|
Едно знаменателно чудо, станало през 1956 г. в гр.Самара, СССР, за което свидетелстват стотици очевидци и дори е било обсъждано в съветския печат:
“Православна беседа”
http://orthodoxinfo.com/pravoslavie/15/chudesa03.html
http://www.pravoslavie.ru/put/apologetika/okamen_dev.htm
..........
В гр. Куйбишев (сега Самара) живеела благочестива жена с дъщеря си
Зоя. Вечерта срещу Нова година (31 дек. н.ст.) Зоя поканила седем
свои приятелки и младежи в дома си на вечеринка с танци. Било през
коледния пост и майка є я помолила да не устройва вечеринка, но Зоя
настояла на своето. Вечерта майката отишла в църквата да се помоли.
Гостите се събрали, само годеникът на Зоя - Николай, още не бил
дошъл. Не го дочакали, започнали да танцуват. Младежите и девойките
танцували двама по двама, само Зоя останала сама. Станало є досадно
и без много да мисли, тя свалила от стената иконата на св. Николай
Чудотворец и казала: „Ще взема този Николай и ще танцувам с него.“
Пренебрегвайки думите на своите приятелки, които я уговаряли да не
върши такова кощунство, тя дръзко отвърнала: „Ако има Бог, нека да
ме накаже.“
Започнал нов танц, завъртели се два пъти и изведнъж в стаята се
вдигнал страшен шум, извил се вихър, блеснала ослепителна светлина,
подобна на мълния. Веселието се превърнало в ужас. Всички избягали
от стаята изплашени. Останала да стои само Зоя с иконата на
светителя, която притискала до гърдите си. Девойката стояла
вкаменена, студена като мрамор. Всички усилия на лекарите да я
накарат да дойде на себе си и да я раздвижат били напразни. Иглите на
спринцовките се чупели в тялото є като о камък. Поискали да я вземат
в болница, но не могли да я помръднат от мястото: краката є били като
заковани за пода. Но сърцето є биело - Зоя била жива, ала тя не
можела нито да се храни, нито да пие.
Когато майка є се върнала у дома и видяла какво е станало, загубила
съзнание и я откарали в болница. Върнала се оттам след няколко дни.
Вярата в Божието милосърдие и горещите молитви за дъщеря є
подкрепяли нейните сили. Със сълзи на очи тя молела Бога за прошка и
помощ.
Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи, дошли
отблизо и далеч, любопитни, лекари, духовници. Но скоро по нареждане
на властите достъпът на посетителите бил забранен. В стаята дежурели
на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем
млади (28-32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя
започвала страшно да вика. Около нея се молела майка є.
„Мамо, моли се! - викала тя - моли се! Загиваме от греховете си! Моли
се!“
За всичко станало съобщили на патриарха*, с молба да се помоли за
помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „Който я е наказал, Той ще
я помилва.“
От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:
Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че
сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.
По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат
от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат
неговата икона от вкаменените є ръце.
На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим (вероятно
от Глинския монастир). Той отслужил водосвет и осветил стаята. След
това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо
благоговение я поставил на предишното є място. Накрая казал: „Сега
трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи
краят на света е близо.“
Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и
казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки
думите на благочестивия йеромонах.
Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота
на 3-тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и
помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.
Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите
дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите
чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво, измори ли се да
стоиш?“ Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали
да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени,
че това е бил самият св. Николай.
Така стояла Зоя 4 месеца (128 дни), до самия празник Пасха, който
тази година бил на 23 април /6 май.
В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала:
„Молете се!“ Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо
така страшно крещиш?“ Отговорът бил: „Страшно е, земята гори!
Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!“
От този момент тя изведнъж се съживила, в мускулите є се появила
мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика -
всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която
гори от беззакония.
- Как живееше? - започнали да я разпитват околните. - Кой те хранеше?
- Гълъби, гълъби ме хранеха - отговорила тя. Всички разбрали, че
Господ є е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник,
милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките є страдания и
стоене в продължение на 128 дни.
Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и
неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки
Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете
си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с
покаяние. Некръстени се кръщавали. Тези, които не носели кръстче,
започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в
църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.
Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си,
повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от
греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.“
На третия ден на Пасха Зоя умряла и отишла при Господа, след като
изминала тежък път - 128 дни стоене пред Божието лице за очистване
на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата є жива и я възкресил от
смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на
възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот. Защото и
самото є име Зоя означава живот.
В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на
писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със
Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакав нов вид
вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна
лъжа, защото първо - при вцепеняване няма такава каменна твърдост
на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния.
Второ - при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно
място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго
време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не
са могли даже да я помръднат от мястото є. Трето - болестта сама по
себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише,
докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към
Бога, но са показали своята вяра с дела - кръстили са се и са станали
по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това,
но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата,
за да избави хората от греховете и от бъдещото наказание за тези
грехове.
.........
Свидетелства за достоверността на чудото:
http://www.pravoslavie.ru/polemika/okamen_dev2.htm
С описываемым в статье "Окаменевшая девушка" событием у
меня связаны детские воспоминания. Несмотря на то, что это
событие произошло в 50-х годах, рассказы о нем продолжали
ходить и в 70-80-х, а я родился в 1973. Такой рассказ я впервые
услышал от своих сверстников еще в дошкольном возрасте ...........
Павел
http://www.pravoslavie.ru/polemika/okamen_dev3.htm
По поводу Зои, хочу заметить такую вещь. Я лично знаком с
очевидцем этой истории. Произошла она в г.Самаре в частном
секторе, где родилась и жила моя жена до свадьбы. Там эти
события знают и помнят все. Наверное, могут и дом показать, где
все произошло. Думаю, не стоит называть правду сказкой.
Виктор
http://www.cofe.ru/blagovest/article.asp?AID=1196
45 лет назад, на новый 1956 год, произошло
знаменитое Стояние Зои. Неразрывно с этим
событием оказалась связана судьба игумена
Серафима (Полоза). Памяти этого
замечательного пастыря мы посвящаем эту
статью, опубликованную недавно в
сыктывкарской газете "Вера" - "Эскоп". Около
10 лет с 1964 года игумен Серафим (Полоз) был
настоятелем кочпонского храма в Сыктывкаре и
благочинным, возглавителем христиан в
республике Коми.
А вскоре к нам в газету пришло письмо от друга
- редактора Православной газеты "Благовест"
Антона Жоголева. Оказалось, что в середине
50-х годов отец Серафим жил в Самаре и
оказался в центре событий, связанных с
известным чудом - стоянием Зои...........
|
