Продължение на ЛЕКЦИЯТА от 22 май 1908

"Словото или Логосът стана плът" (1, 14).

Така авторът на Йоановото Евангелие свързва историческото появяване на Христос Исус с цялата еволюция на света.

"Ние чухме Неговото учение – учението на единородния Син на Отца" (1, 14)

Какво представлява това учение? По какъв начин са родени другите хора?

През древните времена, когато са написани Евангелията, "двоеродни" са наричали онези, които се раждат чрез смесването на бащината и майчината кръв.
А всичко, което се ражда не от плът и кръв, не от човешките намерения, е "родено от Бога"; то е "единородно".

Онези, които по-рано се наричаха "чеда Божии", винаги бяха в известен смисъл "единородни", и учението за Сина Божи е учение за "единородния".

Физическият човек е "двоероден", а духовният човек е "единороден".

Този израз не означава примерно, че даден човек се ражда "в себе си", не, единороден е противоположно на двоероден.

С други думи, освен физическото раждане човек може да мине също и през едно духовно раждане, да се съедини с Духа; раждане, чрез което той става единороден, дете, или Син на Бога.

Такова учение можеше да бъде чуто най-напред от Този, в който Словото стана плът.
Едва Той превърна това учение в общо достояние,
"учението за единородния Син на Отца, пълен с преданост и истина".
Тук думата "преданост" трябва да се преведе в по-дълбок смисъл, защото нещата се отнасят до един процес на раждане и отделяне от Бога, като в същото време човек остава свързан с Него и освободен от всякакви илюзии.
Илюзиите идват от "двоераждането" и обричат човека на сетивни заблуди, за разлика от учението за истината, което в лицето на Христос Исус живя между хората като въплътен Логос.

Обаче Йоан Кръстител нарича себе си буквално "Предтеча", "Предшественик", който идва, за да възвести Аза.
Йоан определя себе си като човек, който знае:

в отделния индивид Азът трябва да стане напълно самостоятелен, но преди това той трябва да свидетелствува за Този, чрез Когото Азът ще се пробуди за своя самостоятелен живот.

Йоан е пределно ясен:

"Този, който ще дойде, е "Аз-съм", той е вечен и наистина може да каже за себе си - Преди Авраам да бъде, беше "Аз-съм".

Йоан знае:

Азът, за когото става дума тук, съществува преди мен; макар и да съм негов предшественик, той е преди мен; аз свидетелствувам за нещо, което и до сега е присъствувало във всеки човек.

"След мен идва Този, който беше преди мен" (1, 15).

И сега идва ред на многозначителните думи:

"Защото от Неговата пълнота всички ние приехме благодат въз благодат" (1, 16).

Много хора, наричайки се християни, минават покрай думата "пълнота", без да вникват в нейния дълбок и точен смисъл.

Р. Щайнер

Редактирано от Mish-o на 26.07.05 14:59.

Тук Щайнер се спира на малкоизвестния факт, че Христос е "общото съзнание"
на шестте Елохими, участвали (заедно със седмия Елохим - Яхве) в Сътворението.
Посочва се изключителното значение на установяването на смисъла на използваните термини за правилното разбиране на Евангелието на Йоан.



Продължение на ЛЕКЦИЯТА от 22 май 1908



И сега идва ред на многозначителните думи:
"Защото от Неговата пълнота всички ние приехме благодат въз благодат" (1, 16).

Много хора, наричайки се християни, минават покрай думата "пълнота", без да вникват в нейния дълбок и точен смисъл.

На гръцки език "пълнота" се нарича "плерома".
И в Евангелието на Йоан е записано:
"Защото от "плерома" всички ние приехме благодат въз благодат!"

Вече казах:

всяка дума от Евангелието на Йоан, ако изобщо искаме да я разберем,
трябва да бъде претеглена като на златарска везна.

Защото, какво всъщност означава "плерома", "пълнота"?

В тази дума може да вникне само този, който знае, че в древните Мистерии под "плерома' или "пълнота" се е разбирало нещо съвсем определено.
Защото тогава вече се проповядваше учението, според което в миналото едно от духовните Същества, наречени Елохими (постигнали своята божествена степен по време на Старата Луна (предишното въплъщение на Земята)), се отдели от останалите:

Един от Елохимите остана на (сегашната) Луната и оттам отразяваше към Земята силата на Любовта, докато човеците узреят достатъчно за Светлината на другите шест Елохими.

Така в миналото са различавали Яхве, отделния Бог, отразителя, от останалите шест Елохими в тяхната "пълнота" или "плерома".

Но понеже под общото съзнание за Слънчевия Логос се разбира Христос, трябваше - когато беше необходимо да се насочи вниманието към Него - да се говори за "пълнотата" на Боговете.

Точно тази дълбока истина се крие зад думите:

"Защото от плерома приехме всички ние благодат въз благодат."

Р. Щайнер

Продължение на ЛЕКЦИЯТА от 22 май 1908


Сега нека да се върнем назад в епохата на груповите души,
когато отделният човек усещаше своя Аз като групов Аз.
Нека да се замислим какъв социален порядък определяше груповия живот.

Човеците, доколкото те бяха видими човеци,
живееха като отделни индивиди.
Но понеже не усещаха себе си като отделни индивиди,
те все още не можеха да разгръщат Любовта в нейния дълбок и вътрешен смисъл.
Индивидът обичаше другия, защото между тях имаше кръвно родство.
През онези времена кръвното родство е в основата на всяка любов.
Любовта цари преди всичко всред родствениците по кръв, и всяка любов, която не е полова любов, също произлиза от кръвното родство.

Хората все повече и повече трябва да се освобождават от тази любов на груповата душа и да постигат Любовта като един вид свободен дар на Аза.

В края на Земното развитие хората ще са стигнали до там, че техният самостоятелен Аз ще поражда дълбоко в себе си импулса, да върши това, което е правилно и добро.
Именно защото Азът притежава този импулс, той върши това, което е правилно и добро.

И едва когато Любовта ще бъде толкова одухотворена, че никой няма да иска да следва някакъв друг импулс, ще се изпълни това, което Христос Исус искаше да внесе в света.

Защото една от тайните на християнството е тази, че то учи:

"Погледнете Христос и се изпълвайте със силата на Неговия образ, опитайте се да Го следвате;
и тогава вашият свободен Аз няма да има нужда от никакъв закон, защото - като едно свободно същество - ще поражда в своите дълбини само онова, което е правилно и добро".

Така Христос се явява като носител на импулса за освобождаване от закона. Доброто ще бъде вършено не по силата на закона, а по силата на Любовта, живееща в човешката душа.


Рудолф Щайнер

Продължение на ЛЕКЦИЯТА от 22 май 1908


Така Христос се явява като носител на импулса за освобождаване от закона.
Доброто ще бъде вършено не по силата на закона, а по силата на Любовта, живееща в човешката душа.

Обаче, за да се развие докрай, този импулс се нуждае от целия планетарен цикъл на Земята.
Началото му беше поставено от Христос Исус и образът на Христос винаги ще
бъде силата, която ще възпитава човеците.
Докато те не бяха още достатъчно напреднали, за да приемат в себе си самостоятелния Аз и съществуваха като членове на една група, техният социален порядък трябваше да се ръководи от един външен закон.

Но в много неща, дори и днес, хората не са се издигнали над груповия Аз.
В колко много неща съвременният човек не е свободно, а групово същество!

Свободният човек - на определена степен от езотеричното обучение, той се нарича "безотечествен" - е все още само един идеал!

Само този, който доброволно се включи във всеобщата мирова еволюция, става индивидуален, свободен и престава да се ръководи от закона.

В Христовия Принцип е вложено и преодоляването на закона:

"Защото Законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта чрез Христос" (1, 17).

В християнски смисъл под благодат се разбира душевната способност да се върши добро по вътрешен подтик.
Благодатта и познаваемата по вътрешен път истина идват чрез Христос.

Вие виждате, колко дълбоко свързана е тази мисъл с цялата еволюция на човечеството.
В предишните епохи онези, които бяха посвещавани, можеха да изграждат в себе си по-висши, духовни възприемателни органи.
Никой по-рано не беше виждал Бога с физическите си очи.

Единородният Син, обитаващ вътре в Отца, е първият, който ни довежда до там, да виждаме един Бог по същия начин, по който Земните жители виждат заобикалящия ги свят, с помощта на земните сетива.
По-рано Бог оставаше невидим.
На хората Той се откриваше по свръхсетивен начин в мистерийните центрове.

Сега обаче Бог стана един сетивно-исторически факт, едно тяло от плът и кръв.

Точно това се разбира под думите:

"Бог никой досега не е видял. Единородният Син, който беше в лоното на мировия Отец, стана ръководител на този вид виждане" (1, 18).

Той доведе хората дотам, да възприемат един Бог със своите земни сетива.


Рудолф Щайнер

Продължение на ЛЕКЦИЯТА от 22 май 1908

И така, ние виждаме какво огромно значение придава Йоановото Евангелие на историческото събитие в Палестина, и с какви точни, стегнати думи е описано всичко.
Ако искаме да си послужим с тези думи за разбирането на езотеричното християнство, трябва да ги теглим, както вече казах, на златарски везни.
В следващите лекции ще се убедим, че евангелистът продължава тази тема и същевременно показва, че Христос е предводител не само на хората, свързани с груповата душа, но че Той идва към всеки отделен човек, за да предостави на неговия индивидуален Аз Своя божествен Импулс.

Естествено, кръвното родство остава, но към него се прибавя духовният трепет на Любовта.
Импулсът за тази Любов, която се разгръща от един свободен Аз към друг свободен Аз, идва от Христос.

За навлезлия в посвещението (траещо три дни и половина) човек, всеки нов ден открива нова истина.
А на третия ден се открива една особено важна истина:
в развитието на Земята идва момент, когато свързаната с кръвта материална любов започва все повече и повече да се одухотворява.

Ето събитието, което нагледно показва прехода от кръвнородствената любов към духовната Любов.
С това са свързани и многозначителните думи на Христос Исус:

Идва време, което е Моето време, и тогава най-важните неща ще се вършат не от хора, свързани с кръвното родство, а от индивидуални, свободни същества.
Обаче това време тепърва ще дойде.

Сам Христос, който дава този Импулс, казва по един друг, важен повод, че споменатият идеал ще се осъществи някога, но че неговото време още не е дошло.
На сватбата в Кана Галилейска, когато Майка Му, която е там, Го подканва да направи нещо за човечеството, Той пророчески загатва за новото време.
Тя е права, когато Му дава повод да извърши нещо важно за хората.
Но Той отговаря:

Да, но това, което днес ние можем да извършим, е все още свързано с кръвните връзки, с отношението между "мен" и "теб", защото "моето време още не е дошло" (2,4).

Епохата на самостоятелния човешки Аз обаче идва и това е подчертано в разказа за сватбата в Кана Галилейска.
Майката казва: "вино нямат" (2, 3), а Исус отговаря:

"Това е нещо, което все още е свързано с "мен" и "теб";
моят час още не е дошъл."

Този текст от Евангелието има отношение към една голяма тайна.

Но както и в много други случаи, текстът е грубо изопачен.

Думите: "Жено, какво имаш ти с Мен?", трябва да се преведат по следния начин:
"Това е свързано с отношението между Мен и твоето кръвно родство".
Ето колко фини са нюансите в текста, но и напълно разбираеми за онези, които искат да го разберат.
И когато днес виждаме всевъзможни тълкуватели на този религиозен документ, уместно е да попитаме:

Нима тези, които се наричат християни, изобщо имат някакъв усет, когато - подведени от неточния превод - приписват на Христос думите:
"Жено, какво общо имам Аз с теб?"

За голяма част от това, което днес се нарича християнство и се позовава на Евангелието, трябва да поставим въпроса:

Имат ли тези хора всъщност Евангелието?

Защото нещата опират тъкмо до това, да имаме Евангелието.
А при един толкова дълбок религиозен документ, какъвто е Евангелието на Йоан, важното е най-вече да претеглим всяка дума като на златарска везна и да вникнем в нейната истинска стойност.


Рудолф Щайнер

Лекция от 23 май 1908

ПРЕДХРИСТИЯНСКОТО ПОСВЕЩЕНИЕ. СВАТБАТА В КАНА


СЪДЪРЖАНИЕ

Двете части на Йоановото Евангелие: преди и след възкресението на Лазар.

Седемте степени на предхристиянското посвещение.

Разговорът с Натанаил.

Сватбата в Кана.

Мисията на Христос: да вложи в човешката душа пълната Азова самостоятелност.

Дионисиевият култ и мисията на алкохола.

Разговорът с Никодим и разговорът със самарянката.

Синът на царедвореца и неговото изцеление.

Последното свидетелство на Йоан Кръстител за Исус.



При всяко изследване на Йоановото Евангелие никога не трябва
да изпускаме от вниманието си основния факт, до който стигнахме вчера,
а именно че първоначалният автор на това Евангелие
е посветеният от самия Христос Исус любим ученик (Лазар).

Естествено, някой би могъл да попита:

Добре, но като оставим настрана езотеричното познание,
съществува ли и някакво външно доказателство,
чрез което авторът на Йоановото Евангелие да показва,
че чрез посвещението, чрез т.нар. възкресение на Лазар,
той стига до едно по-висше знание от Христос?

Ако внимателно четете Евангелието на Йоан, ще установите нещо важно.

Вие ще установите, че никъде в това Евангелие, както и никъде преди
главата, в която се описва възкресението на Лазар,
не се говори за ученика, "когото Господ обичаше" (13, 23).

С други думи, истинският автор на Йоановото Евангелие иска да подскаже:

Това, което давам преди възкресението на Лазар, все още не произтича от
познанието, до което стигнах чрез посвещението;
ето защо вие трябва да се абстрахирате от мен.

Едва по-късно той споменава ученика, "когото Господ обичаше".

По този начин Евангелието на Йоан се разделя на две големи части:

първата част, където не се споменава нищо за ученика, когото Господ
обичаше, защото той още не беше минал през посвещението;

и втората част, в която става дума за този ученик едва след
възкресението на Лазар.

Никъде в евангелския текст няма да срещнете противоречие с изнесеното от мен през последните лекции.

Естествено, ако някой чете Евангелието повърхностно, той ще пропусне много подробности.


Рудолф Щайнер

Продължение на Лекцията от 23 май 1908


А точно днес, когато всичко се популяризира и всякакъв вид мъдрост напира към хората, трябва внимателно да изпитваме всичко, защото много често под един или друг вид мъдрост се крият твърде съмнителни неща.

Кой не би приветствувал например достъпната литература на "Рекламише
Универсал Библиотек", която се стреми да запознае широките маси с всякакъв вид знание.

Но ето че в последните издания на тази поредица срещаме и заглавие като "Възникването на Библията".
От корицата разбираме, че авторът е доктор по теология, следователно той е теолог.
Той смята, че за автора на Йоановото Евангелие се говори всъщност във всички глави на това Евангелие, като името Йоан се споменава още в 35 стих на първата глава.

Когато взех тази книга, просто не повярвах на очите си и си казах:

тук сигурно има нещо странно, което противоречи на всички досегашни езотерични възгледи, според които обичаният ученик не се споменава преди възкресението на Лазар.

Но все пак един теолог би трябвало да го знае!

А сега, без никакви прибързани разсъждения, вземете Евангелието на Йоан и прочетете глава 1, стих 35:

"На другия ден пак стоеше Йоан, и двама от учениците му".

Става дума за Йоан Кръстител и двама от неговите ученици.

Най-доброто, което може да се допусне за този теолог, е че неговото
съзнание е завладяно от старото екзотерично предание, според което
единият от двамата ученици, е Йоан.
Това предание идва от Евангелието на Матей, 4:21.
Обаче Евангелието на Йоан не може да се обяснява с помощта на другите Евангелия.
Следователно, един теолог вкара в тази популярна поредица една направо вредна книга.

И след като знаем какво произтича нататък и как бързо тази достъпна и
евтина литература се поглъща от народа, лесно е да измерим вредите, които
тя нанася.

Направих тази забележка само между другото, за да осигуря известна защита срещу всевъзможните възражения, които биха могли да възникнат срещу всичко, което смятам да кажа тук.


Рудолф Щайнер

Продължение на Лекцията от 23 май 1908


Нека сега да спрем вниманието си на факта, че събитията, предхождащи възкресението на Лазар, носят в себе си велики истини, но и че авторът е запазил най-важните подробности за главите след възкресението на Лазар.
И той навсякъде подчертава, че съдържанието на неговото Евангелие може да бъде разбрано само от човек, който е до известна степен посветен.
Ето защо на различни места той посочва, че относно нещата, съобщени в първите глави, сме изправени пред един вид посвещение.

А всъщност има посвещения от различна степен.
В една от формите на източното посвещение например, се различават седем степени и те се означават с различни символни имена.

Първата степен се наричала "Гарванът", втората - "Окултният", третата - "Воюващият", четвъртата - "Лъвът".
Петата степен в различните народи, които все още са усещали кръвното родство като един вид израз на тяхната групова душа, се означавала с името на съответния народ;
например, петата степен на посвещение при персите гласяла "Персиец".

След като вникнем в значението на тези имена, ще се убедим, че употребата им е напълно оправдана.

Посветен в първата степен е онзи, който осъществява връзката между окултния и външния живот; който бива изпращан тук или там.
В първата степен човекът е все още отдаден на външния свят, обаче всичко, което научава там, той трябва да го внася в центровете за посвещение.
Следователно, за "Гарван" се говори там, където думите служат за посредници между външния и вътрешния свят.
Припомнете си гарвана на пророк Илия или гарвана на Вотан, или за гарваните от сагата за Барбароса, където те трябва да узнаят дали е дошло времето да се излезе навън.

При втората степен на посвещение човекът е вече напълно в окултния живот.

При третата степен на посвещение, човекът трябва да се застъпи за окултния свят; степента "Воюващ" не означава човек, който воюва в обикновения смисъл на думата, а такъв, който се застъпва за окултните учения, за всичко, което може да произлезе от окултния живот.

Степента "Лъв" означава човек, който осъществява окултния живот в себе си; той се застъпва за окултния свят не с думи, а с действия, с един вид магически действия.

Шестата степен носела името "Слънчев герой", а седмата степен - името "Отец".

Сега за нас е важна петата степен.

През древността човекът усещал своята социална общност по твърде особен начин и дори когато се обръщал към своя Аз, той се усещал по-скоро като съставна част от една групова душа.

Но посветеният в петата степен пренасял определена жертва; освобождавал се от своята личност и в същото време приемал в нея същността на народа.

Докато останалите хора усещали своите души в душата на народа, посветеният приемал в себе си душата на народа, защото всяка личностова подробност преставала да има значение за него; значение имал само всеобщия народностен Дух.
Ето защо такъв посветен се наричал с името на съответния народ.

Обаче от Евангелието на Йоан ние знаем, че между първите ученици на Христос Исус е също и Натанаил.
Съдбата го отвежда пред Христос.
Но той не е посветен до такава степен, че да разбере кой стои пред него.

Естествено Христос е Духът на всеобхватното познание, който един Натанаил, посветен в петата степен, не може да разбере.

Обаче Христос веднага разбира Натанаил.
Това се потвърждава от два факта.

Как сам Христос нарича Натанаил?

„Ето един истински израилтянин!" (1,47)

Степента на посвещение носи името на съответния народ.
Както при персите посветеният в петата степен се наричал "персиец", така и всред израилтяните той трябва да носи името "израилтянин".

Ето защо Христос нарича Натанаил "израилтянин".

А после му казва:

„Преди Филип да те повика, видях те, когато ти беше под смоковницата!" (1, 48).

Пред нас е символното обозначение за един посветен, както например "стоенето на Буда под дървото Боди".
Смокиновото дърво е символ на египетско-халдейското посвещение.

С тези думи Христос иска да му каже:

О, аз добре зная, че в известен смисъл ти си посветен и можеш да прозреш някои неща, защото аз те видях.

И сега Натанаил Го познава:

„Натанаил Му отговори: Учителю! Ти си Син Божий и цар В Израел." (1, 49)

Думата "цар" тук означава:

Ти стоиш по-високо от мен, защото иначе не би могъл да кажеш:
"Видях те, когато стоеше под смоковницата".

На това Христос отговаря:

„Ти ми Вярваш, понеже ти казах, че те Видях под смоковницата; и по-големи неща от това ще Видиш." (1, 50)

Думите "Истина, истина" (1, 51) ще разгледаме по-нататък.

После Христос казва:

„Отсега ще виждате небето отворено и Ангелите небесни да Възлизат излизат над Сина Человечески!" (1, 51)

И така, онези, които могат да познаят Христос, ще виждат още по-велики неща от всичко, което са видели досега.

Какво означават тези забележителни думи?



Рудолф Щайнер

Продължение на Лекцията от 23 май 1908


„Отсега ще виждате небето отворено и Ангелите небесни да Възлизат излизат над Сина Человечески!" (1, 51)

И така, онези, които могат да познаят Христос, ще виждат още по-велики неща от всичко, което са видели досега.

Какво означават тези забележителни думи?

За да ги обясним, нека отново да припомним какво представлява всъщност човекът.

Вече подчертахме, че през нощта човекът е съвсем различен от това, което е през деня. През деня неговите четири съставни части са здраво свързани помежду си:
физическото тяло,
етерното тяло,
астралното тяло
и Азът.

Те непрекъснато си взаимодействуват.
Нека да повторим, че когато денем човекът е буден, неговото физическо и етерно тяло са проникнати и поддържани по особен начин от неговата астрално-Азова организация.

Обаче ние показахме също, че за да съществува изобщо в своя днешен период от развитието, в етерно-физическата му организация трябва да действува и още нещо.

Вече посочихме, че всяка нощ човекът излиза със своите астрално тяло и Аз извън физическото и етерното тяло, преставайки да се грижи за тях, така че цялата нощ те са изоставени на своята собствена съдба.
Всяка нощ Вие вероломно изоставяте вашите физически и етерни тела.

Ето защо ще се съгласите с основанията на Духовната Наука, когато тя твърди, че нощем духовно-божествени сили и Същества пронизват човешкото физическо и етерно тяло, така че тези две тела се включват в божествено-духовните сили и Същества.

Ние обърнахме внимание също и на това, че именно когато астралното тяло и Азът се намираха вън от физическото тяло и етерното тяло - тук става дума за онези древни времена, които нарекохме епоха на Яхве или Йехова - същият този Йехова действуваше инспириращо върху тях.

Обаче истинската Светлина, пълнотата на Бога и Елохимите, Плерома, е нещо, което винаги озарява и прониква също и във физическото и етерното тяло;
но човекът не можеше да я разпознае, защото все още не беше приел от Христовия Принцип необходимия за тази цел Импулс;
Христовият Принцип все още не беше слязъл на Земята.

Принципите, които се проявяват във физическото тяло, живеят във висшите духовни области, в Девакана.
Духовните Същества и сили, действуващи върху физическото тяло, обитават висшите небесни сфери, висшия Девакан;
а силите, действуващи върху етерното тяло, обитават по-низшите небесни сфери.

Нека да обобщим: в човешкото физическо тяло непрекъснато действуват Същества от най-висшите области на Де вакана, а в етерното тяло непрекъснато действуват Същества от по-низшите области на Девакана.

Човекът може да разпознае тези Същества едва когато приеме в себе си Христовия Импулс.

"И когато действително познаете Сина Человечески, ще виждате как духовните Същества възлизат и слизат над човека от небесните сфери.
До тези неща ще стигнете чрез Импулса, който Христос дава на Земята!"


Рудолф Щайнер

Продължение на Лекцията от 23 май 1908


А сега ще се спрем на нещо, за което загатнахме още вчера:
Сватбата в Кана Галилейска, която често наричат "първото чудо", макар че би било по-добре да го наречем "първото знамение", което извърши Христос Исус (2, 1-11).

Но за да разберем могъщите истини, скрити в това събитие, необходимо е да обобщим много от нещата, за които стана дума през последните лекции.

Първоначално тук става дума за една сватба.

Но защо точно в Галилея?

Ние ще разберем защо сватбата е в Галилея, ако още веднъж изправим пред душата си цялата мисия на Христос.

А тази мисия се състои в това, да предостави на човека величествената сила на Аза, както и вътрешната самостоятелност на неговата душа.

Индивидуалният Аз трябва да усеща себе си в пълна самостоятелност, в пълна независимост, и чрез свободния дар на Любовта да води един човек към друг човек.

Следователно, чрез Христовия Принцип, в Земната мисия трябваше да се влее такъв вид Любов, която все повече и повече се издига над материалния свят и все повече и повече навлиза в духовния свят.

Любовта тръгва от своите най-низши форми, свързани със сетивния свят.

В най-древните епохи на човечеството, Любовта се осъществявала между онези, които били обединени от кръвното родство, и извънредно голямо значение се отдавало на обстоятелството, че любовта се опира на кръвното родство.

Но Христос дойде и Той дойде, за да одухотвори тази любов;
от една страна да я откъсне от веригите на кръвното родство, и от друга страна - да внесе силата, импулса за духовната Любов.

Всред хората, изповядващи Стария Завет, виждаме в завършен вид доминирането на онова, което нарекохме принадлежност към груповата душа като фундамент на отделния Аз в общия Аз.

Ние видяхме, че за старозаветния човек, изразът "Аз и Отец Авраам сме едно", означава твърде много; той означава, че съответният човек се чувства подслонен в общото съзнание, според което в него самия, и във вените на Отец Авраам, тече обща кръв.

Така този човек се усещаше като подслонен в едно общо цяло; а за принадлежащи към това цяло се считали само онези, които обикновеното човешко размножение поставяло в рамките на съответното кръвно родство.

В самото начало на Земното човечество, бракосъчетанията ставали само в изключително тесните кръгове на отделни кръвнородствени семейства.
В началните периоди от развитието на Земното човечество, "близките бракове" отразявали естественото състояние на нещата.

Но кръвното родство непрекъснато разширявало своите граници. Бракосъчетанията вече ставали и извън племето, но не и извън етническата общност.

Народът на Стария Завет държал извънредно строго за съхраняването на кръвното родство. "Евреин" е този, който е евреин по кръв.

Христос Исус не се обръща към този принцип;
Той се обръща към онези, които разрушават кръвно-родствения принцип, и извършва "чудото" не в Юдея, а навън, в Галилея.

Галилея била област, където се смесвали жители от всевъзможни племена и народности.
"Галилеец" означава "мелез".
Христос Исус се отправя към галилейците, към тези, които са смесени в най-голяма степен.

И тъкмо от това, което е залегнало в основата на този вид размножение, трябва да израсне нещо ново и то вече няма да е свързано с материалния характер на любовта.

Ето защо това, което Той има да каже, е казано по време на сватбата в Галилея.

И все пак - защо по време на сватбата?

Рудолф Щайнер