служейки си все със Сократовия метод, поставил противовъпрос: “Давид проклет ли е, ли благословен?”. Евреите: “Твърде благословен!”. Философът: “Ние се уповаваме на Тогова, на Когото се уповавал и той; защото сам казва в псалмите: “Човекът, който беше в мир с мене, комуто се осланях”.(Пс.40:10). А Човекът Христос е Бог!”.
След това евреите заговорили за обрязването, за яденето на свинско и заешко месо, и пр. и на всички тия въпроси получили мъдри, обосновани с цитати от Писането отговори. Каганът видимо бил много доволен от така проведените беседи и накрай, не можейки да се сдържи, казал: “От Самаго Бога ти си изпратен при нас да ни наставляваш. Вещ в Писанията, ти всичко поред ни обясни, като ни наслади с твоите медени слова от светите книги. Ние сме неуки, но вярваме, че ти си от Бога”. В заключение той помолил, когато се съберат за следващия разговор, философът пак да ги поучи със своите притчи.
Следващата беседа имала за тема централния въпрос —
коя вяра е най-добрата.
Житиеписецът не казва привържениците на коя религия този път са имали инициативата в задаването на въпроса. Но предположението на Малышевский, че това ще да са били езичниците и мюсюлманите, има за себе си известни опори в текста.
Философът пристъпил към разглеждане на трудния проблем със следната притча: Двама съпрузи — мъж и жена — живели в голяма чест при някой си цар. Но съгрешили пред него и били изгонени от царството му. В изгнаничеството родили им се синове. Но всички живеели в нищета. Тогава синовете се събрали да решат въпроса — кой начин да изберат, за да се върнат в предишното достойнство. Ала не могли да се споразумеят, защото един съветвал едно, друг — друго, трети — иначе. “Чий съвет да се последва? Не най-добрия ли?” — попитал философът. Събеседниците се съгласили с това, но забележили, че не може да се установи, кой е най-добрият, понеже всеки счита своя за най-добър. Юдеите хвалят своята религия, сарацините пък — своята. Схващайки с тънкия си ум, че по тоя път на субективно надценяване от страна на всекиго своята религия никога няма да се стигне до разрешаване на проблема, св. Константин се досетил мъдро да намери обективна база за неговата правилна постановка и убедително разрешение. Той си послужил пак със Сократовия метод.
“Кажете ми — казал той — от какво произлезе първото падение? Не от гледането ли на сладкия плод и не от пожелаването ли на божеско достойнство?” — “Така е” — съгласили се събеседниците. Мисионерът наблегнал върху похотливото невъздържание на първите човеци, причинило греховното боледуване на цялото човечество. Подобно на добрите лекари той установява най-напред причината на болестта и след това говори за правилното й лекуване. “Представете си — продължил той, — че някой се разболее, след като е ял много мед или е пил студена вода, и дойде лекар и му каже: Яж още повече мед и ще се излекуваш, а на онзи, който е пил студена вода, рече: Напий се със студена вода и застани гол в студа и така ще се изцериш; а друг лекар посъветва не така, но предпише противоположното лекарство: вместо мед — пост и горчиво питие, а вместо студена вода — топла и съгряване на тялото, кой от двамата лекари е по-изкусен?” Всички отговорили: “Онзи, който предписва противоположни лекарства. Похотната сласт трябва да се умъртвява с горчилките на тоя живот и гордостта — със смирение. Противоположното с противоположно се лекува”. Философът похвалил дадения отговор като правилен и оттук довел слушателите си до християнската вяра. В противовес на Мохамедовата, позволяваща на човека разни грехове (напр. гнева и похотта, за които мисионерът бе говорил пред сарацините в първата си мисия), християнството предписва смирение, кротост, въздържание, целомъдрие и други добродетели, все трудно постижими, изискващи себелишения, борби със себе си, което е мъчителен подвиг.
Всичкото това богатство от мисли Константин Философ събрал в следното изречение: “Христовият закон разкрива суровостта на живота по Бога”. Но с тази суровост и строгост се постига резултатът на изцелението.
Трябва да се предположи, че пратеникът на Цариград ще да е развил тия свои мисли пред събеседниците си много по-обстойно, отколкото ги предава житиеписецът. Та нали сам той признава,че е описал всички тия беседи накратко, ползувайки се от книгите на философа, към които той и препраща читателите си, и които могли да се намерят в славянски превод, направен от архиепископа Методия (гл.Х, с.52). От тия именно автентични и пълни беседи можело, според житиеписеца, да се почувствува словесната сила на философа, идваща му от Божията благодат, която го правела да бъде като “горящ пламък срещу противниците”.
Трябва много да се съжалява, че оригиналното съчинение на св. Константина е загубено. След смъртта на св. Методия при изгонването на учениците му от Моравия това съчинение ще да е пропаднало заедно със всичко друго, останало от притежанието на Методия. (14)
Колкото се приближавали към своя край, толкова разговорите ставали по-оживени и по-драматични. Философът разкрил християнската вяра пред евреи, мохамедани и езичници. Евреите се оказали победени. Блестящите знания и силните доводи на госта го издигнали в очите на всички.
Все пак мохамеданите се опитали да защитят своята вяра и честта на Мохамеда. хрез един свой говорител те задали въпроса: “Кажи, гостенино, защо вие не държите за Мохамеда? Та той хвали в своите книги твърде много Христа, казвайки, че се е родил от Дева, че е бил велик пророк, възкресявал мъртви и лекувал всякакви болести с голяма сила” (Алкоран, сура 3,35;19,27;3,48). Вместо да отговори направо, философът използувал антагонизма, съществуващ между юдействуващи и мохамеданствуващи в Хазария и твърде досетливо призовал кагана за арбитър в спора, знаейки, че каганът като изповядващ израилската вяра, не може да признае Мохамеда за пророк. “Нека между нас съдия бъде каганът! Кажи, царю, ако Мохамед е пророк, как ще имаме вяра в Даниила? Защото той каза: Със Христа всяко видение и пророчество ще се прекрати (Дан.9:24). А как Мохамед може да бъде пророк, като се е явил подир Христа? Ако наречем него пророк, трябва да отречем Даниила!” Тук се обадили евреите в защита на Даниила против Мохамеда: “Каквото е казал Даниил, казал го е чрез Божия Дух. Всички знаем, че Мохамед е лъжепророк и пагубник за спасението на всички”...
Както някога св. ап.Павел, за да се избави от трудното положение на подсъдим, комуто искат смъртна присъда, прибягнал до тактиката да скара съдиите си помежду им, като настроил фарисеи против садукеи (Деян.23:6-7), така и философът от Солун, за да доведе до тържество проповядваното от него Христово учение, настроил юдеите против мохамедани. Тогава един голям хазарски сановник, “първият съветник”, навярно езичник, който обаче с голямо внимание слушал пренията и си вадел съответни заключения, рекъл, обърнат към привържениците на сарацинската вяра: “С Божията помощ гостът повали на земята всичката еврейска гордост, а вашата изхвърли оттатък реката като нечиста”. После, обръщайки се към всички, тържествено заявил: “Както Бог е дал на християнския цар власт над всички народи и съвършена мъдрост, тъй им е дал и вяра (съвършена) и извън нея няма за никого вечен живот. Богу слава во веки!”. В отговор се чули много гласове, които казали: “Амин!”. Това трогнало мисионера. Като видял, че трудът му не е съвсем безплоден, със сълзи на очи той рекъл на всички: “Братя и отци, приятели и чеда, ето Бог дава разум и съответен отговор на всичко. Ако още има някой, който се противи, нека дойде и ни оспори, или бъде оспорен! Който се окаже послушен,
нека се кръсти в името на Св.Троица!
Ако пък някой не иска, това няма да бъде мой грях. Той ще отговаря на съдния ден, когато Старият по дни седне да съди като Бог всички народи”(Дан.7:9-10).
Резултатът от пренията, макар и не много голям, бил твърде насърчителен. Предоставено било на свободното решение на всекиго да се кръсти, ако желае. Кръстили се около 200 души, вероятно все знатни хазари, чиято влиятелност поставяла християнството, доскоро спъвано от фанатичните евреи и мохамедани, в привилегировано положение на религия, спечелила диспута. Оттук натъй под закрилата на завоюваната от св. Кирила веротърпимост, то могло вече по-спокойно да си пробива път в Хазария.
Като имаме предвид, че народната маса в тая страна била славянска, делото на св. Константина Философа, погледнато в перспектива, изведнъж добива огромно значение. Християнството било официално признато в южноруските земи. Мохамеданството и юдейството били дискредитирани, и тяхното разпространение било ограничено. Това имало колосални исторически последици. Подготвена била почвата за бъдещия победен марш на Христовото учение сред руските славяни. Всичко това не закъсняло да даде плодове. Киевска Русия не след много време (в 989 г.) признала вярата, проповядвана от Константина Философа, и приела от България богатата славянска книжнина, създадена от свв.братя.
Каганът, който безспорно бил повече хитър политик, отколкото ревнител за намиране на истинската вяра, написал на византийския император писмо, в което между другото съобщавал, че разбрал истинската вяра, че издал заповед — които пожелаят да се кръстят, и че и той се надява да стори същото. Изпращайки философа, каганът му предложили богати подаръци. Но истинският апостол Христов решително отказал да вземе каквито и да било дарове. Ръководен от своята християнска любов към страдащите, а може би изпълняващ и императорски инструкции, той помолил царя: “Дай ми колкото гръцки пленници имаш тук! Това е за мен по-ценно от всякакви дарове”. Освободени били 200 неволници, който радостният мисионер отвел със себе си. Тъй приключила хазарската мисия.
На връщане пътниците трябвало да минат през обширната степ, която се простира на запад от устието на Волга. Това място било безводно. Всички се пръснали да търсят вода, но напразно. Най-сетне намерили мочурище със солена вода. Ала тя била толкова горчива на вкус, че не могло да се пие от нея. Тогава св. Константин рекъл на брата си: “Непоносима е вече жаждата ми. Почерпи от тая вода! Този, Който някога превърна за израилтяните горчивата вода в сладка (Изх.15:23-25), Той и нас ще зарадва”. Почерпили от водата и, като отпили, я намерили сладка и студена. Тогава прославили Бога, Който върши такива чудеса за Своите раби, и освежени продължили пътя си.
Според нас, не от любов към чудесата житиеписецът е разказал тази случка, а защото е станала. Ако той не държеше за истината и ако имаше пристрастие към чудесните измислици, можеше да изпъстри житието с много чудесен елемент. В същност разказаните чудеса са много малко, и това подкупва някак си доверието в полза на тяхната автентичност. От тях лъха благодатна сериозност. При това, богословски погледнато, те носят всички белези на достоверните чудеса. Любопитно е да се отбележи, че описаният случай с горчивата вода в безводната местност, която минавали свв.братя по обратния си път, потвърждава характера си на исторически вярно повествувание, като се вземе предвид географията на въпросната местност. Свв.братя са минали областта, известна днес под името Калмицка степ. Из тая степ, според описанията на специалисти географи, се среща тук-таме вода в блата. Поради това, че почвата е смесена със солени пластове, водата в блатата е горчиво-солена.1 Житиеписецът правдиво съобщава: “Обрэтьше вь слатинэ водиц№” и пр. “Слатина” произлиза от старославянската дума сланъ=солен и означава мочурлива местност, дето водата има горчиво-солен вкус. От тук е ясно, че онова, което би могло да се стори на някои легендарно, всъщност е свидетелство за истинността на разказа.
В Херсон двамата солунци направили посещение на архиепископа. На вечерята философът се обърнал неочаквано към него с молба да го удостои с молитвата си и с благословението си, както един баща би сторил това. Запитан насаме, защо постъпил така, философът отговорил: “Той утре ще се прибере при Господа и ще ни остави”. Това се сбъднало.
Изпълнен с благодат, св. Константин показвал голяма ревност за спасението на хората, с които се срещал. Той не се чувствувал само като царски пратеник, за да си позволява след успешното изпълнение на дадена мисия безгрижен отдих, а продължавал да мисионерствува навред по пътя си като Божи пратеник, като апостол, защото няма свършване на възложените задачи до края на живота. Тъй например, той проявил похвално усърдие за очистване нравите на малкото фулско племе, населяващо известна част на Кримския полуостров, племе вече покръстено, но продължаващо да робува на някои езически обичаи. Св.Константин забелязал, че под един голям дъб, считан за свещено дърво, покровителствуващо мъжете, фулците изпълнявали някакви свещенодействия, които нямали нищо общо с чистата християнска вяра. (16) Философът застанал пред тях и взел да им проповядва: “Елините (езичници) са наследили вечната мъка, понеже се кланяли на небето и земята, на тия големи и прекрасни творения, като на Бог. А вие, които се кланяте на една толкова обикновена вещ — дървото, предназначено за огъня, как ще избегнете вечния огън?”. Те взели да се оправдават: “Ние вършим това не от сега, но сме го приели от дедите си. Така получаваме отговор на нашите прошения, и пада изобилен дъжд... Ако някой се осмели да отсече дървото, ще умре, и ние няма вече да видим дъжд”. Философът взел да ги поучава от Св. Писание и ги увещавал да познаят Бога, Който ги е сътворил. Накрай за изобличение на суеверието им, несъвместимо с чистата и трезва християнска вяра, той им казал: “Ето Евангелието на Новия Божий Завет, в което сте се кръстили”. С кротки и вразумителни думи той ги увещал да отсекат дъба и да го изгорят. Те склонили. Целунали Евангелието и отсекли дъба. Същата нощ паднал благодатен дъжд.
След благополучното си завръщане в Цариград св. Константин се представил на императора, докладвал му за резултатите на мисията и му предал писмото на хазарския цар. Уморен от трудното пътешествие и чувствувайки се недобре, той се оттеглил на безмълвие и уединена молитва, а може би и на труд над славянските преводи, в цариградската църква “Св.Апостоли”, която служела за гробница на царете и патриарсите. Тоя храм се намирал под прякото ведомство на патриарха, какъвто по това време бил знаменитият св. Фотий. За да търси уединение в църква, пряко подведомствена на Фотия, Константин ще да е имал най-добри отношения с него и ще да е държал неговата страна по време на печалния раздор между него и Игнатия.
На св. Методия, който се ползувал с име на високо духовен църковник, била предложена от св. Фотия архиепископска катедра. Но той отказал поради смирение, а може би и поради взетото си вече решение, след изнамирането на славянската азбука, да помага на брата си в превеждането на Библията и богослужебните книги на славянски език. Той се уединил в монастира Полихрон край морето, близо до малоазийския Олимп, и там се подвизавал като игумен.
--------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Нестор, Русския летописи на древне-славянском языке, II. Перевел с немецкого Д.Языков. СПб, 1816, с. 556.
2. Балан, Ал. Т. Пос. съч., св. II, с. 198; 244-247.
3. Воскресенский, Г. Пос. стат., кол. 299.
4. Яцковский, И. Хазарская миссия свв. Кирилла и Мефодия. Вера и Разум, №13, Харьков, 1893, с. 55.
5. Еж.Горский, А. В. Жития свв. Кирилла и Мефодия, вж. Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1856, с. 15, заб. 9.
6. Яцковский, И. Пос. стат., с. 56.
7. Малышевский, И. Пос. съч., с. 40.
8. Милаш, Н. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на православието, С., 1903, с. 305.
9. Гильфердинг, А. Ф. О Кирилле и Мефодие к тысячелетней их годовщине. Вж. Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с.161.
10. Athanasius Magnus. Oratio de Incarnatione Verbi, cap. 20, Migne, Р G., col. 129.
11. Балан, Ал. Т. Пос. съч., св. I, гл. IX, с. 45.
12. The Oxford Dictionary of the Christian Church, London, 1958, p.77.
13. Вж. И. Малышевский. Пос. съч., с. 56, заб. 1.
14. Балан, Ал. Т. Пос. съч., св. I, с. 76.
15. Вж. Калмыцкая степь, Энциклопедический словарь, т. XIV. СПб, 1895, с. 68.
16. Вж. no-подробно у: Дуйчев, Ив. Пос. стат., сс. 103-105.
. . .
Редактирано от Eжko Бeжko на 16.09.12 16:00.
|
(eLgreco)