МАРИО КОЕВ, БОГОСЛОВ
"Силата на демоните и проточващата се сянка, хвърлена върху света от приближаването на Антихриста, довеждат човешкия род в състояние на постоянен здрач. Почти е невъзможно да се направи разлика между святост и илюзия", пише Питър Браун в "Авторитетът и свещеното".
Тези редове важат, изглежда, и за нашите дни. Дали поради силата на демоните, или заради култивираното безсилие на онзи daemon, за който говореше Сократ, но факт е, че днес с религиозната вяра, и по-специално с православието, се прави опит да бъдат свързани идеологически и светогледни позиции, нямащи нищо общо с неговата същност и учение. Казано накратко, отдавна обявеният за ерес филетизъм трайно се е настанил в съзнанието на редица наши "църковни" адепти. Става дума за широко разпространяваната напоследък идея, че чрез някакъв тип обединяване - най-паче панславянско и православно - ние ще достигнем и своя национален идеал. Ще сме в състояние да противодействаме на "външните", т.е. на "вражеските" сили, които всячески се стремят да ни унижат и да ни превърнат в роби.
На първо място тук веднага трябва да изключим православните Гърция и Румъния например, защото те са имали историческото "нещастие" да не са славянски нации. Това, естествено, е възможно най-нецърковният подход, важащ и за т.нар. мегали идея, и за великосръбските настроения. Тук, забележете, не говорим за политически възгледи, а за църковни позиции. И това е лесно разбираемо, ако вземем предвид християнското учение за Вселенската (католическата) църква, в която "няма нито юдеин, нито елин; ни роб, ни свободник, ни мъжки род, нито женски, но всички едно са в Христос". Така че да се себеоценяваме, да се съизмерваме или да се самопреодоляваме посредством религиозната си принадлежност, е едно, а да използваме тази принадлежност като параван за чисто светска, социално-обществена и национална пропаганда - съвсем друго нещо, и за него говорим сега.
Разбира се, в днешно време остарелите пропагандни форми от типа на панславянското "православие" отдавна не са онзи инструмент, с който се борави в търсенето на национална или религиозна еманципация. Той, бихме казали, служи само като един вид закваска, като своеобразно завръщане към корените. Но дори и тук домашните ни "идеолози" не са оригинални, тъй като всъщност перифразират, да речем, онова литературно течение между 30-те и 50-те години на XX в. в САЩ, известно като Нова критика и проповядващо "органичното общество" и политиката на "кръвта и земята"; за да кажем само това и да не се връщаме по-назад. Естествено в този тип "романтизъм" все още няма нищо лошо, нищо особено ново, нито пък и особено градивно. Той е такъв, какъвто си е.
Но, казват те, тук не става дума за някакво теоретическо, интелектуално бунтарство, нито пък за политически идеологии. Ние желаем и работим, щото българският народ да се обедини върху изконните си ценности, а кои са те, ако не на първо място православната религия. И като че ли тук няма какво да се каже. Обаче има.
Обединяването на базата на изконните ценности всъщност е фикция par excellence. Това по същество е словосъчетание, зад което се крие някакъв не съвсем съзнателен опит за рационализирането и за демитологизирането на архетипите. Практически - защото все пак е искане за действие - то няма никаква собствена стойност и затова се запълва с взети ad hoc, заварени доктрини и културни факти. В случая в социално-психологически смисъл за него могат да бъдат употребени названията ларва или келипот, т.е. черупка, призрак, маска. Православното християнство е такъв културен факт у нас и, разбира се, най-лесно и безболезнено е да бъде привлечен той, за да уплътни и да придаде форма на нищото. Защо обаче православието, което е тайнствено, литургично-евхаристийно живеене в Христа, трябва да има нещо общо с тези извънцърковни, дори антицърковни притязания, въобще не е ясно.
Да, но освен всичко друго църквата има и социална, и обществена, а и понякога политическа функция, ще кажат. Разбира се, че има. Само че нали за това говорим. Всички тези свои задължения църквата упражнява и изпълнява по своему, по църковному. Начините и формите за едно или друго действие са предмет на църковно решение и определение, а част от него е категоричното противодействие на който и да било опит Тялото Христово да послужи за маска. А точно това се случва сега, или поне има такива желания, огромната част от които, убедени сме, всъщност са искрени и се дължат по-скоро на религиозно невежество, отколкото на нещо друго.
Всичко това обаче не снема проблема, тъй като част от пропагандата на "националистите" е точно повикът за църковна просвета, за религиозно образование. Тоест, ако ние твърдим, че те са се объркали и че не разбират какво точно говорят, спокойно може да ни бъде отвърнато, че всъщност с тях настояваме за едно и също, само че с различни аргументи. Това далеч не е така, но е доста лесно да изглежда така.
Първо. Църковната просвета не е, не може и не бива да бъде работа на модерната държава. Според нашето лично мнение исканията за въвеждането на някакво специално религиозно образование в училищата са израз на самозаблудата, че нравственото ни слабосилие се дължи на това, че не знаем какво се прави, когато се влезе в храма, или пък, че не сме наясно с тринитарния догмат. Алиенацията и секуларизацията са процеси, дължащи се на далеч по-обемни и сложни взаимодействия, та да бъдат обяснявани по толкова елементарен, ерго неправилен и вреден начин. Освен това какво значи обучение по религии. То си е една чисто научна, историческа дисциплина и само по себе си не е носител на дидактични, качества.
Второ. Лично ужасяващият ни изказ "нашата църква". Коя е тази "наша" църква? На българите? Всички ли българи са православни? Православната църква е "наша" само за онези, които живеят в нея, т.е. участват в литургийното общение с тялото и кръвта Христови и в тайнствата, преподавани от Светия дух чрез епископите и свещениците. Всичко останало, определено с думата "наша", е от строго църковна гледна точка ерес и тя се нарича филетизъм. И ако някой изживява себе си като православен, длъжен е да знае тези неща и да се съобразява с тях. Ако не, разбира се, никой не му го вменява и може да бъде какъвто си пожелае. Само не бива да спекулира с това име, по този начин заблуждавайки и останалите.
Трето, свързано с горното - едно чисто светско, обществено-политическо, популистко доктринерство, свързващо себе си по ред причини и поради редица обстоятелства с едната, света, вселенска, съборна и апостолска църква (каквото е нейното определение в Символа на вярата), по никой начин не може да бъде признато за легитимен изразител на християнските ценности. Църквата няма необходимост от политически наставници, нито от идеологически противопоставяния, а още по-малко от конспиративни теории. И ако ние се опитваме да използваме нейната земна, видима част в името на партийни желания или за туширането на лични или исторически комплекси, то даваме ли си сметка за небесната, невидимата църква, която е същностно, органично, неотделимо свързана с първата.
И накрая пак ще повторим - въпросът за религиозно-нравственото живеене е много по-дълбок, за да бъде маргинализиран и секуларизиран посредством каквито и да било упражнения в политическо красноречие, зад които обикновено се крият нецърковни амбиции. Амбиции, превръщащи християнството в поза, а не в път.
|