Офф: Започна обраното броене / Религия и мистика / Християнство

Дребосъчето въздъхна тежко. Изведнъж той чу някакво слабо бръмчене. То се усилваше все повече и повече и ето, колкото и чудно да изглежда това, край прозореца прелетя дебело човече. Това беше Карлсон, който живееше на покрива. Но тогава Дребосъчето още не го познаваше.

Карлсон изгледа продължително и внимателно Дребосъчето и отлетя нататък. След като се издигна високо, направи малък кръг над покрива, заобиколи комините и се насочи към прозореца. После увеличи скоростта и се понесе като истински самолет край Дребосъчето. Направи втори кръг. Трети…

Дребосъчето стоеше, без да мръдне, и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Дъхът му спря от вълнение. Мравки пропълзяха по гърба му — ами че не всеки ден прелетяват край прозореца малки дебели човечета.
-------------

А човечето през това време намали скоростта и като се изравни с прозореца, каза:

— Здравей! Може ли да кацна за минутка?

— Да, да, моля, кацнете — отговори Дребосъчето и добави:

— Мъчно ли се лети така?

— Това е най-лесната работа за мене — произнесе важно Карлсон, — защото аз съм най-добрият летец в света! Но не бих съветвал никой дембелин, приличен на чувал сено, да ми подражава.

Дребосъчето си помисли, че не си струва да се обижда от „чувал със сено“, но реши никога да не се опитва да лети.

— Как те казват? — запита Карлсон.

— Дребосъче. Истинското ми име е Сванте Свантесон.

— А мене, колкото и да е чудно това, ме наричат Карлсон. Просто Карлсон и толкоз. Здравей, Дребосъче!

— Здравей, Карлсон! — каза Дребосъчето.

— На колко си години? — попита Карлсон.

— На седем — отговори Дребосъчето.

— Отлично. Да продължим разговора — каза Карлсон.

После той бързо се прехвърли през прозореца, като преметна един по един малките си дебелички крака, и се озова в стаята.

— А ти на колко си години? — попита Дребосъчето, решил, че Карлсон се държи твърде по детски за един възрастен чичко.

— На колко ли години съм? — повтори въпроса Карлсон. — Аз съм мъж в разцвета на силите си и толкоз.

Дребосъчето не знаеше какво точно значи да бъдеш мъж в разцвета на силите си. Може би и той е мъж в разцвета на силите си, но още не знае това. Ето защо попита предпазливо:

— А в коя възраст става разцветът на силите?

— Във всички! — отговори Карлсон със самодоволна усмивка. — Във всяка възраст, но само когато се отнася до мене. Аз съм красив, умен, прилично дебел, в разцвета на силите си!

Той се приближи до поличката за книги и измъкна една от играчките на Дребосъчето — парна машина. — Хайде да я пуснем — предложи Карлсон.

— Без татко не бива — рече Дребосъчето. — Машината може да се пуща само с татко или с Босе.

— С татко, с Босе или с Карлсон, който живее на покрива. Най-добрият специалист в света по парните машини — това е Карлсон, който живее на покрива. Така предай на своя татко! — каза Карлсон.

Той грабна бързо шишето със спирта за горене, което стоеше редом с машината, напълни малкото спиртниче и запали фитила.

Макар Карлсон да беше най-добрият в света специалист по парните машини, той наливаше спирта доста несръчно и дори така го разля, че върху поличката за книги се образува цяло спиртово езеро. То пламна и върху поличката заиграха весели сини пламъчета. Дребосъчето извика уплашено и отскочи.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон и вдигна предпазливо своята пълна ръчичка.

Но Дребосъчето не можеше да остане спокоен, като гледаше огъня. Той сграбчи един парцал и угаси пламъка. Върху полираната повърхност на поличката останаха няколко големи безобразни петна…

— Погледни как се повреди поличката! — рече загрижено Дребосъчето. — Какво ще каже сега мама?

— О, дреболия, обикновено нещо! Няколко по-значителни петънца върху поличката за книги са обикновено нещо. Така предай на майка си.

Карлсон коленичи до парната машина и очите му заблестяха:

— Ей сега ще почне да работи.

И наистина само след миг парната машина заработи. „Пух-пах-пух“ — пъхтеше тя. О, това беше най-прекрасната от всички парни машини, каквито само можеш да си представиш, и Карлсон изглеждаше толкова горд и щастлив, сякаш сам той я беше изнамерил.

— Трябва да проверя предпазната клапа — рече изведнъж Карлсон и се залови да върти някаква дръжчица. — Когато не проверяваш предпазната клапа, стават аварии.

„Пух-пах-пух — пухтеше все по-бързо и по-бързо машината. — Пух-пах-пух!“ После започна да се задъхва, сякаш препускаше галоп. Очите на Карлсон сияеха.

А Дребосъчето престана вече да се безпокои за петната върху поличката. Той беше щастлив, дето има такава чудесна машина и дето се е запознал с Карлсон, най-добрия в целия свят специалист по парни машини, който толкова майсторски провери предпазната клапа.

— Е, Дребосъче — каза Карлсон, — това се казва „пух-п ах-пух“! Разбирам от тия работи. Аз съм най-добрият спе…

Но Карлсон не успя да завърши, защото в този миг се раздаде гръмък взрив и парчета от разрушената парна машина се разлетяха навсякъде из стаята.

— Тя избухна! — извика възторжено Карлсон, сякаш беше успял да направи най-интересния фокус с парната машина. — Честна дума! Тя избухна! Какъв бумтеж! Колко силен!

Но Дребосъчето не можеше да сподели радостта на Карлсон. Той стоеше смаян, с очи, пълни със сълзи.

— Парната ми машина… — хълцаше той. — Парната ми машина стана на парчета!

— Това е дреболия, обикновено нещо! — и Карлсон махна безгрижно със своята малка пълничка ръка.

Аз ще ти дам още по-хубава машина — успокояваше той Дребосъчето.

— Ти ли? — учуди се Дребосъчето.

— Разбира се. Горе при мене има няколко хиляди парни машини.

— Къде е това „горе“ при тебе?

— Горе в моята къщичка на покрива.

— Ти имаш къщичка на покрива? — попита Дребосъчето. — И няколко хиляди парни машини?

— Е, да. Две стотици напълно сигурно.

— Колко ми се иска да дойда в твоята къщичка! — извика Дребосъчето.

Трудно беше да повярваш в това: да съществува малка къщичка на покрива и Карлсон да живее в нея.

— И като си помислиш само каква къща, пълна с парни машини! — провикна се Дребосъчето. — Двеста машини!

— Е, аз не съм пресмятал точно колко са останали — уточни Карлсон, — но не са по-малко от няколко дузини.

— И ти нали ще ми дадеш една машина?

— Разбира се!

— Още ей сегичка ли?

— Не, първо трябва да ги попрегледам малко, да проверя предпазните клапи… е, и още нещо такова. Спокойствие и само спокойствие! Тия дни ще получиш машината.

Дребосъчето се зае да събира от пода парчетата от онова, което преди малко беше неговата парна машина.

— Представям си как ще се разсърди татко — промърмори загрижено Дребосъчето. Карлсон повдигна учудено вежди:

— За парната машина ли? Че това е дреболия, обикновено нещо, за което не си струва да се вълнуваш! Така предай на твоя татко. Аз бих му го казал сам, но бързам и не мога да се бавя повече тука… Сега няма да успея да се срещна с твоя баща. Трябва навреме да се върна вкъщи, та да видя какво става там.

— Много добре направи, дето дойде при мене — каза Дребосъчето. — Макар че, то се знае, парната машина… ти нали ще се отбиеш пак някой път?

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон и натисна копчето на корема си.

Моторът забръмча. Карлсон все още стоеше неподвижно и чакаше перката да се завърти с всичка сила. Изведнъж той се издигна от пода и направи няколко кръга из стаята.

— Моторът нещо стърже. Трябва да отлетя в работилницата да го смажат. Разбира се, и аз мога да сторя това, но бедата е там, че нямам време… Мисля все пак да се отбия в работилницата.

Дребосъчето също помисли, че така ще бъде по-разумно.

Карлсон отлетя през отворения прозорец; неговата малка дебеличка фигурка се очерта ясно върху фона на пролетното небе, обсипано със звезди.
---------------
— Нали вече ви казах, че той се казва Карлсон и че живее там горе, на покрива — рече Дребосъчето. — Какво особено има тука? Нима хората не могат да живеят, където си искат?…

— Не се инати, Дребосъче! — каза майка му. — Ако знаеш как ни изплаши! Истински взрив! Нали можеше да те убие! Наистина ли не разбираш?

— Разбирам. Но все пак Карлсон е най-добрият в света специалист по парните машини — отговори Дребосъчето и погледна сериозно майка си.

Как така не разбира тя, че е невъзможно да кажеш „не“, когато най-добрият специалист по парните машини предлага да провери предпазната клапа!

— Ти си отговорен за своите постъпки — каза строго бащата — и не трябва да стоварваш вината върху някакъв си Карлсон от покрива, който изобщо не съществува.

— Не — каза Дребосъчето, — той съществува!

— При това можел и да хвърчи — додаде насмешливо Босе.

— Да, представи си, умее — отговори Дребосъчето.

— Обещавам ти една крона, Дребосъче, ако видя с очите си Карлсон, който живее на покрива.

— Не, утре не можеш да го видиш — утре му се налага да отлети в работилницата да си смаже мотора.

— Стига си разправял измишльотини — рече майката. — По-добре виж на какво е заприличала твоята поличка за книги!

— Карлсон казва, че това е дреболия, обикновено нещо. — И Дребосъчето махна с ръка точно така, както беше махнал Карлсон, когато даваше да се разбере, че не си струва да се ядосваш за някакви си там петна върху поличката.

Ала нито думите на Карлсон, нито това движение на ръката направиха някакво впечатление на майка му.

— Значи така приказва Карлсон — рече строго тя. — Тогава предай му, че ако още веднъж си пъхне носа тук, аз така ще го напляскам, та цял живот да ме помни.

Дребосъчето нищо не отговори. Стори му се ужасно, дето майка му се кани да напляска най-добрия в света специалист по парните машини. Да, нищо хубаво не можеше да се очаква от тоя злополучен ден, когато буквално всичко вървеше наопаки.

И изведнъж Дребосъчето почувства, че много се е разтъжил по Карлсон — тоя бодър, весел човечец, който тъй забавно махаше мъничката си ръка и отсъждаше: „Неприятностите са дреболии, обикновено нещо, не си струва да се ядосваш!“ „Дали наистина Карлсон никога вече няма да долети?“ — помисли си с тревога Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — рече си Дребосъчето, като подражаваше на Карлсон. — Та Карлсон обеща, а той е човек, на когото може да се вярва, това изведнъж се вижда. След някой и друг ден той ще долети, бездруго ще долети.
--------------
Какво се случва с парните машина на Карлсон?

Какво се случва с монетката от 5 йоре? Или как се усвояват 5000 евра.

Карлсон продължаваше да работи енергично с челюстите си и като глътна последното късче, отпусна се на възглавката и въздъхна тежко:

— Колко са нещастни всички болни! Колко съм нещастен и аз! Е, да опитаме тогава да взема двойна доза от „пресладкия прашец“, макар и най-малко да не вярвам, че ще ме излекува.

— Защо? Аз вярвам, че двойна доза ще ти помогне. Хайде да се обзаложим — предложи Дребосъчето.

Честна дума, сега нямаше да бъде лошо и Дребосъчето да похитрува малко. Той, разбира се, не вярваше, че дори тройната порция от „пресладкия прах“ ще понижи температурата на Карлсон. Но толкова много му се искаше да се обзаложат. У него остана още едно шоколадче и то ще стане негово, ако Карлсон спечели облога.

— Добре, да се обзаложим. Приготви ми по-скоро двойна доза „пресладък прах“. Когато трябва да се смъкне температура, не трябва нищо да се пренебрегва. Не ни остава нищо друго, освен да изпитаме всички средства и да чакаме търпеливо какво ще стане.

Дребосъчето смеси двойна доза прах и го изсипа в разтворената уста на Карлсон.

После отново седнаха, замълчаха и почнаха да чакат.

След половин минута Карлсон скочи от дивана със сияещо лице.

— Стана чудо! — извика той. — Температурата ми спадна. Ти пак спечели. Дай тук шоколада!

Дребосъчето въздъхна и даде на Карлсон последния шоколад.

Карлсон го погледна недоволен:

— Твърдоглавци като тебе изобщо не трябва да се обзалагат. Това могат да правят само хора като мене. Печели или губи, Карлсон винаги сияе като излъскана монетка.

Настана мълчание, през което Карлсон изяде своя шоколад. После каза:

— Щом си такъв лакомник, такъв ненаситник, най-добре ще бъде да поделим по братски каквото е останало. Има ли у тебе още бонбони?

Дребосъчето претърси джобовете си.

— Ето, три! — и той извади две захаросани лешничета и едно бонбонче.

— Три не се дели наполовина — рече Карлсон. Това знаят и малките деца. — И като отне бързо от шепата на Дребосъчето бонбончето, веднага го лапна. — Сега вече можем да делим — продължи Карлсон и погледна лакомо към останалите две лешничета: едното от тях беше малко по-голямо от другото. — Тъй като аз съм много мил и крайно скромен, разрешавам ти да вземеш първи. Но помни: който избира първи, всякога трябва да вземе по-малкото — завърши Карлсон и погледна строго Дребосъчето.

Дребосъчето се замисли за миг, но веднага съобрази:

— Аз искам да вземеш първо ти.

— Добре, щом си такъв твърдоглавец! — извика Карлсон, грабна по-голямото лешниче и начаса го пъхна в устата си.

Дребосъчето погледна малкото лешниче, което лежеше сам-самичко в шепата му.

— Послушай! — каза той. — Нали ти сам казваше, че тоя, който избира първи, трябва да вземе по-малкото.

— Ех, ти малък лакомнико, ако ти избираше първи, кое лешниче щеше да вземеш?

— Може да не се съмняваш, че щях да взема по-малкото — отговори уверено Дребосъчето.

— Тогава защо се вълнуваш? Нали то остава за тебе?

Дребосъчето отново размисли, че може би тъкмо това представлява онова разрешаване на препирнята с думи, а не с юмруци, за което беше говорила майка му.

Но Дребосъчето не можеше да се сърди дълго. При това той беше радостен, че на Карлсон спадна температурата. И Карлсон си спомни за това.

— Аз ще пиша до всички лекари в света — каза той — и ще им съобщя от кое лекарство спада температурата. „Вземайте «пресладкия прах», приготвен по рецептата на Карлсон, който живее на покрива.“ Така ще напиша: „Най-доброто в целия свят средство против температурата“.

Дребосъчето още не беше изял своето захаросано лешниче. То стоеше в шепата му толкова привлекателно, апетитно и прекрасно, че на Дребосъчето му се прииска да му се полюбува малко, преди да го изяде. Сложиш ли го в устата, и вече няма да го има.

Карлсон също гледаше захаросаното лешниче. Той дълго не откъсна очи от него, после сведе глава и рече:

— Хайде да се обзаложим, че аз мога да ти взема това лешниче, без да забележиш.

— Не, ти не можеш го взе, щом го държа в шепата си и го гледам през всичкото време.

— Хайде да се обзаложим — повтори Карлсон.

— Не — рече Дребосъчето. — Аз зная, че ще спечеля и тогава ти пак ще получиш бонбона.

Дребосъчето беше уверен, че да се спори по този начин е неправилно. Когато той се обзалагаше с Босе или Бетан, наградата получаваше тоя, който спечели.

— Готов съм да се обзаложа, но по стария, по правилния начин, дето бонбона получава оня, който печели.

— Както искаш, ненаситнико. Значи обзалагаме се, че аз ще успея да взема това лешниче от шепата, без да забележиш.

— Добре! — съгласи се Дребосъчето.

— Фокус-мокус-препаратус! — извика Карлсон и грабна захаросаното лешниче. — Фокус-мокус-препаратус — повтори той и пъхна лешничето в устата си.

— Чакай! — развика се Дребосъчето. — Аз видях как го взе.

— Приказки! — каза Карлсон и погълна бързо лешничето. — Значи ти отново печелиш. Никога не съм виждал друго момче, на което толкова много да върви в обзалагането.

— Да… но бонбонът… — избъбра смутено Дребосъчето. — Нали трябваше да го получи този, който спечели?

— Е, да — съгласи се Карлсон. — Но той вече изчезна и аз съм готов да се обзаложа, че не мога да го върна назад.

Дребосъчето премълча, но си помисли, че думите не струват и пукната пара, когато трябва да се разбере кой е прав и кой е крив. И той реши да каже това на майка си, щом я види.

Той пъхна ръка в празния си джоб. И какво мислите!

— там намери още едно захаросано лешниче, което по-рано не беше забелязал. Големичко, лепкаво, прекрасно лешниче!

— Да се обзаложим, че у мене има захаросано лешниче! Да се обзаложим, че мога ей сега да го изям! — каза Дребосъчето и лапна бързо лешничето. Карлсон седна. Изглеждаше тъжен.

— Ти обеща, че ще ми бъдеш като родна майка, а мислиш само как да си напълниш устата с лакомства. Никога не съм виждал такова лакомо момче!

Той помълча още една минута и стана още по-тъжен.

— Първо, аз не получих монета от пет йоре, задето ме жули шалчето на врата.

— Е, да. Но нали не ти връзвахме никакво шалче — каза Дребосъчето.

— Аз не съм виновен, че нямаше шалче. Но ако се намереше, сигурно щяхме да вържем гърлото ми. Шалчето щеше да ме жули и аз щях да получа пет йоре… — Карлсон погледна умолително Дребосъчето и очите му се напълниха със сълзи. — Аз ли трябва да страдам от това, че не се намери шалче? Смяташ ли това за справедливо?

Не, Дребосъчето не смяташе това за справедливо и даде своята последна петйорева монетка на Карлсон, който живееше на покрива.

СЕ ЛА ВИ.