Re: Има ли духовност извън Църквата? / Религия и мистика / Християнство

Архимандрит Серафим

Единственото позволено осъждане

А. Разграничаване между нравствени немощи и грехове против вярата
В древните повествования четем: Един отшелник видял някой си брат да съгрешава и заплакал: “Горко ми! – рекъл той. – Както брат ми съгрешава сега, може би аз ще съгреша утре!” След това, като се обърнал към ученика си, добавил: “В какъвто и тежък грях да падне в твое присъствие някой брат, ти не го осъждай! Но трябва да бъдеш уверен, че ти грешиш повече от него, макар той и да е светски човек. Като изключение от това правило може да бъде случаят, когато чуеш някого да богохулствува или да говори нещо еретическо” (1).
Този светоотечески разказ отразява прекрасно православния отговор на въпроса какви трябва да бъдат нашите отношения към двата възможни вида съгрешаващи люде: 1. съгрешаващите в нравствено отношение и 2. съгрешаващите против вярата.
Към първите ние трябва да бъдем снизходителни и да не ги осъждаме, понеже и нашите души са грешни, а чрез осъждането стават още по-грешни. Самата Църква великодушно търпи и лекува такива грешници, очаквайки тяхното разкаяние и изправление. За такъв вид грешници се отнасят Господните думи, че трябва винаги да им прощаваме, щом се каят, и то не само до седем пъти на ден, а до седемдесет пъти по седем (Мат. 18:21-22; срв. Лука 17:4).
Към вторите пък ни е заповядано да бъдем не снизходителни, а крайно бдителни, критични и непримирими. Св. ап. Павел, който ни учи в никакъв случай да не одумваме ближните си за нравствените им слабости, нито да ги презираме, а с любов да ги церим (срв. 1 Кор. 13:3-7), изведнъж става много строг, щом се постави въпросът за съгрешаващи против чистотата на вярата. Бащински грижовен към немощните (срв. 1 Сол. 2:7-8) и препоръчващ нежни отношения към братята (срв. Рим. 12:10), той пише много остро против еретиците: Пазете се от псетата, пазете се от злите работници! (Филип. 3:2). Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание,... а не според Христа (Кол. 2:8). Защо той е толкова рязък към лъжеучителите? Защото безспорно лъжеученията са отрова за душата, а безкритичното отношение към тях и приемането им води към вечна гибел. Нравствените немощи могат понякога да послужат за смиряване на човека и за довеждането му до спасение в Господа чрез надлежно покаяние. Но ереста направо погубва.
Никъде в Свещеното Писание не срещаме указания, че можем да прощаваме греховете против богозаповяданата вяра, и то безброй много пъти, както сме длъжни да прощаваме на провиняващите се против нас по човешка немощ. Прегрешаващите против Православната вяра се провиняват пряко против Бога, а не против човеци. Те хулят богооткровената Истина, а не обикновени човешки мнения. Затова е казано: Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж! (Тит. 3:10). Сама св. Църква, тази най-грижовна майка за грешните си чеда, е крайно строга към еретиците. След неколкократно приканване към опомване и покаяние, при отказ от тяхна страна да се покаят, тя ги отлъчва от общение със себе си като невразумими и упорити изопачители на Божествените истини. Нравствено съгрешаващите продължават да бъдат нейни членове, макар и тежко боледуващи, но еретиците не могат да остават нейни членове, дори да са били такива (срв. 1 Иоан. 2:19). Те не принадлежат вече към нейния благодатен организъм, понеже са се отделили от Истината, т. е. от Бога, Който е Самата Истина (срв. Иер. 10:10; Иоан. 14:6) и са се прилепили към лъжата, т. е. към дявола, наречен лъжец и баща на лъжата (Иоан. 8:44). Както не може да има нищо общо между светлината и тъмнината, тъй не може да има никакво църковно, молитвено и сакраментално общение* между православния християнин и еретика. Защото първият, макар и грешен, от все сърце е прегърнал богооткровените догмати, смирил се е пред тях, живее и се спасява с тях, докато вторият е горд поклонник на своите заблуди и тъкмо чрез тях гине.
Що е ереста? – Лъжеучение, което малко или много изопачава истинското Божествено учение и хитро работи, за да го измести и само то да се настани на негово място. Истините на вярата са ни открити веднъж завинаги (срв. Иуда 1:3) от Бога! А ересите са изобретение на дявола. Последният се стреми чрез посяване семената на разномислие в сърцата на хората да ги откъсне от Бога, да ги раздели, да ги скара помежду им и така да ги владее. Истината води към Бога. Тя ни учи да изповядваме Светата Троица: да се покланяме на Бога Отца, на Неговия Божествен Син, дошъл на земята да ни изкупи от греховете, а също така и на Божествения Дух, Който е Дух на Истината (срв. Иоан. 15:26) и ни учи на всяка истина (срв. Иоан. 16:13). Откровенията, които Бог ни е завещал, са правда и съвършена истина (Пс. 118:138). Затова те така задължават! Вечен живот се придобива чрез познаване на Единия Истински Бог и пратения от него Иисус Христос (срв. Иоан. 17:3), а не чрез противене на истината. За словото Божие е казано, че е словото на Истината (Еф. 1:13). Тази Истина освещава (срв. Иоан. 17:17), а заблудата, като рожба на тъмния дух на злото, помрачава и погубва човека.
За да ни предпази от такава гибел, св. ап. Павел, по внушение на Св. Дух, пише: Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях (Рим. 16:17). По същата причина Апостолските правила най-строго ни забраняват молитвено общение с еретици, като нареждат: Ако някой се помоли с отлъчен от църковно общение, макар и в дома си, да бъде отлъчен! (Апостолски правила 10, 45, 61; Лаод. пр. 6, 32, 33)
Вселенските и поместните събори на св. Православна Църква са имали за своя най-важна задача да пазят унаследеното здраво Апостолско учение от ереси (срв. 1 Тим. 6:3). Те са увещавали еретиците да се смирят пред Божествената истина, съхранявана в Църквата, и да се откажат от своето лъжеучение. В случай на упорство Църквата ги е отлъчвала от общение със себе си, с цел да се опомнят и да се научат да не богохулствуват (1 Тим. 1:20).
На някои такова поведение на Христовата Църква може да се струва твърде “жестоко”. Но тя е постъпвала не жестоко, а тъкмо обратното – любвеобилно; любвеобилно и към еретиците, и към верните си чеда. С отлъчването на отклонилите се от истината тя е правела последен и върховен опит да ги вразуми, като им е предоставяла възможността и след отлъчването им да се покаят, ако поискат. А към верните си чеда тя е била много грижовна, като ги е пазела от пагубните ереси. Жестока би била тя към чедата си, ако не би ги предпазвала от смъртоносната зараза на ересите и би ги изоставяла в ръцете на сатаната. Защото знае се, че ереста, като порождение на дявола, въвлича в ада. Постъпвайки строго към еретиците, Църквата е следвала не някакъв човешки каприз, а изричната повеля на Христа, Който говори за непоправимите човеци: Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17).
Тези вековни принципи на Църквата, свято спазвани доскоро, се потъпкват днес от мнозина православни християни под влияние на модерните заблуди, и особено на така нареченото икуменическо движение, което образува “Световен съвет на църквите”. Това движение е в основата си протестантско. С него тясно сътрудничи и римокатоличеството, макар по известни тактически съображения то все още формално да не влиза в тази икуменическа общност. В нея участвуват почти всички секти и ереси на нашето време, абсолютно неправилно наричащи се “църкви”. Икуменизмът претендира, че може да обединява православни с еретици и дори с иноверци. Под негово влияние и под влияние на лъжехуманистичния дух на времето мнозина днес казват: “Какво лошо има в това – всички вярващи по земята да се обединят и да престанат да враждуват помежду си!”
Аргументът е на вид много похвален, тъй като се обосновава с желанието за миротворчество. Знае се, че никой разумен човек не иска да има война. Но зад тоя благовиден предлог се крият не светли, а тъмни дяволски планове за омаловажаване на Божествената Истина, за приравняване на истинската Христова Църква към сборищата на еретиците, претендиращи да бъдат те истински “църкви”, и за подкопаване вечните устои на основаната от Спасителя Една, света, съборна и апостолска Църква, каквато е само Православната (срв. Мат. 16:18).
Спасителят е казал: Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:15-16). Нека видим какви са плодовете на участвуващите в икуменизма, тръгнали да се обединяват с еретиците! Ратувайки уж за избягване на враждуването с далечните, те влизат в идеологически конфликт със своята собствена Църква и с ближните си. Създавайки връзки с инославните, те прекъсват връзките си със своите православни братя, които не желаят да нарушават Апостолските правила чрез съвместни молитви с еретиците и които не дръзват да потъпкват словото Божие, дето четем: Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участвува в неговите лоши дела (2 Иоан. 1:10).
До какво се стига по тоя път на икуменизма? – До побратимяване с еретиците и до разбратимяване с православните. Не е ли това дяволски план за разкъсване на православното единство, и то под предлог, че се работи уж за постигане на посочения от Христа идеал – всички да са едно (срв. Иоан. 17:21)! Но Спасителят никога не е искал да има единство между Истина и лъжа, между Православие и лъжеучение, между светлина и тъмнина, между Христа и велиара (срв. 2 Кор. 6:15). Напротив, Той дойде, за да донесе разделение между вярващите души и дявола. Неговите Божествени слова са ясни и непререкаеми: Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч (Мат. 10:34; срв. Лука 12:51). Той наистина се моли за единство, но за единство в Истината, а не против Истината. Ако сектантите, еретиците, лъжеучителите пожелаят да се откажат от заблудите си и да се върнат в лоното на Православната вяра, това именно ще бъде изпълнение на Христовия завет – да бъдат всички едно (Иоан. 17:21). И тогава радостта в небесата ще бъде безкрайна! Но докато има откъсване от Истината, не може да има едно стадо под един пастир (срв. Иоан. 10:16). Христос не включва всички в Своето стадо. Той отделя от това единство неповярвалите в Него юдеи, като им казва: Вие... не сте от Моите овци (Иоан. 10:26). А щом, по думите на Христа, има овци, които не са от Неговото стадо и които Сам Той не приема поради неверието им в Него, немислимо и измамно е проповядваното от икуменизма лъжеединство. Наистина Спасителят ясно казва: Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми! (Иоан. 10:16). Но що означава това? – То означава, че не само юдеите, оградени от Божия закон и влизащи в старозаветната кошара, но и езичниците, намиращи се далеч от тая кошара, могат да влязат в едното и единствено Христово стадо, представляващо Христовата Църква. Ала за да влязат в нея, те трябва да чуят гласа на Спасителя, т.е. да приемат безпрекословно възвестената от Него Истина така, както я приема и проповядва св. Православна Църква, основана от Него като стълб и крепило на Истината (1 Тим. 3:15).
Ония, които не приемат цялата Божествена Истина, а само част от нея, като я примесват с лъжа, не принадлежат към Христовото стадо. Също така и ония, които наглед са в кошарата, обаче вътрешно се лъчат от нея, от нейните догми и канони, не са нейни членове. Това ще стане явно, ако не по-рано, то непременно на Страшния Христов съд.
Лъжехуманистичният дух на нашето време измества строгия евангелски дух и полага своя печат на мислене дори върху просветени православни християни. Тоя лъжехуманистичен дух, явно съвсем противен на духа на Вселенските събори, прилъгва мнозина към отстъпление от Истината (срв. 2 Сол. 2:3). Той ги подтиква към непослушание на Майката Църква. Тя обявява ереста за непримирима със здравото учение, а днес се внушава криворазбирано равноправие между дяволската лъжа и Богооткровената Истина. Църквата изключва лъжеучителите от своето общение, а днес се проповядва съвместно молене с тях. Тя не допуска никакво богослужебно-сакраментално общуване между православни и инославни, а днес някои даже си позволяват да се причастяват при протестанти. Тя осъжда изопачителите на Истината, а днес осъждането им се смята за грях наравно с житейското одумване.
Има модерни православни автори, като Сергей Болшаков и др., които, говорейки за съвременни “подвижници”, подчертават като най-важно тяхно качество това, че те не осъждали никого – дори еретиците (2). Чрез подобно уеднаквяване на забраненото и позволеното осъждане такива автори тайно прокарват пагубната тенденция да бъдат смесвани Истината и лъжата в угода на икуменическото верово безразличие, – нещо, което улеснява обединяването на Православието с другите изповедания, та дори и с езическите религии. Сергей Болшаков сочи като пример на такова “неосъждане” покойния Кентърберийски архиепископ Уилиям Темпл (3). Наистина, Уилиям Темпл не е осъждал дори най-явните еретици в своята “църква”. Като голям икуменист, той споделял пагубния принцип за всеобхватност, съгласно който всички могат да се обединяват с всички, независимо от догматическите несъгласия помежду им. След като през 1954 г. бил изработен икуменическият базис, съдържащ догматическия минимум за обединяване на християнските изповедания, за какъвто се приело минималното вярване в Христа “като Бог и Спасител”, У.Темпл заявил, че неприемането на тоя базис не трябва да бъде пречка, щото икуменистите да продължават да сътрудничат и с онези деноминации и общности, които не признават Христа за Бог и Спасител (4). Какво друго може да означава това, освен широко отваряне вратата за обединяване на Истината с лъжата!
Някои ще се опитат да оправдаят неосъждането на еретиците с аргумента, че то се вършело в името на мира и за избягване на войната. Но кой подпалва войната? – Тъкмо ония тъмни масонски сили, които проповядват и смесването на изповеданията, и сближаването на верите! Тяхната цел не е избягването на ужасната за всички война, а унищожаването на Истината и довеждането на православните християни до отстъпване от нея (срв. 2 Сол. 2:3).
Нека илюстрираме мислите си по тоя предмет с една басня!
В една обширна гора живеели много зайци, сърни и елени. За всички имало достатъчно паша. Те били щастливи и прекарвали дните си в мир. Но наблизо се криели вълци. От време на време те нападали кротките сърнички и изяждали по някоя от тях. Настъпил обаче глад за вълците, защото сърните и зайците станали много предпазливи и умело се криели. Събрали се вълците на съвещание, за да решат въпроса, как да се прехранят в това бедствено време. Най-старият вълк, лукав като дявол, рекъл:
— Аз измислих начин. Ще подпалим гората и така ще изкараме всички зайци, сърни и елени от скривалищата им. И после... вие се сещате, какво можем да направим после!...
Планът бил приет и гората – запалена.
— Пожар! Пожар! – чули се една сутрин уплашени викове.
Наизлезли разтревожените животни от бърлогите и скривалищата си. Наизскачали зайците от дупките си, показали се сърничките от гъсталаците си и се чудели накъде да бягат. Появили се и смъртно уплашени мечки, лисици и други хищници. Всички били стреснати и укротени от общата беда.
— Какво се чудите?! – извикал старият вълк към тревопасните си братя. – Дайте да се побратимим и да бягаме всички заедно! Тичайте с нас! Ние знаем къде е безопасно!
Една стара умна сърна се обърнала към по-младите си сестри и им викнала:
— Недейте отива с вълците! Да бягаме от пожара, но не заедно с нашите врагове, а в друга посока!
Някои я послушали и тръгнали с нея. Но повечето тревопасни се отделили от нея и последвали вълците.
— Дето са всички, там ще бъдем и ние! – рекли те. – Сред мнозинството ще бъдем по-спокойни!
Всички животни – едни наляво заедно с вълка предводител, а други надясно заедно с умната сърна – се втурнали в буен бяг и излезли от обсега на пожара. Но когато стигнали до “сигурното” място, кръвожадните вълци нападнали беззащитните си тревопасни събратя и си устроили с тях зловещ пир...
Такава съдба готви на православните Христови овци началникът на преизподнята, подклаждащ духовните пожари... Но кой мисли за това? Кой милее за вечното си спасение? Кой вижда в едно и също лице и подпалвача на войните, и лицемерния проповедник на мира?!...
Всичко се е объркало в нашето злополучно време на материална просвета и духовен мрак! Одумването на ближните за техните нравствени прегрешения вече никого не шокира, въпреки че то е изрично забранено от Бога (срв. Мат. 7:1-3; Лука 6:37) и че създава ежедневни войни между хората. А издигането на глас срещу прегрешенията против правилната вяра се счита за тесногръдие. Изпитването на омраза към личните врагове се посреща като нещо нормално. А омерзението срещу лъжеученията на религиозна почва е непонятно чувство за мнозина, въпреки че словото Божие ясно ни го внушава чрез устата на св. пророк Давид, който пише: Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи, и да се не гнуся от ония, които възстават против Тебе? Със съвършена омраза ги мразя. Те ми са врагове (Пс. 138:21-22 по слав. превод).
Заслужава си да спрем вниманието си на тези важни псаломски мисли. Кои са подразбираните тук Божии врагове? Св. Атанасий Велики отговаря: “Божии врагове са най-напред и в собствен смисъл на думата нечистите демони; на второ място, след демоните, това са защитниците на идолослужението и ересеначалниците” (5).
Но как може Божието слово да проповядва омраза? Трябва подчертано да отбележим, че тук не се касае за обикновена омраза, каквато човек изпитва към личните си врагове, защото въпросът се отнася не до такъв вид неприятели, а до Божиите врагове. Затова и омразата, изпитвана към тях, не е порочна. Тя не случайно е наречена “съвършена омраза”. В омразата към личните врагове има страст, злоба, мъст – прояви на човешко несъвършенство. А в омразата към Божиите врагове, каквато е изпитвал кроткият Давид, няма подобни несъвършенства. В нея има само едно непонятно за нас грешните съвършенство, свързано не със страсти, а с безстрастие, което умее да мрази злото у хората, а не самите тях, да отхвърля ереста, но да щади еретиците. Ето какво четем в тълкуванието на тези псаломски стихове у Евтимий Зигабен (ХII век), предаващ думите на неизвестен автор: “Онзи ненавижда духовните врагове със съвършена омраза, който не греши нито с движение, нито с действие, нито с мисъл, а това означава най-велико и крайно безстрастие” (6).
Според блажени Августин, съвършената ненавист е оная, при която някой ненавижда злото, но не храни ненавист към грешния човек (7).
Подобно нещо казва и св. Йоан Златоуст: “Трябва да проклинаме еретическите учения,... но нужно е да щадим хората и да се молим за тяхното спасение” (8). В друга своя проповед той заявява: “Аз не се отвращавам от човека, а ненавиждам заблуждението му и искам да привлека към себе си заблудения. Аз водя война не с личността, която е Божие творение, а искам да поправя ума, развратен от дявола. Както лекарят, когато лекува болния, не се бори против тялото, а премахва вредното за него, така и аз, когато се сражавам с еретиците, сражавам се не със самите хора, а искам да изтребя заблудата” (9).
Одумването на ближните за нравствените им грехове е злъчно, порочно, а осъждането на изопачителите на вярата трябва да бъде обсъждане, а не осъждане. Който одумва, изпълнен е с гняв против своите лични съперници, омразни съседи и неприятни роднини. В тях той съзира свои зложелатели, врагове на своите интереси. А който е критичен към ересите, вижда в еретиците Божии врагове и затова зорко се пази от тях. Ако ти чуваш, че твои съседи вършат против тебе някакви безобразия и кротко понасяш това, ти се упражняваш в добродетелта търпение. Но ако узнаеш, че те са еретици и искат да увлекат теб и някои твои близки в своята ерес и затова пламнеш от свещен гняв, Бог няма да ти вмени това в грях, стига само да не се изроди този твой чист и богоугоден гняв в удовлетворяване на твоята лична страст, наречена мъст и злоба.
Спасителят ни учи да не се гневим напразно (срв. Мат. 5:22 по слав. прев.). Що означава тук думичката напразно? Това ни обяснява много добре авва Пимен. Попитан от някой монах: “Какво означава да не се гневя на брата си напразно?” – той му отговорил много мъдро и духовно: “Напразен е твоят гняв, когато се гневиш за материални интереси, накърнени от твоя брат, или когато някой ти избоде даже дясното око! Ако обаче някой се старае да те отдалечи от Бога, на такъв можеш да се гневиш” (10).
Блажени Теофилакт, архиепископ Български, пише: “Този, който се гневи на брата си напразно, ще бъде осъден; но ако някой се гневи по разумни причини, с възпитателна цел и от духовна ревност, такъв няма да бъде осъден. И Павел е говорел гневни думи на магьосника Елима, както и на първосвещеника, но не напразно, а от ревност. Напразно се гневим ние тогава, когато кипим от гняв за имущества или слава” (11).
Гневът ни е даден за добро, а дяволът го обръща за зло. Гневете се, но не грешете! – учи св. ап. Павел (Еф. 4:26; срв. Пс. 4:5). Оттук следва, че ние трябва да се гневим дето трябва, за да изпълняваме християнския си дълг и да не се възмущаваме дето не трябва. Накратко казано, не бива да използуваме способността си за възмущаване, за да одумваме. Но и не бива да покриваме ересите със снизхождение, чрез което се провиняваме против дълга си – да пазим тайнството на вярата с чиста съвест (1 Тим. 3:9).
Въпреки тази очевидност на нещата, заразата на модерните веяния се шири с бързината на неудържима епидемия. Много умове днес така са объркани, че се оплитат в дяволската заблуда – да смятат верността към св. Православие за мракобесие и тесногръдие, а молитвеното и сакраментално общуване с еретици, както и очевидната или скрита изневяра спрямо догмати и канони – за широта и отвореност към света.
Врагът на спасението трескаво работи върху съзнанието на хората и замъглява умовете. Под негово влияние се е стигнало вече до там, че осъждането на ближните при нравствени провинения се счита за “доблест” и “ревност по доброто”, а некритикуването еретическите учения и прояви на инославните – за високо “човеколюбие”, стремящи се да подкопаят православната Истина. Забравят се увещанията на апостолите да страним от еретици (срв. Рим. 16:17; Тит. 3:10; 1 Тим. 4:1; 2 Петр. 2:1). Вместо странене, днес се проповядва сближаване с тях. Отминават се без внимание думите на св. ап. Павел: Ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде! (Гал. 1:8) Вместо това се чува сега нова проповед: “Защо да не общуваме молитвено с инославни и с друговерци? Нима само ние, православните, сме прави?”... И така говорят не само неосведомени в Православието хора, но вече и някои от ония, които са поставени да бъдат учители на вярата...
А при това нещата са толкова ясни и прости! При защитата на св. Православие от ересите съвсем не се касае за наша, човешка правота, а за Божествената правда и истина. Бог, Който е самата Истина (срв. Иер. 10:10), ни е открил чрез Божественото Писание спасителните истини на вярата. Те се черпят не от човешки умове, а от Божественото откровение на Стария и Новия Завет. Предадени чрез богоизбрани мъже, тия истини са подготвяли в старозаветната епоха спасението на цялото потънало в езически заблуди човечество. В Новия Завет Сам Господ Иисус Христос, Синът Божий ни доразкрива в пълнота истините за Бога – Един по същество и Троичен по Лица, за промисъла Божий над целия човешки род, за изкуплението, извършено от Божия Син, за оправданието, постигано чрез вяра и добри дела, за свещенството, получавано по апостолско приемство, за Тайнствата, преподаващи благодатта, за Църквата, основана върху истинската вяра в Иисуса Христа (срв. Мат. 16:16-18) и поставена да бъде за търсещите спасение сред океана от заблуди Ноев ковчег до свършека на света и пр.
Чрез тази вяра в богооткровените истини човек се спасява, стига само да действува съобразно с тях. Чрез отричането пък на тази вяра човек загива (срв. Марк 16:16). Отстъплението от св. Православие е следователно съдбоносно нещастие. А устояването в Истината, въпреки съблазните на времето, е основа на надеждата, че Бог ще ни помилува. Св. Марк Ефески, великият борец за Православието срещу римокатолицизма († 1444 г.), така пише за нашата св. Православна вяра: “С нея ние се надяваме да застанем пред Бога и да получим прошка на греховете си. А без нея не знам дали някаква праведност ще ни освободи от вечните мъки!” (12) Който вярва в богооткровените истини, въздава чест на Бога. А който им се противи, изкарва Бога лъжец (срв. 1 Иоан. 5:10). А това е кощунство! То е хула против Светия Дух, която няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век (срв. Мат. 12:32)!
Бог е истинен! А дяволът лъже, като клевети Бога, че уж лъжел (срв. Бит. 3:1-5). Бог е наш незаменим Благодетел, наш Промислител, наш Изкупител! А дяволът, тоя противник на Бога, е наш изкусител, наш враг, наш губител! Като лъжец и баща на лъжата (Иоан. 8:44), той не стои в истината, а `и се противи. Той гледа да я измести от сърцата на вярващите, като я замени със своята лъжа. В старозаветната епоха той измисли идолопоклонството и се проявяваше чрез идолите, в които се криеха бесове (срв. Пс. 95:5). А в новозаветната благодатна епоха на мястото на Църквата, този единствен по рода си в света богочовешки институт, дяволът постави еретическите общества, като ги подучи да отричат истинската основана от Христа Църква и да претендират, че те са Христови църкви! Още св. Киприан Картагенски (III в.) обаче ни е предупредил: “Дяволът лъже, за да прелъсти,... той обещава мир, за да не може да дойде мир, предлага спасение, за да прегради на съгрешилия пътя към спасението, обещава църква, а действува така, че повярвалият на думите му съвсем погива за Църквата” (13).
Като резултат от усилията на врага днес се наричат “църкви” ония еретически общества, които нямат никакъв белег на Църквата. Такива са например унитарианите, либералните християни, квакерите и всевъзможни други западноевропейски и американски религиозни общности, които не вярват в Христа като в Бог, но въпреки това претендират да са “църкви” и се намират под закрилата на Световния съвет на “църквите”, в който членуват. В такъв Световен съвет на “църквите” са привлечени да участвуват и Православните поместни църкви, за да се огрешават там чрез молитвеното си общуване с инославни и иноверци! От това общуване не само не произлизат никакви изгоди за Православната вяра, но напротив, чрез него се тръгва по пътя на отстъплението от Истината, предсказано от св. ап. Павел като зловещ признак за наближаващите времена на антихриста (срв. 2 Сол. 2:3).
В миналото дяволът е разединявал християните, за да ги разделя и владее. Той същият сега ги обединява, за да може в блатото от заблуди да потопи и истинската Църква – Православната. Той е погубил в първите векове от историята на Църквата много души чрез измислените от него ереси. А сега погубва и ще продължава да погубва до края на световната история още повече души чрез обединяването на всички в една всееретическа “църква”.
Но истинската Христова Църква ще оцелее до свършека на света, съгласно неотменното обещание на Спасителя (срв. Мат. 16:18), и ще стои на поста си макар и само в лицето на малцина останали верни до смърт (срв. Откр. 2:10) православни християни. Църквата е плавала и ще продължава да плава върху потопа от заблуди и лъжеучения като истински Ноев ковчег, устремен към небесния Арарат (срв. Бит. 8:4)!

(Следва)
БЕЛЕЖКИ
* Сакраментално общение – общение в Тайнствата на вярата →
1. Архимандрит Климент Рилец. Наръчна книга за духовен живот. Ч. I. София, 1941, стр. 69. →
2. Сергей Большаков. На высотах духа. Брюксель, 1971, стр. 39. →
3. Пак там, стр. 40. →
4. Виж: Прот. В. Боровой. К вопросу о базисе Всемирного Совета церквей. – В: “Журнал московской Патриархии, № 2, 1961, стр. 70. →
5. Св. Афанасiй Великiй. Толкованiе на Псалмы, пс. 138. – Творенiя. Ч. IV, Св.Троицкая-Сергiева Лавра, 1903, стр. 412. →
6. Евфимiй Зигабенъ. Толковая Псалтирь. Кiевъ, 1883, пс. 138, стр. 365, кол. 2, забел. 2. →
7. Цитирано по Евфимiй Зигабенъ, пос. място. →
8. Св. Iоаннъ Златоустъ. Слово о проклятiи, § 4. – Творенiя. Т. I, кн. 2, СПб., 1895, стр. 757. →
9. Св. Iоаннъ Златоустъ. Беседа о св. священномученике Фоке. – Творенiя. Т. II, кн. 2, стр. 747. →
10. Древнiй патерикъ, гл. 10, О разсудительности, § 65, стр. 173-174. →
11. Блаж. Феофилактъ, архiепископъ Болгарскiй. Благовестникъ, Толкованiе на Евангелiе отъ Матфея, гл. 5, стр. 35. →
12. Из писмото на св. Марк Ефески до игумена на Ватопедския монастир в Атон (виж: Архим. Амвросiй. Св. Маркъ Ефесскiй и Флорентинская унiя. Jordanville, 1963, стр. 354). →
13. Св. Киприан Картагенски, Писмо 40 – до народа, гл. 4. →

Архимандрит Серафим
Единственото позволено осъждане
Светите отци и ересите
(продължение, вж. част първа)

Най-добрите синове на Христовата Църква, светите отци, отдавна са се постарали да отворят очите на правилно вярващите, за да виждат ясно кой стои зад ересите. Св. Атанасий Велики, самоотверженият борец срещу най-ужасната заблуда на древността – арианството, направо пише: “Всяка ерес има за баща на своята измислица дявола, който се е отклонил открай време и се е превърнал в човекоубиец и лъжец. Като се срамува да произнесе неговото ненавистно име, ереста лицемерно взима върху себе си прекрасното и по-високо от всичко име на Спасителя, събира изречения от Писанията,... скрива обаче истинския им смисъл и накрая, като утаи с хитрина изобретената от нея измислица, сама става човекоубиец за въведените [от нея] в заблуда” (1).
И тъй, зад всяка ерес се крие сатаната. Щом е така, явно е, че не само не е грях осъждането на ереста, а напротив, то е свещен дълг на православно вярващите, стига само те да не са ръководени при това от греховни подбуди на лична мъст, злоба, корист и др.
Но не е ли все пак добре да имаме мир с еретиците и да не създаваме разпри на религиозна почва? – В обикновения живот, по гражданска линия, ние сме длъжни да живеем в мир с всички човеци (срв. Евр. 12:14). Но това не означава, че трябва да изпадаме в безразличие към вярата си и да се влияем от лъжеученията. Подтиквани от злия дух, еретиците са обикновено много настъпателни. Ние трябва да браним от тях своето свято Православие, а не безучастно да им позволяваме да откъсват членове от св. Православна Църква и да ги правят сектанти и еретици, служещи на чужди интереси...
Господ не ограничава свободата на човешката воля. Той допуска и ересите, както допуска и дяволът да действува. Но познаващият гибелността на лъжеученията не може да бъде равнодушен към тяхното незаконно разпространяване сред православните християни. Той е длъжен да отвори очите на близките си по вяра, за да не попаднат в примките на лукавия. В това отношение като най-добър пример могат да ни служат Божиите угодници. Те старателно избягвали да критикуват ближните си за нравствените им немощи и същевременно чрез борба и критика предпазвали и себе си, и околните от ересите като от смъртоносна болест. Те не осъждали никого освен себе си, когато се касаело за виновност в нравствената област. И обратното, не допускали никой да ги подозира дори в най-малко отклонение от Православната вяра. Толкова бдителни били те в старанието си да бъдат до смърт верни на Христа и св. Православие!
Разказва се за преп. Агатон следното: Веднъж той бил посетен от някои братя. Те знаели за голямата му святост, били чували за великото му смирение и решили да го подложат на изпитание. Затова му рекли:
— Отче, мнозина се съблазняват от тебе и казват, че ти си бил горд, че си презирал другите и не си ги считал за нищо. Също така ти непрестанно си злословел по адрес на братята. Мнозина твърдят, че тайната причина на това поведение била твоята блудна страст. С цел да прикриеш собствения си порочен живот, ти постоянно си се занимавал с клеветене на другите.
На това старецът смирено казал:
— Съзнавам, че имам в себе си всички тия пороци, в които ме обвинявате.
И като помълчал малко, коленичил пред посетителите си и им рекъл:
— Умолявам ви, братя, молете се усърдно на Господа Иисуса Христа за мене, нещастния, да ми прости многото мои тежки беззакония!
А братята продължили:
— Няма да скрием от тебе и това, че мнозина те смятат за еретик.
Като чул тия думи, св. Агатон скочил и решително възразил:
— Макар и да ми тежат на съвестта много грехове, но не съм еретик!
Братята се почудили на тоя отговор, паднали в нозете на великия старец и го помолили:
— Отче, кажи ни защо ти никак не се смути, когато те обвинявахме в разни пороци и грехове, а обвинението в ерес те ужаси?
Старецът им отвърнал:
— Първите обвинения в грехове аз приех по две причини: първо, за да придобия по тоя начин смирение; и второ, за да нямате вие за мене погрешно мнение, че съм праведник. Ние знаем, че спасението е в смирението. Нашият Спасител Иисус Христос претърпя всичко, когато евреите Го обсипваха с укори и клевети. Така Той ни остави пример за подражание... Но обвинението в ерес аз не мога да приема, а го отхвърлям с омерзение, защото ереста е отчуждаване от Бога. Еретикът се самоотлъчва от Живия и Истински Бог и се съединява с дявола и неговите ангели. Отлъченият от Христа няма вече Бога, Когото да моли за греховете си и затова погива. Разбира се, ако еретикът искрено се обърне към вярата, пазена от истинската света Вселенска Църква, той ще бъде приет от благия и милостив Изкупител! (2)
До нас са стигнали от древността множество авторитетни свидетелства за това, как са гледали на ересите и на еретиците светите отци.
Св. Антоний Велики съветва: “Не греши във вярата, за да не се прогневи против тебе нашият Създател! Онзи, който не държи правата вяра, приготвя храна за незаспиващите червеи и жертва за княза на адските тъмници” (3).
Св. Ефрем Сирин пък, който ни е научил на чудните молитвени думи: “Господи, дай ми да виждам моите грехове и да не осъждам брата си!”, сам постоянно е осъждал еретиците! За него знаем, че той през целия си живот се борел с враговете на Христовата истина. В края на живота си, желаейки да внуши на своите ученици ревност за запазването на правата вяра, която винаги горяла в неговата душа, им казал: “Нито денем, нито нощем – казвал той – през целия си живот аз никого не съм злословил (осъждал) и откакто се помня, с никого не съм се карал. Но непрестанно съм се борел в църковните събрания срещу отстъпниците от вярата. Вие знаете, че и стопанинът на овцете бие кучето си, ако то, виждайки как вълкът се приближава до кошарата, не скача и не лае против него” (4).
Св. Епифаний Кипърски е казвал на своите ученици: “Бягайте от всички ереси като от зверове, изпълнени със смъртоносна отрова!” (5)
Авва Геласий с безчестие изгонил еретика монофизит Теодосий от килията си. А когато последният с хитрост се домогнал да стане йерусалимски патриарх, авва Геласий не се уплашил от това, а продължавал да не го признава и не му се подчинил. Той предпочитал да страда за истината, отколкото заради земни изгоди да отпадне от нея (6).
Блажени йероним пише за себе си: “Аз никога не съм щадил еретиците и всякак съм се стараел, щото враговете на Църквата да бъдат и мои врагове” (7).
Благият св. Серафим Саровски, който се обръщал към посетителите си с нежното обръщение: “Радост моя!”, в същото време бил крайно строг изобличител на отстъпилите от Православната вяра (8).
Много поучителен за нас е примерът със св. Петър, архиепископ Александрийски и неговото отношение към еретика Арий, изобретателя на най-пакостната за Църквата ерес в древността – арианството.
Арий бил учен александрийски презвитер. Под влияние на някои гностически възгледи, той започнал да проповядва учение, противно на Евангелието – че Христос не е истински Бог, нито е Син Божий, съвечен и събезначален на Отца, а някакво най-висше първо творение Божие, някакво оръдие, чрез което Бог сътворил света. С това си лъжеучение Арий накърнявал богооткровената вяра в Св. Троица, подронвал авторитета на Свещ. Писание и подкопавал учението за изкуплението, съгласно което само Иисус Христос като Бог и въплътен Син Божий е могъл да изкупи целия човешки род от греха, проклятието и смъртта. Защото твар не може да изкупи тварите, или, както казва Псалмопевецът, човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него (Пс. 48:8).
Св. архиепископ Петър забелязал неправомислието на Арий, многократно го мъмрел, вразумявал, изобличавал и съветвал, но напразно. Арий упорствувал в своята ерес. Тогава праведният архиерей го низвергнал от сан и го лишил от общение с Църквата.
По това време избухнало гонение от страна на езическата власт против християните. Жертва на гонението станал и архиепископ Петър. Той бил хвърлен в тъмница. Арий сметнал, че това е сгодният момент да бъде реабилитиран. Тайното му намерение било след смъртта на архиеп. Петър той да се възкачи на Александрийския престол. Затова изпратил двама презвитери, приближени на светителя, да ходатайствуват за него, като засвидетелствуват, че той уж се е покаял и отказал от погрешните си възгледи. Същата нощ св. Петър имал видение в тъмницата. Сам Христос му се явил и му открил, че Арий неискрено се кае и че не бива да бъде приеман в общение с Църквата.
На другия ден двамата презвитери влезли в тъмницата при архиепископ Петър и смирено го помолили да прости на Арий. Блаженият Петър със сълзи на очи им отговорил: “Мили мои чеда, вие не знаете за кого ме молите, като се застъпвате за този, който разкъсва и още дълго ще разкъсва цялата Христова Църква. Аз обичам своите овци и се моля усърдно на Бога да им прости греховете и да ги спаси. Но Арий отхвърлям, понеже Бог го е отхвърлил! Не моят, а Божият съд го отлъчи от Църквата. Той хули пречистата тайна на Пресветата Троица!” След това добавил: “Не мислете, че аз съм немилостив към Арий и че съм жесток към съгрешаващите. Извършеният по човешка немощ грях, дори и най-голям да е той, е много по-малък от греха на еретика Арий!”
След това архиереят им открил как Сам Христос му се явил тая нощ, облечен в скъсана риза. Обзет от благоговеен страх, Петър го запитал: “Спасителю, кой Ти раздра ризата?” Господ му отговорил: “Безумният Арий! Той отдели от Мене много Мои люде, които Аз Си придобих със Своята кръв. Но ти внимавай! Не го приемай в църковно общение, макар и да те молят за това, защото той замисля враждебни неща против Мене и против Моите люде! Не допускай в стадото вълк, преструващ се на овца!” (9)
Най-поучителното за нас в това видение е Христовото отношение към еретиците. То ги определя като Божии врагове. Щом въплътената Любов не търпи еретиците и учи православния архиерей да отлъчи Арий от Църквата, кои сме ние да покровителствуваме враговете на Божествената истина и да се отнасяме със снизходително разположение към тях! Те раздират Христовата Църква. Затова трябва да бъдат отстранени от нея, щом не се каят!
Св. Петър умрял мъченически през 311 г., а Арий бил осъден на Първия Вселенски събор през 325 г. като непоправим еретик.
Случаят с Александрийския архиепископ св. Петър има и други поучителни страни. Православната Църква по негово време се намирала в много сложна обстановка. Тя била от една страна силно разклащана от бурите на езическите гонения, а от друга страна срещу нея се изправила опасната ерес на Арий, печелеща все повече привърженици. Арий не бил езичник, а християнски свещеник! Той бил учител на вярата в своята енория, само че погрешно схващал тайната на Христа.
“Какво от това?”, биха казали днес мнозина, които не разбират, че Църквата не е земна организация, допускаща разни мнения по даден въпрос. Тя е Божествен институт, основан върху абсолютната и задължаваща богооткровена истина, – че Иисус от Назарет е Христос, Месия, Синът на Живия Бог (срв. Мат. 16:16). Земните организации имат земни платформи и могат да си оспорват взаимно превъзходството. А Църквата Христова е единствен по рода си Богочовешки организъм без равностойни съперници. Тя е съкровищница на откритите от Бога тайни на вярата, възвестителка на благата вест за спасението, раздавателка на благодатта и пътеводителка към небето. Тя не е разпространителка на човешки учения, та да влиза в компромисни съюзи с разни земни религиозни сдружения. Тя има Бога Отца за Законодател (срв. Изх. 20:1-17), Бога Сина – за Учител (срв. Мат. 23:8) и Бога Дух Свети – за Осветител (срв. 1 Петр. 1:2; 2 Сол. 2:13). Каквото е открито от Бога, само него тя приема. Еретическите мнения решително отхвърля, понеже те препречват пътя на спасението. Ето защо св. архиепископ Петър не можел да влезе в компромисен съюз с Арий. Последният бил хитър и гъвкав. Той се представял лукаво пред архиерея, че иска да има мир с него уж в името на общоцърковния интерес. Пред общия враг – езичеството – той предлагал обединяване на кривомислещите ариани с православните християни. Той все едно че казвал на светителя: “Пред нашите очи става гонение. Ето, ти си арестуван. Мнозина от повереното ти паство загинаха мъченически. Бива ли сега, когато сме изправени пред такава съдбоносна опасност за Църквата, да се караме помежду си за нашите разномислия? Нали вярваме в Христа, макар един тъй, а друг по-иначе! Нали не Го отричаме, както Го отричат езичниците! Аз съм готов в нещо да отстъпя. Направи и ти компромис и ще се обединим! По-добре ли ще е езичеството да ни унищожава? Ако добием подир обединението мнозинство, по-успешно ще му се противопоставим и ще го победим!”
Но верният на Христа архиерей не мислел така. Той ясно съзнавал, че едно обединяване с ереста означава не прираст на Църквата, а вътрешно разложение, водещо към гибел. Защото ереста е дяволски бацил, който разлага, убива, унищожава...
Езичеството гонело християните отвън, но вътрешно ги сплотявало. На вид то намалявало броя на вярващите, като създавало много мъченици. Но чрез кръвта им, чрез невинните им страдания и чрез възвишения им пример то по обратен път способствувало за разрастването на Църквата, както добре е забелязал това Тертулиан, като е казал: “Кръвта на християнските мъченици е семе за разпространение на християнската вяра”. На мястото на един умиращ мъченик се явявали стотици, а понякога хиляди нови привърженици на Христа. Залязващите в гоненията мъченици изгрявали като звезди в страната на вечния живот, тъй че те всъщност не гинели, а постигали победоносно крайната цел на човешкия живот – спасението на душата (срв. 1 Петр. 1:9). Така езическите гонения в края на краищата се оказвали, противно на намеренията на безбожните императори, полезни и за Църквата, и за нейните членове.
Не така е било с ересите. Те не способствували за разцвета на Църквата, защото я разяждали отвътре. Те крадели овце от Христовото стадо и ги извеждали от църковната кошара, за да ги предадат на вълка дявол. От това се получавало и количествено оскъдняване на Църквата откъм членове, и вечна гибел на напусналите я.
Св. архиепископ Петър разбирал с богопросветения си ум всичко това и по тая причина не можел да не осъди Арий и неговата пъклена ерес. Той не разчитал на човешко мнозинство, каквото би могло да се получи от евентуалното обединяване с Арий и неговите привърженици, а разчитал само на Христа Бога и на Неговата Божествена помощ, проявявана по чуден начин толкова пъти в превратната история на Църквата. Още при основаването ù от Христа, когато тази Църква се състояла от малцина вярващи и имала за свои бъдещи кормчии само 12 апостоли, и то неуки, неподготвени, слаби хора – Божият Син им казал: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). И ето – тези 12 души с Божията помощ победиха света и разпространиха навсякъде Евангелието. Силата на Църквата е в истината, а не в мнозинството; в Божията благодатна подкрепа, а не в ловката дипломация; във верността към Христа, а не в компромисните съглашателства.
Много пъти в историята на Църквата се е случвало ереси да завладяват огромни маси народ, а православните да се броят на пръсти. И въпреки това истинските християни не се обезсърчавали, а оставали верни на Христа докрай. От житието на Цариградския патриарх св. Никифор Изповедник знаем колко вреди е нанесла иконоборческата ерес на Православната Църква в пределите на Византийската империя. Мнозина от православните епископи били изпращани на заточение и мъчени там с глад и жажда. А народът бил превъзпитаван в еретически дух. Виждал това св. патриарх Никифор, който все още се държал на своя престол поради големия си авторитет, и със сълзи непрестанно се молел на Бога да запази Църквата Си и да съхрани Своето словесно стадо от еретическата зараза. Той викал при себе си мнозина измежду православните, увещавал ги и ги наставлявал да не се съединяват с еретиците, а да се пазят от техния порочен квас и от змийската им отрова. Също ги насърчавал да не падат духом поради гоненията и да не се боят от онези, които могат да убият тялото, но не и душата. Ако ще подир ереста да тръгнат и царят, и всички други, ако ще да останат съвсем малцина с истината, и тогава верните в Православието не бива да се колебаят, а да знаят, че Господ одобрява не мнозинството, но гледа милостиво към онзи, който се бои и трепери от Неговото слово (срв. Ис. 66:2). Такъв Му е по-скъп от множеството хора, които пренебрегват Божия страх. На униващите свои привърженици патриархът повтарял Христовите думи: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). За своята вярност на Православието св. Никифор бил свален от патриаршеския престол и пратен на заточение, дето и умрял през 828 г. (10)
Св. Максим Изповедник също ни е оставил висок пример на безстрашие и готовност за страдания и смърт в името на Божествената Истина. Той се опълчил и срещу императора, и срещу патриарха, увлечени в монотелитската ерес, написал изобличително съчинение против нея и въпреки жестоките заплахи, въпреки неправедния съд и грубите изтезания, не преставал безстрашно да поддържа православните си убеждения. Арестуван, безсъвестно оклеветен като уж предател на отечеството и враг на царя и подло подведен под най-тежка отговорност, св. Максим, съзнавайки своята невинност, само тежко въздъхнал и казал: “Благодаря на моя Бог, че съм предаден във вашите ръце и по неправедни обвинения съм разследван, та чрез всичко това да се очистят моите волни съгрешения и пороците на моя живот!”
Увещаван многократно, подкупван с ласкателства и подмамван със съблазнителни обещания от името на царя, той твърдо заявявал: “Всички небесни сили не биха ме убедили да сторя това, което иска царят. Какво извинение ще представя – не казвам пред Бога, но дори пред моята собствена съвест, ако заради слава и нищо не струваща човешка почит се отрека от правата вяра, която спасява обичащите я!”...
За своето доблестно изповедничество св. Максим пострадал тежко: отрязали му езика и двете ръце. Изпратен на заточение, той прекарал няколко години в страшни тъмнични условия и най-сетне починал, за да се прибере в тихите чертози на царството Небесно. Той умрял в 662 г. (11)
Забележително е това, че всички светци от всички векове, изправени пред изпитанието – или да направят компромис със съвестта си и да приемат лъжата на ереста, за да получат известни земни облаги, или да се противопоставят на компромиса с риск да загубят живота си, винаги са предпочитали смъртта пред примамливите перспективи на съглашателството.
Тежко било през ХVII век положението на православните руси от западните и югозападните краища на Русия, когато силната римокатолическа пропаганда под покровителството на благоприятни за нея исторически обстоятелства въвлекла в уния множество православни християни. Тогава се подвизавал по тия места св. преподобномъченик Макарий Каневски. Той учел всички да не отстъпват от св. Православна Църква. Като игумен на Овручския монастир той се грижел да опази повереното му братство в Православната вяра и действително направил своята обител крепост на Православието. Подканван от римокатолическите мисионери да приеме заедно с целия монастир унията с Рим и да се подчини на папата, той смело отговорил: “Какво общение можем да имаме ние с вас? Вие изоставихте каноните на Вселенските събори, приехте проповедта на неправдата и вместо да бъдете под главенството на Господа Иисуса Христа, се подчинихте на един земен властелин!” (т. е. на папата). Така той останал докрай непреклонен и умрял мъченически. За неговата вярност на Истината Господ го удостоил с нетление и с църковно прославление, и то само 10 години след страдалческата му конична, последвала в 1678 г. на 7 септември (12).
За нас, днешните православни християни, поставени пред опасната примамка да влезем в единение не само с римокатоличеството, но и с всички други ереси на нашата съвременност, и дори с всички нехристиянски религии в света – особено ценно ръководство представлява знаменитото “Завещание” на големия руски светец преподобни Теодосий Печерски († 3 май 1074 г.). Това Завещание било отправено до киевския княз Изяслав Ярославович, когото хитри папски пратеници се опитвали да привлекат към римокатоличество наскоро след официалното отпадане на Рим от православната вяра в 1054 г. Ето неговото съдържание:
“Господи, благослови! Трябва да ти кажа нещо, боголюбиви княже! Аз, Теодосий, негоден раб на Пресвета Троица – Отца, Сина и Светаго Духа – съм роден в чистата Православна вяра и съм възпитан в доброто `и учение от православните мои родители – баща и майка. Пази се, чедо, от кривоверците и от разговори с тях, защото те са напълнили и нашата страна! Възможно е да спасиш душата си само ако живееш според Православната вяра. Защото няма друга вяра по-добра от нашето чисто свето Православие. Ако живееш с тази вяра, ти не само ще се избавиш от грехове и вечни мъки, но ще станеш и участник на вечния живот и безкрайно ще се радваш със светиите. А ония, които живеят в друга вяра, не ще видят вечния живот. Не подобава, чедо, и да хвалиш чуждата вяра. Който от нас хвали някоя чужда вяра, той все едно че хули нашата. Който пък хвали и нашата вяра, и чуждата, той е двоеверец и е близо до ерес!
И тъй, чедо, пази се от тях и винаги стой за нашата Вяра! Не се побратимявай с тях, но бягай от тях и се подвизавай в нашата Вяра с добри дела! А милостиня прави не само на своите по Вяра, но и на друговерците. Ако видиш някого гол или гладен или изпаднал в беда – дори да е той евреин (юдеин) или турчин (мохамеданин), или латинянин (римокатолик) – ти бъди милосърден към всекиго, избави го от беда, доколкото можеш, и не ще бъдеш лишен от награда пред Бога, защото Сам Бог в тукашния живот излива Своите милости не само върху християните, но и върху неверниците (срв. Мат. 5:45). За езичниците и за друговерците Бог се грижи в този живот, но в бъдещия те ще бъдат чужди на вечните блага. А ние, ако живеем според Православната си вяра, и тук получаваме всички блага от Бога, и в бъдещия живот ще получим спасение от нашия Господ Иисуса Христа.
Чедо! Дори да ти се наложи да умреш за светата наша Вяра, смело върви на смърт! Така и светиите са умирали за Вярата, а сега живеят в Христа.
Ако видиш, чедо, че друговерци (и инославни – в ск.н.) спорят с някой православен и искат с измама да го откъснат от Православната Църква, ти помогни на православния! С това ще избавиш агне от устата на лъва. Ако ли пък премълчиш и го оставиш без помощ, това е все едно да отнемеш от Христа една изкупена от Него душа и да я предадеш на сатаната.
Ако някой ти каже: “И вашата, и нашата вяра са от Бога”, ти, чедо, му отговори така: “Кривоверецо, нима ти и Бога смяташ за двоеверец?!” Не чуваш ли какво казва Писанието: Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението! (Еф. 4:5) (13).

БЕЛЕЖКИ
1. Св. Афанасiй Великiй. Къ епископамъ Египта и Ливiи – окружное посланiе противъ арiанъ. – Творенiя. Ч. II, Св.Троицкая-Сергiева Лавра, 1902, стр. 1.
2. Епископъ Игнатiй (Брянчаниновъ). Отечникъ, стр. 45-46.
3. Пак там, стр. 2.
4. Из завета на св. Ефрем (у А.К.Соколов. Жизнь и труды св. Ефрема Сирина – предисловiе къ Творенiямъ св. отца нашего Ефрема Сирина, ч. I, Сергiевъ Посадъ, 1895, стр. 47).
5. Епископъ Игнатiй (Брянчаниновъ). Отечникъ, стр. 102.
6. Пак там, стр. 79-80.
7. Блаж. Iеронимъ, Беседа противъ пелагiанъ, прологъ 2. – Творенiя. Ч. V, Кiевъ, 1910, стр. 135.
8. Архим. Серафим. Св. Серафим Саровски, стр. 176-184.
9. Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на месяцъ ноемврiй, день 25, Москва, 1897, стр. 547-554.
10. Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на месяцъ iунiй, день 2, Москва, 1898, стр. 31-32.
11. Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на месяцъ iануарiй, день 21, Москва, 1897, стр. 465-499.
12. Протоиерей Евгений Барщевский. Св. преподобномученик Макарий Каневский, архимандрит Овручский, Переяславский Чудотворец. – В: “Журнал московской патриархии”, №10, 1978, стр. 66-69.
13. Виж: Александръ Нечволодовъ. Сказанiя о русской земле. Ч. I, 1913, стр. 291.