Толкова е просто и логично / Религия и мистика / Християнство

не, че ти пука, но тук е добре обяснено:

Болшинството филми разпалват противоречия едва след излизането си на екран, но „Страстите Христови“ се предхождаше от близо година стълкновения и даде необикновено плодотворна възможност на хора, които нямат представа за какво говорят, да правят именно това. Ще продължа тази традиция, като си призная, че докато пиша това, аз все още не съм гледала филма. Очаквам да бъде добре направен – един мощен пример за художествените възможности на филмовото изкуство. Надявам се да разбуди старата вяра в християните и да отприщи нова вяра в невярващите.

Докато четях обаче интервюта с Гибсън преди премиерата, нещо прикова вниманието ми. Вижте например този цитат, където в изданието на „New Yorker“ от 15.09.2003 Гибсън казва: „Исках да ви отведа там, на място. Исках да бъда верен на Евангелията. Това никога преди не е било правено“. Този стремеж явно е означавал да ни се покаже как биха изглеждали истинското бичуване и разпъване на кръст. „Не исках да правя Иисус да изглежда добре – продължава Гибсън, – исках да повредя едното му око, да го размажа.“

Е, ако сте като мен, сигурно нещо ви е просветнало. Със сигурност Разпятието и предхождащото го изтезание са били брутални, но в Евангелията няма нищо изрично относно размазано око на Иисус. Не каза ли Гибсън, че иска да направи този филм абсолютно верен на Евангелията, както „никога преди не е било правено“?

И така, опитах се да си представя филм, който отразява единствено каквото ни казват Евангелията, и осъзнах, че там няма много по отношение на кървищата. Разбира се, големи части от всяко Евангелие засягат Страстите Христови, дори през ХІХ в. богословът Мартин Калер казва, че Евангелията са „разкази за Страстите с длъжки въведения“, но въпреки това, тези разкази предават основно въртенето на събитията около Иисус в Неговите последни дни – какво са казали и сторили хората. Описанието на физическите Му страдания е толкова оскъдно, колкото авторите успяват да го сторят.

„...а Иисуса бичува и Го предаде на разпятие“, съгласяват се синоптичните Евангелия. „И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него... “ Малко повече от дузина стихове по-надолу, Той е мъртъв.

Не подлагам на съмнение дали събитията са били брутални. Не подлагам на съмнение и дали един творец е свободен да ги изобрази както реши. Онова, за което съм любопитна, е следното: защо през първото хилядолетие християните са избирали да ги изобразяват по-различно?

Дали са избягвали кървавите подробности, просто защото са били мекушави? Не и св. Лука, който макар и бидейки един от най-елегантните новозаветни автори, описва смъртта на Иуда с повече подробности, отколкото бихме желали: „… като се строполи ничком, пръсна се през средата, и всичката му вътрешност се изсипа“ (Деяния 1:18).

Дали са се срамували от Кръста – емблемата на криминалното екзекутиране? Не и св. Павел, който заявява „...а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“ (Галатяни 6:14).

Толкова ли са били познали бруталните подробности на разпъването, че не са се нуждаели от описване? Все пак, късните християни се прехласват именно по болките, които Христос е изтърпял, но ако ранната църква се е отнасяла по същия начин, самото им познаване не би озаптило такова прехласване и при тях. Любящият не се изморява да съзерцава лицето на своята възлюбена; но вместо да се съсредоточават върху подробностите на Христовите страдания, ранните християни са отмествали поглед от тях.

Образното съзерцаване на Христовите страдания не се появява преди средновековната епоха – приблизително към ХІV в. Преди това изобразяването е в съответствие повече с начина, по който Христос се явява описан в Евангелието според Иоан. В иконографията Той тържествено царува от кръста – като триумфиращ победител, Който ни е освободил от смъртта.

В действителност, разковничето е в схващането за „освобождаване“. Раните, претърпени от Христос, са рани на герой. Представете си млад полицай, който освобождава заложници на небивала физическа цена, включително собственото си залавяне и изтезаване. Ще бъде неподобаващо, дори обидно, постоянно да го питаме: „Какво усещаше при изтезанията? Как изглеждаше? Откъде кървеше?“ Офицерът съвсем разбираемо би желал да се съсредоточите не върху унижението, а върху победата му.

Това е и отношението, което виждаме в тези древни песнопения от Страстната седмица: „Помръкна слънцето, не могло да понесе таквоз кощунство срещу Бога, пред Когото всяко нещо тръпне... Когато биде разпнат, о, Христе, всичкото творение видя и се потресе. Земните основи се поклатиха от страх пред Твойта сила. Светлиците небесни се покриха... Ангелските войнства се удивиха.“ Един химн от ІV в., от литургията на св. Василий, е познат дори и на някои протестанти: „Нека млъкне всяка земна плът и във страх и трепет да застане.“

Преклонението не се е променило просто с течението на времето – същата изпълнена с благоговение стеснителност продължава непроменена и днес в източноправославното преклонение. Нещо друго трябва да се е случило, което да доведе до тази промяна в европейското християнство и да премести фокуса от Христовата победа върху Неговите страдания като средството за спасение.

Западните богослови обикновено казват, че най-значимото събитие в развитието на сотериологичното богословие е било написването на трактата „Защо Бог е станал Човек?“ от Анселм, архиепископ на Кентърбъри през ХІ в. Представете си обстановката, в която Анселм се е захванал със своето дело. Писанието говори за Христовата смърт като откуп или изкупление и дотогава се е възприемала предимно като откуп от дявола. „Заплатата за греха е смърт“ и поради своите грехове ние сме били поробени от смъртта, отровени и безпомощни да се противим на греха. Христос идва на спасителна мисия и в изпълнението й пострадва подобно на полицая, освобождаващ заложниците. Като Човек, Той умира и се сдобива с вход към ада, а веднъж там, Той като Бог го раздира и пуска пленените на свобода.

Някои ранни автори са се задълбочавали във въпроса: „Кой получава този откуп?“, и както изглежда – лекомислено. Днес техните аналогии изглеждат недодялани, като например, че Бог подлъгал дявола като спотаил Христовата Божественост в Човешката Му същност и дяволът като риба се хванал на заложената стръв (Григорий Нисийски) или като мишка влязъл в капана (Августин).

Но когато говорим как Христос е платил със Своята кръв, не е задължително да си представяме някаква сделка между две страни. Смелият полицай по-горе „плаща с кръвта си“, за да освободи заложниците, но това не означава, че похитителите са се сдобили със стъкленица кръв, на която да се радват. Когато Господ изкупил людете си от Египет, фараонът не получил тежка торба злато в замяна. „Изкупил“ може просто да означава „извършил нужното, за да освободи“.

Още повече, младият офицер може и да е казал: „Предлагам тази мисия в чест на началника си, който винаги ми е бил като баща. Обичам го и желая да върша неговата воля и правя тази жертва в негово име.“ Но и началникът не получава кръвта на младия мъж (гротескна мисъл), нито пък я изисква преди да бъдат освободени заложниците – той не е техният похитител, а съюзник в освобождаването. И така, да отстъпим една голяма граматическа крачка назад и да поставим тези термини в един по-широк смисъл – понякога ние използваме образи като „платено“, със значението на простия акт на даване, без да си представяме някаква сделка между две страни, която включва получаване от страна на другия.

Григорий Назиански (ІV в.) протестира, че въпросът „Кой получава заплащането?“ не трябва да се разнищва прекомерно. Без значение какъв дълг е бил дължим на дявола, било е невъзможно той да включва и самия Бог. От друга страна, Отец не би могъл да е получателят на откупа, понеже не Той ни е държал заложници. И ако кръвта на Исаак не Го е удовлетворила, защо Той би желал кръвта на своя възлюбен Син?

Григорий Назиански обобщава, че Отец приема Христовата жертва, без да я е изисквал, Синът я предлага, за да Го почете, а резултатът е поражението на нечестивия. „За Христос ще кажем само толкова, по-голямата част ще бъде почетена с мълчание.“

Анселм се прицелил срещу преувеличените версии за теорията на откупа, но не се съгласил да остави в мълчание по-голямата част. Той теоретизирал как плащането „било“ направено на Бог Отец. Във формулировката на Анселм нашите грехове били като обида срещу честта на могъщ владетел, а владетелят не е свободен просто да опрости беззаконието – трябва да бъде направена и компенсация. (Това вече е важен нов елемент в историята. Ранните християни вярвали, че Бог Отец наистина ни е простил свободно – също като бащата на блудния син.) Никой човек не е в състояние да плати този дълг и така Бог Син се наема да го стори. „Ако Синът е избрал да удовлетвори иска на Бог към човека, можел ли Отец справедливо да Му забрани да стори това, или да откаже на човека онова, което Синът желаел да му даде?“ Христос удовлетворява нашия дълг в тази „Теория на удовлетворението“.

„А оттук иде и цялата разлика“, както обичаше да казва един разчорлен поет-янки. Западното християнско богословие продължило марша си от тази повратна точка като срещало противоречия, развитие и редакции, но останало приковано към идеята, че Христовата смърт е била насочена към Отца. Когато западните богослови обърнат поглед към столетията преди Анселм, те не могат да открият неговата теория никъде (всъщност у Тертулиан и Киприан има някакви намеци, но това не е общото учение). Определен прочит обаче, на св. Павел може да се изкара, че поддържа възгледа за „удовлетворението“, и поради това Анселм бива възхваляван като първият богослов, разбрал св. Павел.

Това е явно изхвърляне. Могли ли са наистина християните да разбират погрешно своето спасение в продължение на хиляда години? Наистина ли хората, на които Павел е писал посланията си, са нямали никаква представа за какво говори той? Наистина ли ранните мъченици са умирали, без да разбират Кръста, който ги е спасил? Защо Светият Дух би допуснал нещо такова, ако е бил пратен да ги упътва във всяка истина? Наистина ли „явният смисъл на Писанието“ е толкова потаен, че да не може да бъде разкрит в продължение на хиляда години, а след това пък – точно от някого, принадлежащ на напълно различна култура от тази на авторите?

Западните богослови преравят преданселмовото хилядолетие и не могат да открият търсената от тях теория, но не успяват да видят и теорията, която преобладава там. Преди Анселм, на проблема, към който е адресирано спасението, се гледа като на проблем вътре в нас. Ние сме заразени със смъртта като резултат от Адамовото падение. Тази зараза ни прави да сме духовно болни, да вършим грях както съзнателно, така и под дяволски заблуждения. Христос предлага да ни избави в съответствие с волята на Отца като младия офицер по-горе. В това действие Бог Отец и Син са обединени: „Бог примири света със Себе Си чрез Христа.“

Това е картината „преди“. При Анселм проблемът, към който е адресирано спасението, е между нас и Бог (имаме дълг, който не можем да изплатим). След Анселм той понякога се формулира дори като проблем „у“ Бога (Неговият гняв, който няма да се уталожи, докато дългът не бъде платен). Тази теория загубва единството на волята между Отца и Сина и може да изглежда как Синът трябва да преодолее съпротивата на Отца. Тя загубва представата, че болестта е вътре в нас и трябва да бъдем изцелени и може да изглежда, че е достатъчно едно юридическо освобождаване, а преобразеният живот е най-много едно последвало благо хрумване.

Някои въстават срещу такава формулировка и твърдят, че е твърде легалистична, твърде повърхностна нравствено, твърде „Старозаветна“, но вместо нея предлагат Христовите страдания да са просто предвидени да ни служат за пример, тъй че ние да се обърнем и да се примирим с Бога. (В отговор на подобно предложение дълги векове преди това Августин изсумтява, че ако единственото от което сме имали нужда, е пример, то тогава нуждата ни не е от Христос – състоянието на човека щяло да се оправи и с примера на Авел.)

Но при всички тези различни картини „след“, важният момент са раните и страданията, и болката на Страстите е тази, която ни спасява, независимо дали обективно (чрез изплащането на дълг), или субективно (чрез обръщане на сърцата ни). От размишленията на Джулиана от Норуич върху трънения венец, през „О, свята глава, жестоко изранена“, та чак до „Страстите Христови“ на Мел Гибсън – всичко това е все същата линия на преклонение.

Това е линия, която е произвела мощно въздействащи шедьоври на изкуството и е крепила и вдъхновявала много християни в продължение на векове. Разпятието наистина е било кърваво и брутално – Гибсън е на добра историческа основа в желанието си да го пресъздаде по този начин и когато чете Евангелията с молитва, без съмнение именно такива са картините, които изникват в съзнанието му.

Но в действителност те не са там – авторите на Евангелията са избрали да пресъздадат Христовите Страсти по друг начин. Вместо да предизвикват съчувствие, те ни приканват към благодарствено, почтително благоговение, понеже сами са имали друго разбиране за смисъла на Неговите страдания.

...
Това есе е продължение на някои мои мисли защо някои християнски произведения на изкуството и литературата изобразяват страданията на Христос реалистично, а други – не.

***
Миналата есен написах статия за Beliefnet.com1, която отразяваше тези мисли и навярно все още се върти из мрежата. Бях помолена от John Wilson да разгледам отново темата за сайта на Christianity Today и това е версията, която отразява вложените повече време и изследвания. Тя не е коментар на филма – когато я писах, още не го бях гледала. Просто изследвам въпроса защо Разпятието се изобразява различно в различните култури и епохи. След първата ми статия мнозина решиха, че критикувам филма, но това не е така. По отношение на тази първа статия в Beliefnet досега съм получила стотици мейли. Православни християни ми писаха: „Най-сетне разяснихте в какво вярваме по начин, разбираем за всеки!“, докато болшинството протестанти и католици казваха „Не разбирам!“ :-)2 Е, на първо четене това ще са ви доста нови и объркващи идеи. Не бързайте и не се засягайте, ако трябва да препрочитате.

Най-честото предположение на хората беше как причината, поради която Евангелията и ранните християнски писания не описват подробно кървищата и болките на Разпятието, е в това, че те са били ежедневна гледка и описанието не е било нужно. Но разпъването излязло от употреба, благовестието се разпространило по земи, където не го познавали, и при все това кървави изобразявания не се появили чак до около ХІV в.

Други предположиха как в исторически план хората редовно са ставали свидетели на животински кланета и други аспекти на смърт и страдание и затова описанието не е било нужно, докато в нашата санирана култура вече е необходимо. Но ние живеем в „санирана“ култура от няма и стотина години, а при все това кървавите изобразявания са се появили още от около ХІV в. Очевидният въпрос беше какво се е променило около ХІV в?

Не е било преустановяването на разпъването на кръст – това се случило доста по-рано, не било и прекратяването на ежедневните гледки на клане и кръвопролития – това дошло доста по-късно. Нещо друго. Промяна в богословието. Ето за това е настоящото есе.

Изявленията как това богословие е новоучение, не утвърждават аргумента, че „старото е по-доброто“. Разбира се, православните християни вярват, че е така и че това е водещ принцип на нашата вяра (и по-конкретно, че именно ранният консенсус – „Преданието“, е това, което и ние трябва да продължим), но католиците вярват в „развитието на доктрините“ – че по-късните поколения могат да разберат нови неща, които предхождащите ги християни не са разбирали. Протестантите пък вярват, че без да се обвързват с „Преданието“, отделните индивиди могат да четат и тълкуват Библията самоволно. Тъй че не всеки споделя православното виждане, но все пак аз се надявам, че и за други ще е интересно да научат как са виждали нещата ранните християни, дори и ако не са съгласни.

Миналия петък аз най-сетне гледах филма и бях донейде разочарована – може би се бях надъхала твърде много предварително. За който и да било филм щеше да е трудно след толкова хвалби да отговори на изградените очаквания. Доволна съм, че отидох, но си тръгнах предимно с чувството какво означава филмът за Мел Гибсън и как той е излял в него цялото си сърце. Лично аз се почувствах като човек, получил пица, когато всъщност е очаквал хамбургер3. Филмът ме накара предимно да искам да дойде Страстната Седмица, за да мога още веднъж да преживея мощните, разтърсващи богослужения на Православната църква и да прекарам още веднъж тази седмица в общността на молещи се християни.

фредерика матюз грийн

айде, ще ти го отсея като за мързелив човек:

Раните, претърпени от Христос, са рани на герой. Представете си млад полицай, който освобождава заложници на небивала физическа цена, включително собственото си залавяне и изтезаване. Ще бъде неподобаващо, дори обидно, постоянно да го питаме: „Какво усещаше при изтезанията? Как изглеждаше? Откъде кървеше?“ Офицерът съвсем разбираемо би желал да се съсредоточите не върху унижението, а върху победата му.
...
Но когато говорим как Христос е платил със Своята кръв, не е задължително да си представяме някаква сделка между две страни. Смелият полицай по-горе „плаща с кръвта си“, за да освободи заложниците, но това не означава, че похитителите са се сдобили със стъкленица кръв, на която да се радват. Когато Господ изкупил людете си от Египет, фараонът не получил тежка торба злато в замяна. „Изкупил“ може просто да означава „извършил нужното, за да освободи“.

Още повече, младият офицер може и да е казал: „Предлагам тази мисия в чест на началника си, който винаги ми е бил като баща. Обичам го и желая да върша неговата воля и правя тази жертва в негово име.“ Но и началникът не получава кръвта на младия мъж (гротескна мисъл), нито пък я изисква преди да бъдат освободени заложниците – той не е техният похитител, а съюзник в освобождаването. И така, да отстъпим една голяма граматическа крачка назад и да поставим тези термини в един по-широк смисъл – понякога ние използваме образи като „платено“, със значението на простия акт на даване, без да си представяме някаква сделка между две страни, която включва получаване от страна на другия.

Григорий Назиански (ІV в.) протестира, че въпросът „Кой получава заплащането?“ не трябва да се разнищва прекомерно. Без значение какъв дълг е бил дължим на дявола, било е невъзможно той да включва и самия Бог. От друга страна, Отец не би могъл да е получателят на откупа, понеже не Той ни е държал заложници. И ако кръвта на Исаак не Го е удовлетворила, защо Той би желал кръвта на своя възлюбен Син?

Григорий Назиански обобщава, че Отец приема Христовата жертва, без да я е изисквал, Синът я предлага, за да Го почете, а резултатът е поражението на нечестивия. „За Христос ще кажем само толкова, по-голямата част ще бъде почетена с мълчание.“
...
Анселм се прицелил срещу преувеличените версии за теорията на откупа, но не се съгласил да остави в мълчание по-голямата част. Той теоретизирал как плащането „било“ направено на Бог Отец. Във формулировката на Анселм нашите грехове били като обида срещу честта на могъщ владетел, а владетелят не е свободен просто да опрости беззаконието – трябва да бъде направена и компенсация. (Това вече е важен нов елемент в историята. Ранните християни вярвали, че Бог Отец наистина ни е простил свободно – също като бащата на блудния син.) Никой човек не е в състояние да плати този дълг и така Бог Син се наема да го стори. „Ако Синът е избрал да удовлетвори иска на Бог към човека, можел ли Отец справедливо да Му забрани да стори това, или да откаже на човека онова, което Синът желаел да му даде?“ Христос удовлетворява нашия дълг в тази „Теория на удовлетворението“.

„А оттук иде и цялата разлика“, както обичаше да казва един разчорлен поет-янки. Западното християнско богословие продължило марша си от тази повратна точка като срещало противоречия, развитие и редакции, но останало приковано към идеята, че Христовата смърт е била насочена към Отца. Когато западните богослови обърнат поглед към столетията преди Анселм, те не могат да открият неговата теория никъде (всъщност у Тертулиан и Киприан има някакви намеци, но това не е общото учение). Определен прочит обаче, на св. Павел може да се изкара, че поддържа възгледа за „удовлетворението“, и поради това Анселм бива възхваляван като първият богослов, разбрал св. Павел.

Това е явно изхвърляне. Могли ли са наистина християните да разбират погрешно своето спасение в продължение на хиляда години? Наистина ли хората, на които Павел е писал посланията си, са нямали никаква представа за какво говори той? Наистина ли ранните мъченици са умирали, без да разбират Кръста, който ги е спасил? Защо Светият Дух би допуснал нещо такова, ако е бил пратен да ги упътва във всяка истина? Наистина ли „явният смисъл на Писанието“ е толкова потаен, че да не може да бъде разкрит в продължение на хиляда години, а след това пък – точно от някого, принадлежащ на напълно различна култура от тази на авторите?

Западните богослови преравят преданселмовото хилядолетие и не могат да открият търсената от тях теория, но не успяват да видят и теорията, която преобладава там. Преди Анселм, на проблема, към който е адресирано спасението, се гледа като на проблем вътре в нас. Ние сме заразени със смъртта като резултат от Адамовото падение. Тази зараза ни прави да сме духовно болни, да вършим грях както съзнателно, така и под дяволски заблуждения. Христос предлага да ни избави в съответствие с волята на Отца като младия офицер по-горе. В това действие Бог Отец и Син са обединени: „Бог примири света със Себе Си чрез Христа.“

...
схващаш ли? жената иска да каже, че това комиксче, както и всички останали подобни дето можеше да дадеш направо сайта, от където си ги взел, са опозиции на нещо, в което си вярват само част от християните. а сигурно и те не вярват в такива неща, понеже подобни творби отразяват идеята на автора, не на християните.
и става така: "вижте, вие вярвате в еди какво си, ама то е абсурдно и глупаво". не е вярно, отговаряме ние. ние изобщо не вярваме в такива неща. това, в което вярваме, си има съвсем здрав смисъл, но ти не искаш да разбереш, че няма нищо общо с това, в което вярваш ти, че вярваме.