|
Така, значи, аз си трая, чакам на моята Козета да мине лактацията, да я заведа за тумора на жлезите. А котинката весела, игрива, тия бучки ми се струват даже да намаляват, сигурно има и елемент на мастопатия.
И вчера, добре че поради разболяване на дете, не отидохме на вила цял ден, гледам - оня Котьо, дето го отпушваха, на обед се напъва, напъва, добре че го направи на плочките, та видях само две капчици.
Олеле, ами сега! Пак ли старата история!
Чакам до вечерта с надежда да пропусне нещо, но неее. Котето спокойно, яде си, но вечерта, когато вече и ветове нямаше работещи и на разположения, взе да ми се омърлушва, да се напъва, да ходи да драска по тоалетни и т.н.
Яснооо, пак ще се отпушваме. Ама трябва да прекараме нощта някакси. За всеки случай, да му облекча страданията, тичам аз до денонощната аптека - таман 10 минути преди края на мача, да взема бусколизин. Слагам аз половинка ампула - тц, нема резултат, не го отпуска да се отпуши. Лягам си с предчувствието за нощни мъки. И наистина - започнаха да се раздават едни жални звуци - ръмжене с виене, на интервали. Успях да поспя два - три часа, по едно време душицата дойде, та ми се мушна под юргана и малко утихна - изглежда от топлото и от моя допир се успокоява. В 5 часа заранта слагам втората половина от инжекцията - явно, че няма да се отпуши, ама поне да облекчим болките. По едно време взех да гледам на часовника през колко време ръмжи, т.е. боли го - беше през минута, две. Абе, се едно контракции мериш, ама не с такъв слънчев изход...
Едва дочаках утрото, зетчето вече беше предупредено, отложи си една делова среща. И това, дето ме дълбоко порази и засрами, беше, че си остави дъщеричката с температура, та да идва да ми помага на мен с котката. Впрочем, за онова дете се грижат мама, баба и дядо, а за мойто - никой, освен мен, нефелната.
От вечерта се чудих къде да го заведа. В Байвет не ми се ходеше, не за друго, ама те наистина нямат оперативни диагностични възможности - пращат за рентген в Красна поляна, а ехографа трябва да го изнамираш по джиесема и да се договаряш с него. Както и за мама му с туморчетата, се колебаех между д-р Маринков и доц. Аминков. Е, отидох при втория, и защо - ще ме питате. Ами защото започваше прегледите с половин час по рано, а аз вече бях луднала, и второ - защото прочетох, че в клиниката му има ехограф и рентген.
Отиваме ний с нещастното животно, но доцента го няма, бил в провинцията. Една негова асистентка, докторка т.е., провежда мероприятието.
ОХ, това ми е и темата, дето я отворих - ама това издояване на пикочен мехур, да ви кажа, за втори път го правя, няма по-лек начин, за съжаление. Двама души го държим животното - близо час и кусур. Единият му държи главата, покрита с кърпа, да не се плаши, плюс предните крака, другият му държи задните крака - изнесени напред.
Тоя път не припаднах, като в Байвет, може би щото беше по просторно, вътре по-хладно. А и аз тоз път предвидливо си взех шише с вода в чантата.
Ужас бе, ужас!!!!
Свърши процедурата, изцедихме квото можахме там, до края. Сложих треперещата душица в полата си, тя ми я опика и осмърдя...
Мерихме температура - да знаете, безплатно инфо, при задържане на урина, когато вече се отива към уремия, температурата спада. В началото, като го донесохме, му беше ниска температурата. След издояването вече се повиши.
Още при доенето изскочиха песъчинки някакви. Взеха урина, естествено белтък, левкоцити, утре ще ми кажат и седиментите. Не ми доверяват, обаче, инжекции, да ги бия в къщи, искат редовно следене - от тях, по всички параметри.
Доцентът държи той да прави ехографиите и микроскопските изследвания, ще го чакам към четвъртък. Дотогава ще мъкна котьо всеки ден, с наблюдения - какво яде, колко пие, не повръща ли, и т.н. Катетеризацията, макар и дълга и мъчителна, не показа някакви много големи препятствия, изглежда песъчинки и може би малко камъче в уретрата.
Ееее, мамата, си викам, и аз като Стоичков, тоя път, с душата в зъбите, изкарвам пълна диагностична яснота, ако ще десет дни подред да го мъкна на ветове, и оперирам, ако има нужда. Това сърдцераздирателно ръмжене цяла нощ не знам колко пъти още мога да го понеса.
А и зетчето добро - хем по душа, хем малко работодател му се падам, та нема къде да мърда, ще идва, ще караме с процедурата. Ама и тя е върло изморителна - Котьо ми е болезнено плашлив, като дойде зетя, сяда на един стол в едната стая и не мърда и не диша. През туй време аз издебвам Котьо, хващам го здраво, викам колкот имам сила за помощ, и зетчето носи клетката, където с колективни усилия го набутваме. След това услужливото младо момче понася клетката и търчи по булевардите да хваща такситата, да е живо и здраво ...
А междувременно - или след като свърши това, по същия начин занасям и майка му за туморите. Ще диагностираме, ще оперираме, ами това е, друг път няма.
Щастливи хората със здрави котинки...
В отпуска съм месец и кусур, ако ще само в това да си я прекарам, пак ще бъде огромна полза и успех.
Не съм се отказала да ходя и на Белите брези, може би писаната с туморите там да нося, а както се очертава, може и да ми я обявят за неоперабелна, та ще обикалям, докато намеря някой ентусиаст да й се навие...
Уффф, като дойде таксито до вкъщи, пуснах зетя да го носи горе Котьо и да го пуска, после той продължи с таксито за отложената си среща, а аз си взех една бутилка бира, и сега отдъхвам...
... до утре, не за много дълго, впрочем...
|
