Това май е смисълът на общуването - да се замисляме :)

За което ти благодаря.
На тебе - и на всички тук, които приехте да общуваме.

А от субективизма - докато сме живи - наистина няма как да избягаме...
Но можем да продължим по пътя на общуването - което със сигурност - макар и по много мъничко, ни кара да надникнем отвъд на себе си. И да се разширяваме. Защото, според мен, замислянето е именно усъмняването...
Аз вярвам в това.


Но, не мислиш ли, че е проява на любов също да кажеш - "обичам те, въпреки това, което си (което не мога да приема за нормално) и със сигурност желая да познаеш и нещо друго (защото съм сигурна, че ще си по-щастлива). но ако ти не желаеш, аз естествено не мога да ти го натрапя насила. което не означава, че аз няма да продължа да те обичам."

Не, не мисля така. Появят ли се оценките нормално/ ненормално и убедеността, че ти знаеш по-добре от мен кое ще ме направи по-щастлива - за мен това е знак, че любовта всъщност я няма... Щом смяташ, че не е редно да ми натрапваш нещо насила - защо тогава изобщо опитваш?

Ти кое би предпочела:
- да те попитам искаш ли да гледаме заедно определен филм, който на мен много ми е харесал?
- да ти кажа: знам, че не е от любимите ти жанрове (ама така е, като нямаш вкус), но искам да гледаш с мен този филм на всяка цена (защото съм сигурна, че все пак ще ти хареса)?

Нещо ме кара да си мисля, че е по-вероятно да избереш първият вариант на предложението ми...

Аз поне, когато мога да избирам и знам, че няма да ме ступат заради избора ми, съм много склонна да приемам това, което ми се предлага. И да се чувствам напълно свободна след края на филма еднакво да мога да кажа "Да, хареса ми, благодаря ти, че ме заведе на този филм", както и "Хъм... интересно беше... но не ми хареса, друг път не ми предлагай подобни неща". И след втория вариант на споделянето ми да не последва твоя реплика "Ми, щото си сляпа/ тъпа/ не си наясно със себе си колко всъщност ти е харесал"...

Надявам се, ясно е че говоря за 'мен' и 'теб' напълно условно...

...а емоциите са 'сиренцето' в капана на реалността...

Определение за истинско щастие може и да няма. Бог е нашето щастие. Но ти най-добре би разбрала какво е по себе си. Просто сега нямаш база за сравнение.

Казах ти за гордостта не за да те обвинявам в гордост, а за да видиш, че и у другите хора има страсти, които те считат за част от себе си по рождение. Но с които се борят. Допреди да повярвам и аз не съм смятал гордостта за нещо лошо. Напротив, мислех, че щом си ми идва вътрешно, значи трябва да я толерирам, значи е естествена. Да, но не е така.

"Впрочем, аз съм щастлива... Много по-често молитвите ми към Бога са свързани с това да Му благодаря, че животът ми е точно такъв, какъвто е - отколкото да искам нещо от Него."
Ето на какво ми напомня това:
10. двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.
11. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:
12. постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
13. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!
14. Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.
Аз се старая да съм като митаря. А ти въпреки, че не осъждаш другите хора, казваш, че благодариш на Бога за живота си и рядко се налага да искаш нещо. Ние пък знаем, че сме грешни и честичко искаме прошка и това са основните ни молитви. Да не виждаме греховете си не означава, че ги нямаме. Не се ли стремиш към нещо по-добро от сегашния си живот? Имам предвид в духовно отношение.

Сега си представи обърнатият вариант: ти се омъжваш. С ясното съзнание, че съпругът ти не е застрахован след време да се влюби в друга жена - и да избере нея пред теб (макар че не знам кой се жени с идеята, че е само за да се раздели с половинката си...). Обаче се случва така, че съпругът ти наистина се влюбва, само че в друг мъж.

Как ти се струва? Няма ли да го приемеш по по-различен начин, отколкото ако е друга жена? А ако знаеш предварително, че той е бисексуален - дали изобщо би се омъжила за него, колкото и да се обичате?

Или пък ти... Представи си, че на теб ти се случи да се влюбиш не просто в друг човек - ами и този човек да е жена? Ще ти бъде ли по-лесно да кажеш на съпруга си, че си избрала нея пред него? Или ще ти е по-лесно да му кажеш за друг мъж?

Гаранции няма никакви и за никого. А аз поне имам предимството да съм наясно със себе си и със сексуалността си. Това е по-различното на положението при мен. Не бих искала да лъжа партньора си - независимо дали е мъж или жена - че съм хетеросексуална (ако е мъж) или пък хомосексуална (ако е жена).

А другото, за което ме питаш, вече се отнася към съвсем различен проблем: дали съм моногамна във връзките си или съм полигамна. Т.е., дали един партньор (независимо от пола му) ми е напълно достатъчен, или не е.

Аз на този етап съм моногамна. Когато съм с някого - съм само с него. Такава е потребността ми. Ако партньорът ми е мъж - аз съм само с него и няма други, без значение мъже или жени. Ако партньорът ми е жена - същото е, тя е единствената, с която имам интимна връзка.
С малки изключения, връзките ми надхвърлят средно по 2 години. И пак с малки изключения, между отделните ми връзки има поне 2-3 месеца пауза.
Мисълта ми е, че не скачам от човек на човек заради единия спорт 'да имам връзка'... Имам връзка тогава, когато намеря подходящ човек - и аз да го искам, и той мене.

Да, познавам омъжени бисексуални жени. Познавам и омъжени лесбийки. И повечето имат деца. Също повечето крият от съпрузите си сексуалността си. И не са никак щастливи, то е видно и с просто око. Отстрани погледнато имат всичко според стандартите на обществото за щастие - но погледнато вътре в тях има празнина... Защото по една или друга причина не могат да си позволят да бъдат себе си. И това са жени, които на практика са в постоянна изневяра към съпрузите си - с други жени. Което е тъжно.
Познавам и едно изключение: жена, която е казала на мъжа си, че е бисексуална - и той я е приел точно такава. Имат и дете. Мисля, че тази жена е щастлива... Не й се налага да лъже нито себе си, нито него. И мисля, че между нея и мъжа й съществува наистина доверие. Не знам дали им е по-лесно, отколкото на другите, но знам, че им е по-леко..

Надявам се да съм ти отговорила на въпросите :), за които благодаря, че си ми ги задала. Ако не съм - питай ме пак. Ако имаш други въпроси - също. Ако не мога да отговоря на нещо - ще си призная... :)))

...а емоциите са 'сиренцето' в капана на реалността...

И аз се радвам, че общуваме :)

Мисля, че не ме разбра за любовта ...

--
Не, не мисля така. Появят ли се оценките нормално/ ненормално и убедеността, че ти знаеш по-добре от мен кое ще ме направи по-щастлива - за мен това е знак, че любовта всъщност я няма... Щом смяташ, че не е редно да ми натрапваш нещо насила - защо тогава изобщо опитваш?
--

Значи, аз не ти го натрапвам - просто разсъждаваме, казвам какво мисля. Както се казва - общуваме.
Ако аз кажа какво мисля - и кажа, че според мен ти ще си по-добре и по-щастлива другояче - това натрапване ли ще е?

Един вид, аз не те карам да гледаш филма. Само ти предлагам. Разбирайки обаче, че ти не харесваш такива филми (след като съм чула твоето мнение), няма повече да ти предлагам да ги гледаш. И така.

Но да спра да оценявам за себе си кое е нормално и кое не е, кое е черно и кое е бяло, кое е истина и кое лъжа - би било абсолютно лицемерие от моя страна. Това означава и да спра да разсъждавам логически.

Звучи като да приемем за еднакво верни - всички религиозни вярвания например - на този свят. Или да приемем всички цветове, които съществуват - за един цвят.
Ако например всички религиозни вярвания са верни - то тогава не бихме могли да съвместим частите от тях, които са в противоречие. Тогава неизбежно стигаме до извода, че по-скоро никоя от тях не е вярна - отколкото всички да са верни.
Мисълта ми е, и да искаме, и да не искаме - не можем да не разсъждаваме в понятията истина и лъжа, черно и бяло. Естествено с уговорката, че можем и да не виждаме ние най-правилно и че в края на краищата един ден всичко ще ни стане ясно, или неясно ;)

Не зная дали ме разбираш.

В този ход на мисли, не мисля, че една такава любов за която ти говорих е неприемлива и лицемерна.
Ето, аз смятам, че примерно мюсюлманите не познават истината. Което обаче не ми пречи да ги почитам и обичам като хора. Същото се отнася и за хиндустите, за атеистите.
Смятам, че моят баща не е прав, като вярва че всичко свършва с този живот и че след смъртта живот няма. Определно смятам, че не е прав. Но го обичам.
Както и обичам куп свои приятели, които са различни от мен - с различни убеждения и прочие - и ми пука за тях.
И не мисля, че любовта ми я няма и че те не я виждат ...
За мен, би било ужасно лицемерие да скрия от тях какво мисля (и най-вече ако ме попита, обикновено не им се натрапвам) за живота и не би било проява на любов.
Приемане на човека, не означава приемане на всички му възгледи и абсолютно съгласяване с тях. Означава приемане въпреки.
И с това се сблъскваме почти всеки ден от живота си.

Не ми казвай, Джеми, че и ти никога не разсъждаваш така ...
Не ми казвай, че да ме обичаш, ще означава да приемеш и цялото ми отношение към живота за вярно и нормално. Не ми казвай, че никога не разсъждаваш в нормите - истина и лъжа, черно и бяло ...

И накрая ... мислиш ли, че любовта на един родител към детето му е невалидна или лицемерна - ако той го обича цял живот и го приема като свое дете - но въпреки това, не е съгласен с дадено негово решение или отношение към живота ... и не е съгласен цял живот примерно ...?
Какво е любовта в края на краищата ... ?

Може и да прекалих с разсъжденията си ... извинявай, ако съм те отегчила
Просто исках да се изясня ...

Аз не съм те и разбрала, че ме упрекваш в гордост :)
Само казах, че всеки си има свои 'грехове' и комбинации от тях.
Твоите са едни - моите са други.

Но как да погледна на нещо като на 'грях', ако не виждам греха в него?
В това да съм зла, горделива, жестока и да не прощавам - виждам много 'грях'. Но не го виждам изобщо в това каква е сексуалността ми. Както не мога да го видя в и това, че очите ми са пъстри и си променят цвета...
Не знам по какъв друг начин да го обясня.

Що се отнася до естеството на молитвата ми - аз казах, че съм щастлива, а не че се чувствам самодоволна и/ или праведна. Разликата е съществена :)
За виждането на греховете си - някои ги виждам много ясно, други може би дори и не осъзнавам. Когато стигна до там да осъзная и тях, тогава ще е друго... и ще си е за 'тогава'.
Това е процес, не става като с вълшебна пръчица. Както и стремежът към по-добър живот от сегашния ми - също е процес.
Но сексуалността си я осъзнавам ясно - и не виждам грях в нея.

Мога обаче да обещая, че - ако се случи някога да го видя - ще намеря начин да ви кажа.

...а емоциите са 'сиренцето' в капана на реалността...

отиваш в библиотеката на CLC и си взимаш книгата Legislating Immorality.

иначе науката и изследванията са хубаво нещо, но я виж какви изродчета са родили като например еволюционната теория ...

най-хубавото изследване оп въпроса се намира в Римляни 1

death comes first. then resurrection life.

Здравей, Соу_хепи,
Нещата, които съм писала, са реторични -говоря за повярването и изоставянето на еди-си каква сексуална практика.
Аз съм много далеч от всякакъв фашизъм и сегрегация по отношение на хомосексуалните и, както вече казах в реплика към симпъл, една от най-близките ми приятелки, да не кажа - най-близката, защото е трудно да се прецени такова нещо - е именно такава. Християнството е категорично по въпроса, обаче. Ни мъж с мъж, ни жена с жена може...
Според мен, хората с различна ориентация са имали много повече време от нас да мислят по тези и други въпроси и можем единствено от тях да разберем как те се чувствуват и доколко това им е вродено. Това е моята теза.
Захаросана християнска любов и осъждане на греха, паралелно църцорещо във въпросната любов, всеки би усетил много осезателно... Не, нямаме право да осъждаме.

Разликата е много-много тънка.
И за мен тя е именно в това който и да е друг - различен от мен самата - да смята, че 'другояче' бих била по-щастлива. Може да са родителите ми, може да е сестра ми, може да са приятелите ми. Но никой от тях не е мен. И може да предполага какво ли не относно моята същност и кое ме прави щастлива - но не може нито да знае това, нито да ми дава оценки.

За мен съществува нещо, което аз наричам 'първо правило': не вреди!
И го спазвам, в смисъл старая се да не оценявам хората около себе си, старя се да не мисля вместо тях, старая се да ги приемам.
Не казавам, че винаги успявам - напротив... Често ми се случва да се издъня с гръм и трясък и с най-добри намерения...

Да, важно е хората да споделят мислите и чувствата си. Но е важно също и как го правят.
Имам съвсем пресен пример със сестра ми. Знам, че тя е преизпълнена с най-добри намерения към мен и прави всичко, за да съм ОК. До тук - нищо лошо :)
Обаче - сега съм болна... и преди 2 дена страшно ме болеше главата. Но не мога да пия аналгетици, защото съм алергична към тях. Тъ, оплаквам й се аз, че ми е зле поради главоболието. Тя отива до аптеката да ми купува лекарства - след изричното напомняне да внимава. Купува нещо, дава ми да го пия - и аз след 15 минути започвам да се изривам, да се чеша и да усещам как ми надебелява езикът... Добре, че вкъщи винаги има Кларитин. Когато се посъвзех, я питах: ти видя ли дали лекарството има аналгетици? Тя ми казва: видях, че има, но нищо друго не предлагаха, пък тебе толкова те болеше главата...
За една бройка да ме гътне, защото е била убедена, че е наясно какво е за мое добро!
Вярно, ако беше успяла - главата щеше да спре да ме боли... Но дали това е начинът?!?

Повярвай ми, да не оценяваш непрекъснато всичко около себе си не води непременно до загуба на логиката. Има ли според теб логика в поговорката "Всяко зло - за добро"? Ако има, значи, не е невъзможно :)
А когато става дума за хора оценяването им на всяка цена води или до липсата на вярна представа за човека, или пък зорлем го натиква в роля, която да е принуден да доказва. Защото опровергаването определно не е по силите на всеки... Това 'добро' ли е?

А защо всички религиозни вярвания на този свят не ги приемем като различните страни на едно зарче, примерно? Според това от коя страна го гледаме - такова и число ще видим. Само ако го отдалечим достатъчно от очите си, бихме видели, че то е нещо цяло... И тогава спорът твоето число ли е вярното или пък моето число - просто ще стане излишен. Ще разберем, че - колкото и да са ни различни числата - и ти, и аз виждаме правилно.
На едната му страна може да е християнството, на другата хиндуизмът, на третата ислямът, на четвъртата юдаизмът, на петата - будизмът, на шестата - езичеството...
Защо не?!?

Иначе - ние си мислим, че мюсулманите не познават истината, те си мислят същото за нас. И какво?
Аз си мисля, че ти не познаваш истината, ти си мислиш същото за мен. И какво?
Някой си мисли, че знае какво ще ме направи щастлива, аз си мисля, че знам какво ще направи него щастлив. И какво?
Резултатът е един: по цялата ни Земя НЯМА ни любов, ни мир... Може би защото са малцина тези, които ги имат у себе си...

Моята представа за любовта е да те попитам: ти какво мислиш, че ще те направи щастлива? А защо точно това?
И, ако мога да ти го дам - да ти го дам. Ако не мога - да си вървя мирно по пътя. Рано или късно ще срещна някого, за когото щастието ще е нещо, което аз мога да му дам. Или пък той - на мене. Но не защото някой от двама ни си мисли, че знае какво е - а защото сме се питали и знаем точно какво е.

Да, приемането на човека не означава автоматично да се приеме всичко, което този човек прави. Но възгледите, убежденията, ценностите и особеностите - какво ни пречи да ги приемем? Те са, каквито са, докато не преминат в действие - и то във вредящо другиму действие. Аз нямам проблеми да приема човек с възгледи, които изключват частната собственост, примерно. Но няма да приема действията му, ако този човек тръгне да убива някого, защото е 'за' собствеността...
В този смисъл, трудността при приемането на един фикус, да речем, е нищожна - защото фикусът не прави нищо, което да се натъква на неодобрение. Трудността започва там, където започва и правенето на нещо от някого, което на нас просто не ни харесва.
Аз много си обичам Котката. Но, когато е в период на разгонване и вие с все сила по цели денонощия, ми е адски трудно просто да я приема... И не си говоря с нея по цяла седмица, докато не й мине. Когато пак ми стане 'удобна' - мъркава, тиха и гальовна - тогава никакъв проблем нямам да я приемам, да я обичам и да й се радвам. Защо ли?!?
Не случайно в един от предишните си постове и аз казах, че приемането е истинско, когато е 'въпреки'... и повтарям пак, че приемането на човека не означава автоматично приемане и на всичките му действия - особено когато са вредящи.
Тук май сме на сходни позиции :)


Не ми казвай, Джеми, че и ти никога не разсъждаваш така ...
Не ми казвай, че да ме обичаш, ще означава да приемеш и цялото ми отношение към живота за вярно и нормално. Не ми казвай, че никога не разсъждаваш в нормите - истина и лъжа, черно и бяло ...

В нормите истина и лъжа определено разсъждавам. Но имам склонността да проверявам кое какво е, преди да взема окончателно решение. Правя разлика между това някой да ме излъже умишлено - за да има изгода за себе си или пък за да навреди на мен, и това да го направи поради незнание и неинформираност по определен въпрос.
Но в нормите на черно и бяло не искам да разсъждавам. И правя много неща, за да го избегна. Все пак, може ли да се мисли, че всички християни се стремят към изчистване от греховете си? Само защото са християни?
А пък всички друговерци не го правят? Само защото са друговерци?
Ако може... ще е страшно...
И да - обичам ли те, ще приема цялото ти отношение към живота. Но не като вярно или нормално, а просто като твоето отношение. Което не значи, че ще приемам и/ или одобрявам всичко, което ти правиш.
Ако носиш стари дрехи в дом за изоставени деца - и ще приемам, и ще одобрявам.
Ако даваш пари на просяците по улицата - ще приемам, но няма да одобрявам.
Ако опиташ да убиеш някого - нито ще приемам, нито ще одобрявам.

П.П.: Дано аз да не съм досадила...

...а емоциите са 'сиренцето' в капана на реалността...

Здрасти, Джеми,
Защо даването на пари на просяците по улицата да е нещо, което не приемаш?

Приемам - но не одобрявам :)

Случвало ми се е да дам пари на уличен просяк - и вечерта да го видя да пие и яде в заведение, в което аз трудно бих си го позволила. Затова е неодобрението ми.

Но приемането, че ти може да мислиш различно от мен относно просяка е - ОК, ти решаваш.

...а емоциите са 'сиренцето' в капана на реалността...