|
|
|
Тема
|
 Помня те
|
|
| Автор |
bira_more (бира) |
| Публикувано | 09.03.11 01:24 |
|
|
Темата е за починалите домашни любимци.
Редактирано от bira_more на 09.03.11 01:24.
| |
|
|
|
Мошо пристигна в служебното ни ателие около 3-месечен, подтичвайки след наш познат и двете му кучета. Попитахме го с него ли е котето, а той отговори че не е - просто си тръгнал след тях. Ателието тогава се пазеше от една немска овчарка, която макар и добра към прилежащите котки, не беше така ласкава към чуждите, и всички изтръпнахме, когато котето лакомо залапа храната от нейната чиния. Но явно и кучето Криста така се изненада от нахалника, че се опули и само гледаше ту към него ту към нас - ококорено и възмутено. Това реши въпроса с бъдещето на малкия котаранчо - тъй като и вкъщи имахме куче и ни трябваше котка, която не се бои. Най-напред го кръстихме Мачо, но след това стана Мошо заради навика му да ходи навсякъде с дълбокомислен вид, да се оглежда и ослушва и да се държи като един таен разузнавач "от Мосад", (Моше от Мосад, и накрая Мошо).
Обичаше да си пуска ноктенцата, но когато се сетиш да му викаш навреме "Меки лапи, меки лапи" стъпваше и балансираше върху голите ми крака с прибрани нокти. Това обаче не важеше за мъжете, които идваха у нас и се подвеждаха по това, че той си ляга на земята и се прави, че иска да си поиграят. В момента в който се излъжат да посегната да го погалят веднага получаваха здраво и дълбоко кърваво надиране. За разлика от мъжете, към какичките се държеше кавалерски, уважително и не пропускаше да си подремне в коленете им.
Обичаше да се мята на парапета на балкона с един скок - в момента в който види балконската врата отворена - след което да залита обръщайки се напред и назад и да ми изправя косите.
Мошо беше говоряща котка. Езикът му се състоеше само от една дума - думичката "Мър", но казана със стотици различни интонации. Имаше "Мър?" въпросително, "Мър", одобрително, "Мър!" възторжено, "Мър-мър-мър-мър-мър-мър" - радостно, "Мър" сърдито, "Мър" отегчено.
Преразказвам отново и най-гениаления му номер.
Представете си, че се прибирате вкъщи, занимавате се с докаминсто и в един момент усещате... една МИРИЗМА, а котката ви гледа с широко отворени честни очи. Започвате да търсите. Проверявате обичайните места - но нищо - там е сухо. Проверявате навсякъде, не се открива локва А МИРИЗМАТА СЕ ЗАСИЛВА! Постепенно става все по-ясно, че мястото е някъде в кухнята. Усеща се, че е някъде в посока на печката. И накрая с ужас откривате, че миризмата се носи от горещия котлон. Повдигате тенджерата и виждате под нея разпенено мокро петно, което пуши и вони . А нашичкия изпишкал мъничко върху котлона, толкова малко, че да го помисля просто за водно петно, оставено от мокър съд. И докато котлонът е бил студен - не сме го усетили. Но след като се е нагрял добре - аххххх - можете да пробвате някой ден какъв е ефектът от урина на мъжки котарак върху нагорещен котлон. Неизтребима воня и то поне за няколко дни напред.
Така беше първия път, а втория се усетих веднага за причината. Трети нямаше, защото след втория се постарахме да не оставяме котлоните достъпни - слагахме винаги нещо отгоре им, докато не сме вкъщи... какво да се прави... любовта учи.
По отношение на вкусотиите, освен гранулките Фит 32 на Роял Канин, които предпочиташе пред всяка друга храна на света, обичаше синьо сирене, сметана и шоколад. "За шоколад човек убивам" - би ви казал, той с различни мър-интонации - "а звукът на шумящ станиол е в състояние да ме накара да прелетя за 2 секунди от единия край на къщата до другия и да настоявам с мяукане и нокти, че трябва да получааааааа меоооооооо!"
Мошо беше и един голям къщовник. Следеше дали нещата си стоят по местата, и когато нещо не е оставено там, където му е мястото, седеше в средата на жилището "с включена аларма". Но не чак толкова услужливо, че да знаеш какво точно не е наред, той не показва кое е сбърканото - трябва да се потрудиш, да си поиграеш на търсене. Но поправиш ли "несъвършенството", "алармата" се изключва.
По същия начин, когато излизам сутрин за работа - ако съм забравила да си взема часовника, или очилата, или телефона, или прозорецът е оставен отворен, или нещо друго е пропуснато - алармата сработва, а аз се въртя напред назад, докато видя какво точно сигнализира.
Такъв беше Мошо. 12 години беше "домашното огнище" а и не само в преносния смисъл, ами направо си беше една мъркаща топлилка през зимата.
И болести не ни подминаха, преживяхме едно сложно вадене на счупен кучешки зъб, излекувахме се от един досаден цистит, загубихме си топките на 9 годишна възраст. Последните 2 години бяхме и щастливи новодомци с голяма, хубава, слънчева тераса.
В един момент обаче, хубавите работи се пренасят на небето, сред звездите, сред облаците или поне в онзи свят, който за нас е невидим, но не и за котките, защото са същества, които могат да отидат където си поискат и със сигурност се връщат да ни наглеждат - да не вземем да кривнем от правия път и да станем като онези тъжни и нещастни хора, които живеят без котка в дома си.
Редактирано от Zhimi на 11.03.11 21:37.
| |
|
|
|
Когато я видях за първи път-тя беше една малка бяла ,пухкава топчица, която при звука от страшната прахусмукачка скочи и се скри в блузата ми на гърба...на голо (естествено). Съседката ми я беше взела подарък за снаха си.Тогава и двете не знаехме,че всъщност сме обречени една на друга.Минаха 2 години и по различни причини, вече порастналото бяло облаче се оказа притежание на моя колежка.Колежката учеше задочно и често пътуваше ,та се налагаше да се грижа за Мейси( от Месалина,щото майка и била голяма мръсница). Тичах аз до колежката-сутрин,вечер...когато можех и като ми дойде в повече при едно нейно по-дълго отсъствие - грабнах Мейси ,мушнах я в закопчаното яке и я отнесох в къщи.То беше радост, то беше чудо (на децата разбира се). Колежката се върна след месец,а ние вече се бяхме привързали към котенцето и то към нас.Поставих и условие-взимаш го и не ме занимаваш повече, ако мислиш че неможеш - остави го да живее щастливо и обичано у нас. И така . Заживяхме заедно - та 12 години. Тя никога не забрави,че аз я донесох - обичаше ме пламенно и ревниво. Като се посъвзе от промяната се опита да ми покаже,че тя е шефът, но не и се получи и се укроти. Най-голямата беля която ми е правила е една наръфана скумрия(дето трябваше да пека за гости),но сама съм си виновна - много обичаше риба,а аз я бях оставила просто така на плота. В началото ,когато заминавахме някъде за повече от два дни (съседката винаги идваше да я обслужва)- страдаше много и ни правеше наказателни акции - купчинка отходна "тортичка" в мивката. Но и това мина с времето.Разбра,че не я изоставяме,а просто заминаваме някъде за малко. Не обичаше обаче да я оставяме сама и щом застягахме саковете, започваше да се върти тревожно и да пита жално "мяууууууузащо". Беше изключително умна и чувствителна. Разбираше всичко като човек и винаги вземаше участие в разговора,когато и говорех. Обаждаше се на името си щом я повиках,освен ако не беше сърдита и обидена. Ако искаше да ми покаже ясно колко греша - заставаше точно пред очите ми с гръб, да ми е пределно ясна нейната позиция.Изпълняваше кратки команди като -ела тук,излез от стаята,махни се и да не те видя един час, хайде да си лягаме и други такива. Странното у нея беше, че не обичаше деца - никак! Щом видеше дете веднага заемаше стойка за нападение и при най-малко движение от негова страна в нейната посока, веднага скачаше,дереше и бягаше. Може би я бяха тормозили деца в първите и две години...не зная! Иначе беше любвеобилна-когато поиска.Без нейно желание галене не можеше да става.Само аз правех изключение-можех да я мачкам когато и както искам,ако толкова не и беше кеф просто се врътваше и се скриваше. Удари ме само веднъж и то без нокти - когато донесох малкото коте.Не можа да се примири с него. Когато беше вече много болна му позволи да бъде край нея и дори си мисля,че го прие и прости...или поне ми се иска да беше така.Винаги ще има място в сърцето ми - до другите ми котки и специално, защото ние не бяхме стопанин и животинка - бяхме две сродни души, които надничаха в очите си. Прости ми Мейси, ако съм те обидила с нещо!
Накъде - избираш сам...Редактирано от ДPaka на 16.03.11 17:22.
| |
|
Тема
|
Re: Мейси
[re: ДPaka]
|
|
| Автор |
ДPaka (кофти тръпка) |
| Публикувано | 17.03.11 10:17 |
|
|
Ах,да...забравих снимката
Накъде - избираш сам...
| |
|
|
|
Едно към едно е като моята Снежинка, последната от трите ми котки.
Темата е страхотна, но ми се ще да не пиша в нея поне още 10 години.
Котките са най-милите създания на планетата.
Не мога да си представя да спя без моята сиамка, която дори да ме няма, лежи на моето място на голямата спалня.
| |
|
|
|
Помня ги, всичките, но трудно пиша за тях...
| |
|
|
|
Последният, който загубих преди няколко дни е Чернушко. Аз му виках Нуши, а останалата част от семейството Чери.
Чернушко почина от епидемията, която се разрази в квартала. Не можах да го спася. Котарачето беше на 10 месеца, черен, с бяла огърлица на врата, бели лапички и бяло коремче. Като Феликс от анимационните филми, едно от най-красивите котета, които съм виждала. Тихичък, кротък, много добър. Нямаше ни за няколко месеца през зимата и беше заслабнал. Бях се амбицирала да го засиля, мечтаех да стане голям и силен котарак. Казвах му го, а той ме гледаше невярващо. Напоследък повярва в добрата си съдба и започна да си играе по-често. Имаме 4 котенца. Първа заболя Малечка, която е на 6 месеца. Нуши отиваше да я подкрепя и да й помага. Така се зарази. Малечка оживя, но Нуши не можа. Сега Малчето ходи поне по два пъти на ден на гроба на Нуши (видя ме къде го зарових), лежи, души листата или рови с лапички. На всички ни е много мъчно. Засега другите котета оцеляха. Всички са потресени. Нуши не заслужаваше това, той имаше цял живот за живеене. Ако може да се поправя миналото, едно от нещата, които бих направила е да дам шанс за добър живот на Чернушко.
| |
|
| 
|
|
